Строгите икономии – опровергани!

 

Страна, с публичен дълг от приблизително и над 90 процента от БВП, не може да реализира икономически растеж. Това твърдение, залегнало в набиращите все повече сила политики на строги икономии в Европа и САЩ, беше опровергано наскоро от 28-годишният Томас Херндън – студент в Масачузетския университет. По време на работа, той попада на изследване на харвардските икономисти и бивши членове на МВФ – Кен Рогоф и Кармен Райнхарт.

„Бях убеден от самото начало, че нещо беше много сбъркано в това изследване. И когато получих данните [авторите изпращат използваните таблици по заявка на студента], подозренията ми се потвърдиха“, казва Херндън. Заедно с професорите Майкъл Аш и Робърт Полин, Томас изготвя труда си „Високият публичен дълг ли задушава последователно икономическия растеж? Критика на Райнхарт и Рогоф.“^[1]. Там той не само посочва редица допуснати грешки, но изчислява и размерът на реалния среден растеж на БВП за страните от тази група. Разликата е потресаваща.

Изследването на Кен Рогоф и Кармин Райнхарт

Кен Рогоф и Кармен Райнхарт са икономисти от Харвард, автори на изследването „Растеж по време на дълг“. В него те изгледват връзката между публичния дълг и растежа на БВП, а предмет на изследването са 20-те най-развити икономики в периода 1946-2009г.. Резултатът е набор от стилизирани факти. В последствие, откритията на Рогоф и Райнхарт осигуряват интелектуален гръбнак за дневния ред на строги икономии, чието надмощие нараства в Европа и Съединените щати. Основният им резултат се състои в това, че „докато връзката между растеж и дълг изглежда относително слаба при „нормални“ нива на дълга, [то] средните нива на растеж за страни с публичен дълг приблизително над 90 процента от БВП са около един процент по-ниски от другите; [т.е.] нивата на растеж са няколко процента по-ниски“^[2].

Изследването обхваща данни от държави по години, разпределени в четири групи по отношението на публичния дълг към БВП – съответно, 0-30 процента, 30-60 процента, 60-90 процента и над 90 процента. Методът извежда като най-съществена нелинейната връзка, която се появява при публичен дълг над 90 процента от БВП, след която точка, растежът пада рязко към нулата и дори леко под нея. Рогоф и Райнхарт говорят за това като за „историческа граница“, отвъд която растежът е намалял значително и нелинейно.

Това, което Томас Херндън открива при копирането на данните е, че са допуснати грешки при кодирането, има селективно изключване на налични данни, както и необичайно претегляне на обобщаващи статистики[3]. След коректно изчисление става ясно, че реалното средно ниво на растеж на БВП за страни с дълг над 90 процента, всъщност е 2,2 процента, а не –0,1 процента, както е според Рогоф и Райнхарт.

Изключване на данни и грешки в кодирането

При разглеждането на таблиците с данни за периода на изследването (1946-2009), се появяват много празноти. Информацията за определени страни не започва преди 1950г., за Гърция – преди 1970г. По-значителните пропуски засягат Австралия (1946-1950), Канада (1946-1950) и Нова Зеландия (1946-1949), като последната е с най-голяма тежест. Всички години от пропуснатите за Нова Зеландия, попадат в критичната за изследването група „над 90 процента“ като ефекта от липсата им се усилва допълнително от необичайният метод за претегляне.

Различни резултати според периода

Херндън оценява реалния среден растеж на БВП като разделя изследвания период на части^[4]. Там екипът му открива, че растежът в най-високата категория остава стабилен с леки изменения във всеки от моментите. За разлика от него, високият растеж на БВП в най-ниската категория (0-30 процента) значително намалява в по-скорошните периоди. Растежът в средните два сектора също се забавя средно с около процент и повече в отрязъците с по-късните години.

Авторите извеждат един важен извод от горните примери: връзката между публичен дълг и растеж на БВП е по-слаба в скорошни години спрямо ранните години на пробата.

Заключение

Това, което всъщност са направили Херндън и неговите професори, е опровергаването на една макроикономическа неистина. Немърливостта на харвардските икономистите Рогоф и Райнхарт може да бъде простена. Можем ли да кажем същото за взаимствалите теорията? В тази графа са кандидатът за вицепрезидент на САЩ Пол Райън, бившият комисар по икономическите въпроси Оли Рен и бившия шеф на ЕЦБ Жан-Клод Трише. Никой от тях не се усъмнява в методологията.

Не някой друг, а студент откри грешката. Реалистично ли е да го наричаме случайност? От човешка гледна точка, подобно разкритие само потвърждава съмненията на хората и оправдава масовото уличното недоволство в страни като Испания. Популярността на строгите икономии в Европа само влоши проблема с безработицата и изостри увеличаващото се неравенство. Следва закъсняла равносметка, която ще се изплаща още дълго.

---

[1] Does high public debt consistently stifle economic growth? A Critique of Reinhart and Rogoff

By Thomas Herndon, Michael Ash and Robert Pollin (April 15, 2013)

 

[2] (Рогоф и Райнхарт 2010а, стр. 573)

[3] Нестандартно претегляне на обобщаваща статистика

След разпределянето на данните по години за всяка страна в четирите категории, икономистите извеждат средния растеж на БВП за всяка страна в самата група. Средните стойности на всички страни в една група биват осреднени още веднъж, имайка еднаква тежест за всяка страна, за изчисляването на реалния среден растеж на БВП за всяка група публичен дълг към БВП. Това претегляне напълно игнорира броя години, в които една страна изпитва високи нива публичен дълг по отношения на БВП. Така например Гърция и Великобритания, които допринасят имат по 19 години с над 90 процента публичен дълг със среден растеж – съответно 2,9 и 2,4 процента – нямат основание до носят същата тежест като едната година, с която присъства Нова Зеландия (-7,6 процента растеж на БВП).

 

[4] 1950-2009, 1960-2009, 1970-2009, 1980-2009, 1990-2009, 2000-2009

Обама подписва “Закон за защита на Монсанто”, писан от спонсориран от Монсанто сенатор

Президентът на САЩ, Барак Обама подписа законопроект в закон, от части написан от многомилиардната корпорация, която пряко ще се възползва от законодателството.

Във вторник, президентът Обама сложи името си под H.R. 933, приемствена резолюция за разходен законопроект, одобрен дни по-рано в Конгреса. Заровена, 78 страници навътре в законопроекта, съществува разпоредба, която явно защитава от съдебни спорове биотехнологични корпорации, като базираната в Калифорния компания “Монсанто”.

С подписа на президента, селскостопанските гиганти, които се занимават с генетично модифицирани организми (ГМО) и генно построени семена, са получили зелена светлина да продължат засаждането и продаването на изкуствени култури, дори когато остават въпроси, в голямата си част неотговорени, относно рисковете за здравето, които тези видове продукти представляват за потребителите.

След одобрението от страна на Камарата на представителите и Сената, повече от 250 000 души подписаха петиция, с искане президентът да наложи вето върху законопроекта за разходи за прикачените допълнителни биотехнологични клаузи – елемент, който често вече е наричан “Закон за защита на Монсанто”.

“Но Обама пренебрегна [петицията],” пише Конър Шийтс от IB Times, “и вместо това предпочита да подпише законопроект, който ефективно отнема на федералните съдилища възможността, да спрат продажбата или засаждането на ГМО или генно-модифицираните култури и семена, без значение какви последици за здравето консумацията на тези продукти може да извади на бял свят в бъдеще. “

Джеймс Бръмли, репортер за Investor Place, обяснява малко по-нашироко колко точно е опасна допълнителната клауза сега, когато биотехнологичните компании са допуснати да заобикалят съдебния контрол. До подписването му, пише той, „Американското министерство на земеделието ръководеше и одобряваше (или отказваше) тестването на генетично модифицирани семена, докато федералните съдилища запазваха властта си да спират тестването или продажбата на тези растения, ако почустват, че общественото здраве е застрашено. Обаче с H.R. 933 сега закон, съдебната система вече няма право да се намеси и да защити потребителят “.

Ако подписът на президента не е толкова изненадващ, помислете все пак за генезиса на самия законопроект. Според статия, публикувана в понеделник в New York Daily News, щатският сенатор Рой Блънт (R-Missouri) “работеше с Монсанто при изработването на езика в законопроекта.”

Сенатор Блънт защити своя законопроект пред Daily News, отхвърляйки внушения, че той поставя изумителен прецедент, който ще се отрази на цялото селското стопанство на САЩ, давайки нежелани резултати. „Това, което казва е, че ако засадиш растителна култура, която е законно да засадиш, когато го правиш, имаш право да пожънеш реколтата. Но това е само едногодишен защитен законопроект.”

Една година може да бъде всичко необходимо за причиняването на катастрофални щети на околната среда, като се позволи на лабораторно-произведени организми да бъдат засадени без надзор. Съгласно „Закона за защита на Монсанто“, появаващи се притеснения за здравето в близкото бъдеще, засягащи засаждането на ГМО култури няма да може да бъде изслушано от съдия. Блънт, младши сенатор, който е заемал изборна длъжност от края на 90-те години, има добра причина реабилитира същия законопроект, за чието изготвяне е помогнал. Центърът за Отговорна Политика отбелязва, че сенатор Блънт получи $ 64,250 от “Монсанто”, за да тръгне към избирателния комитет по предизборната си кампания между 2008 и 2012. Сайтът Money Monocle добавя, че Блънт напоследък е най-големият получател на финансиране от Монсанто от Републиканската партия.

Никъде сайта на сенатора не се споменава по име за „Закон за защита на Монсанто“, въпреки че твърди, че Блънт “подкрепя продължаването на инвестициите в изследвания в областта на селското стопанство и инженеринство”.

“Няма начин да се заобиколи фактът, че това е злоупотребяващ конфликт на интереси”, казва Бръмли.

Очевидно, Бръмли не е единственият, който се чувства по този начин: Уикипедия-страница на Блънт беше вандализирана тази седмица, за да се чете в първия параграф, “Неговото място седалка по-рано се заемаше от републиканеца Кит Бонд, до пенсионирането на Бонд, и ще бъде продадено от Блънт на Корпорация Монсанто при пенсионирането му.”

Статията е публикувана първо на rt.com, където може да намерите целия текст на английски.

Корпоративното благоденствие

Според доклад на Good Job First – организация, която насърчава отчетност в икономическото развитие – все по-голям брой компании в Съединените Щати събират плащанията на работниците си по данъка върху приходите и в последствие ги задържат и с удобрението на щатските правителства. Това шокиращо явление се случва без знанието на данъкоплатците. Щатските правителства считат това за платен данък и не са задължени да разкриват детайли по пренасочването на средствата.

Въпросната практика на спиране на данъците към държавата се маскира като субсидия за компаниите. Мнозина се оказват заблудени, вярвайки че данъците им се разпределят по-различни пера на бюджета, като обществени услуги и изграждане на инфраструктура. Настрана от това, подобни програми се препритат с две силно противоречиви практики – икономическа война между отделните щати и борба (изнудване) за работни места. Много отклонения на данъка върху приходите плащат на корпорации за преместването на съществуващи работни места от един щат в друг; други се ползват при капитулиране на щата пред компания, която заплашва с установяване в друг щат.

Традиционно, субсидиите за развитие са оправдавани, следвайки логиката, че намалявайки разходите на компанията, освобождаваме част от нейния капитал, които тя (надяваме се) ще се използва за създаването на работни места. Без риск можем да твърдим, че това е една провалена стратегия. А в конкретния случай, плащането на данък от работника към началника е изцяло в полза на втория, като парите така и не стигат до държавната хазна.

Според журналистът от Ройтерс и носител на Пулицър – Дейвид Кей Джонсън – корпорациите воюват с работническата класа в Америка. В свое интервю той споделя: „Не всеки работодател получава подобно неочаквано щастие – трябва да получиш сделка от правителството, за да го правиш – 2700 големи компании, всяка голяма компания, за която сте чувал, Дженеръл Електрик, Проктър енд Гембъл, Дойче банк, която кажете, те притежават подобни сделки, при които могат да задъжат данъци. Милиарди биват отклонени по този начин.“.

Не е тайна, че благосклонността на администрацията да работи в полза на компаниите се подклажда и от множество лобита. Техен приоритет са държавните субсидии – прекият (и гарантиран) път към джоба на данъкоплатците.

Подобен сценарий се разигра и при преодоляването на кризата с „фискалната скала“. Гласуваното тогава законодателство, включваше специален данъчен кредит на стойност $76 млрд. в полза на компании като Дженеръл Електрик, производители на ром и дори холивудската индустрия. За тези субсидии е лобирано още през лятото, но решението по време на кризата с „фискалната скала“ е политическо.

Връщайки се към пренасочените данъци върху приходите – днес това се случва на територията на 21 щата (16 през 2012). Фактът, че работниците дори не знаят за капана, в който са попаднали, предполага една напълно целенасочена политика в полза на частния интерес. Истинското благоденствие* в Щатите е корпоративното благоденствие.

 

Препратка към идеята за welfare state – държава, обезпечаваща социални грижи за всички – всеобщо благоденствие.

В духа на ЕЦБ: Кипър ще бъде посечен

И Кипър поиска “спасение” от Еврозоната

Кипър се превърна в петата европейска страна, поискала спешна помощ от Еврозоната за спасяването на банките си. За разлика от предишни случаи, на страната бе поставено условието да изземе значителна част от всички банкови депозити в замяна на 10-милиардния спасителен план. По последни данни става дума за кризисен данък от 12,5% за спестявания над €100,000 и 3% за по-малките. Първоначалните условия бяха за 9,9% и 6,7% вземания по депозити над и под летвата.

Кипър е страна с 800,000 души, БВП под €18млрд. и банкова система държаща около €68,4млрд. в депозити, голяма част от които се държат от руснаци и други чужденци. Според Moody’s, руски банки държат около $12млрд. в страната.

Предложението на европейските кредитори граничи с изнудване: или тежките условия биват приети или на страната бива отказана всякаква помощ и икономиката изпада в колапс. Президентът на Кипър – Никос Анастасиадес – даде подкрепата си за по-малкото зло, но все още не е сигурно, че ще получи достатъчно подкрепа при гласуването в парламента. Правителството твърди, че при банкрут и закриване на банките, повече спестявания ще бъдат загубени и десетки хиляди ще бъдат уволнени от работа.

Интересен факт около положението в Кипър е, че докато депозитите биват облагани с кризисни данъци – акции, кооперативни фондове и рискови финансови продукти няма да бъдат докосвани. Еврозоната настоява спестяващите да поемат тежестта, но оставя непокътнати собствениците на облигации.

В същото време, кипърския президент заявява, че „тези, които държат депозитите си повече от 2 години ще получат половината от тях в облигации“, които ще бъдат осигурени от приходите от газовата индустрия. Подобни компенсации целят успокоение, но предизвикват и въпроси. При такива възможности, кому са нужни толкова строги мерки?

Кипърци са лишени от възможността да изтеглят парите си. Дори електронните извлечения са замразени и е невъзможно да бъдат изкарани пари от страната. Няма съмнение, че Европейската централна банка (ЕЦБ) е била наясно с хаоса, който ще настане в Кипър при подобни настоявания.

Други притежатели на депозите в слаби банки в Европа, по места като Испания, Италия и Гърция, с право ще започнат да се чудят дали това не е началото на нова ера от спасителни планове за банките – ера, в която спеставяния ще бъдат изземвани директно. Според Business Insider, събитията в Кипър днес, могат да доведат до вълна от изтегляне на депозитите на други места в Европа и пагубни последствия за банките.

Икономическият климат в Европа от началото на кризата не се подобрява, въпреки твърдия курс на строги икономии. Все повече представители на европейски институции не отричат влошенията в следствие на подобни политики. Поддържането на една привидно издъхваща система се плаща всеки ден от обикновените граждани. При това залогът не са единствено спестяванията, но също психическото и физическото здраве на хора, нужни на света днес само като консуматори.

Не бива да се заблуждаваме, че експертите от Тройката – ЕЦБ, МВФ и ЕК – са абсолютно наясно с действителността. Очевидно обаче мнозинството граждани на ЕС не са стигнали до същото заключение. В противен случай, противопостяването на подобни убийствени мерки в „демократична“ Европа би било далеч по-яростно от отчаяната борба в страни като Гърция, Испания, Италия и Португалия.

Какво е BDS?

Бойкот, Лишаване и Санкции (Boycott, Divestment and Sanctions) е стратегически и ненасилствен подход за противопоставяне – инструмент на глобално движение, стартирано от Палестинското гражданско общество през 2005г. „срещу Израел, докато спази международните закони и правата на палестинците“.

Кампаниите, използващи този подход, се стремят към оказване на натиск над спонсорите на Държавата Израел. Идеята е, че чрез оттегляне на подкрепата им и изолиране на страната, ще бъде оказан натиск за прекратяване на практики, съпоставими с режими на апартейд и погазващи правата на палестинците.

Инструмент на гражданското общество?

Подобен подход реално може да бъде практикуван от произволно гражданско общество за защита на правата му. BDS дава възможност за трансформация на определени практики чрез натиск върху компании или държавни институции. Ето в какво се изразяват компонентите му:

Бойкотът (Boycott) може да бъде насочен срещу продукти или компании, които печелят от статуквото, нарушаващо права или накърняващо обществени интереси. Освен чрез некупуване, той може да бъде и в сферата на културното и академичното. Отказ от посещение или участие на мероприятия, които си сътрудничат с мишената на кампанията. Пример за това е увеличаващият се брой на артистите, отказващи да представят или изпълняват на територията на Израел.

Лишаването (Divestment) си поставя за цел, привличането на внимание към дейности, фондове и други и склоняването им към прекъсване финансирането на организациите и компаниите, нанасящи вреда.

Санкциите (Sanctions) са начин за демонстриране на неодобрение към определени действия. Поради невъзможността гражданското общество само да ги наложи, то се ангажира с отправянето на апел за санкционирането на вредителя и се заема с образоването на съгражданите си относно естеството на нарушенията и произлизащата от тях вреда.

Неприкосновеност

BDS е средство, което никоя власт не може да отнеме от гражданите. Реализацията и успехът му зависят единствено от самото общество. Ключови в тази насока за зрелостта и степента на организираност на хората. BDS не изисква особена лична отговорност. Нужно за постигането на успех е масовото съзнаване на проблема и идентифицирането на източника. Тази модерна форма на противопоставяне е подвластна само решенията на обществото и в негов интерес.

Един от почитателите на BDS кампаниите и съавтор на Универсалната декларация за правата на човека – покойният Стефан Хесел – е на мнение, че „BDS кампаниите по света представляват най-обещаващия начин за преодоляване на провала на световните правителства да се изправят срещу непреклонното и безнаказано поведение на Израел“. Нуждата от защита на човешките права, независимо от произхода на личността, е водеща сила зад този подход. Но потенциалът на подобен инструмент не би трябвало да бъде ограничаван в една единствена насока. BDS може да бъде използван за неща като промяна в политиката на медия чрез засягане на спонсорите й, опазване на околната среда чрез изолиране на вредителите й и привличане на внимание, оттегляне на съдействието за организации и дейности подбуждащи расизъм и дискриминация и много други.

Редица проблеми могат да бъдат адресирани чрез BDS. Но най-важната стъпка за решаването им остава осъзнаването им.

Чавес почина. Какво остана?

Един от най-известните социалистически лидери в света и яростен критик на Съединените щати – Чавес се бореше с болестта в продължение на почти две години, претърпя на четири операции и няколко сесии химиотерапия в Хавана. Въпреки крехкото си здраве, той бе преизбран през ноември 2012 г. за четвърти мандат. Чавес не бе в състояние да присъства на церемонията по встъпването си в длъжност на 10 януари , което хвърли съмнение върху наследяването на властта в страната.

Венецуела ще бъде в седем-дневен траур след кончината на своя лидер. Хиляди привърженици на Чавес са по улиците на страната, за да скърбят за покойния президент.

В същото време в Щатите, тълпи от венецуелски имигранти излязоха по улиците радостни викове, докато размахваха флага на страната си. Десетки членове на анти-Чавес общността излязоха на улиците в Дорал, Флорида, облечени в цветовете на нацията и скандираха “Няма го!”

В момента има около 190 хиляди венецуелски имигранти в Съединените щати.

С какво обаче ще бъде запомнен покойния президент?

Открит и енергичен говорител, както на вътрешната, така и на международната сцена, Чавес често беше център на внимание. Силно анти-американски настроен, той имаше за съюзници президенти като Ево Моралес (Боливия) и Рафаел Кореа (Еквадор), а редом с тях и противоречивите Ахмадинеджад (Иран) и Башар Ал-Ассад (Сирия). В страната си, Чавес печели симпатиите на мнозинството с национализацията на добива на петрол и насочването на приходите към множество социални програми за бедните. Сред тях се открояват хранителни пазари, нови обществени жилища, безплатни здравни клиники и образователни програми.

Едуардо Галеано, уругвайски писател и журналист пише, осмивайки противниците на починалия президент: „Уго Чавес е демон. Защо? Защото ограмоти повече от 2 милиона венецуалци, които не можеха да четат и пишат, но живееха в страна, която има най-важното природно богатство на света, което е петролът.“

В друго изказване, професорът по социология от университета Бингамтън (Binghamton university) – Джеймс Петрас – твърди пред Russia Today, че популярността на Чавес е стигнала много по-далеч от Латинска Америка. “Работещите в Европа, САЩ, Азия и сигурност в Близкия изток, гледат към Чавес като към някой, представляващ развиващите се програми за благосъстояние, поставен пред лицето на Западните страни, където се намаляват социалните разходи, орязват се пенсии и се елиминира медицинското обслужване”, обяснява той.

Бедността намалява по времето на Чавес, след исторически бум на печалбите от петрол. Критици твърдят обаче, че президентът не е съумял да използва притока на стотици милиарди долари, за да развие икономиката на страната. Инфлацията се увеличава, а бюджетният дефицит е един от най-големите в света. Дълговете растат и капацитета на производство пада, дори в жизненоважни сектори какъвто е петролният. Същевременно, броя на убийствата във Венецуела зачестява до един от най-високите в света.

Чавес използва трибуната на ООН, за да засегне ключови световни проблеми. Президентът отправя остри критики, заради липсата на прогрес по Хилядолетните цели за развитие, посочени от организацията и забравени от мнозина. Екстремните нужди, неграмотността и болестите са нещо, пред което ООН в този вид е безсилно. Чавес дава своите предложения за демократизирането на организацията – разширяване на Съвета за Сигурност, допускайки повече страни и отнемане от силата на сегашния Съвет да налага вето, увеличаване на прозрачността и засилване на ролята на Генералния Секретар, засягаща превантивната дипломация.

Неолибералната глобализация от последните десетилетия, според Чавес, е довела до мизерия и неравенство в световен мащаб. Той заклеймява и така наречената „война с тероризма“ довела до неоснователни актове на агресия в противоречие с международните закони. По негово време отношенията с Израел силно се влошават. Чавес изцяло застава в подкрепа на правата на палестинците, признава Държавата Палестина и установява дипломатически отношения с палестинската власт.

Покойният президент вероятно ще остави много противоречиви мнения след себе си. От пламенен оратор до популист. От ревностен защитник на бедните до мълчалив управник, що се отнася до ширещата се корупция и престъпност във Венецуала. Чавес отвори вратата за много венецуалци, но в същото време издигаше едно обединение на основата на омразата и отмъщението. Днес анализатори трудно прогнозират бъдещето на страната, но наследството на Чавес вероятно още дълго ще определя обществения живот.

Партиите и другата страна на изборите

Партиината система на управление по света все по-малко удовлетворява очакванията на хората. Отговорът е, че нищо по-добро не е измислено. Още Чърчил внушава неправилно, че „демокрацията е най-лошата държавна форма, с изключение на всички останали“. Без да се замислим, приемаме за добро най-малкото зло. А защо не се замислим, кое би било добро?

Представителната демокрация е изпълнила своята позитивна функция. Демокрацията, в която днес живеем, бихме могли без риск да наречем живот в олигархия. Доминирани сме от финансова, политическа и медиина олигархия. Те са взаимозависими и допълващи се.

Партиите всъщност са само част от статуквото. Нито в дясно, нито в ляво се търси промяна. Стремежът им просто е да управляват, което определя и тяхната жизненост. Няма партия, която да заяви „аз ще променя системата“. Загрижени са в дневния им ред да се намери баланса на интереси. Партиите днес имат потребност на всеки четири години да бъдат легитимирани чрез избори, след което се отделят от народа и управляват безконтролно. Полиция, армия и правосъдие се контролира от тях. Суверенът е абдикирал от правото на избор.

Ако зададем въпрос на референдум, без каквито и да е предварителни разяснения, „Искате ли да бъдете щастливи“ – 100% ще кажат да. Но тъй като ние им задаваме въпроса „Кой искате да ви направи щастлив?“, нещата са съвсем различни. Хората биват разбивани на групи, спрямо своите предпочитания. Желанията им се конфронтират, до излъчването на представител на цялата съвкупност, а това разединение обърква общите интереси.

Обикновено истината се ражда в малцинството, а мнозинството определя кой да ръководи. Но мнозинството е доказало, че не винаги има право. В този дух, изборите наистина са един напълно легитимен и справедлив начин за определяне на водач, но те не винаги носят положителен знак. Ако вземем за пример Арабската пролет, много коментатори бяха ентусиазирани, че ще има демократично движение, предвещаващо избори, а после бяха неприятно изненадани от резултатите. Обратно на очакванията, така наречените „свободни избори“, доведоха до нови остри протести.

Или приемаме изборите такива, каквито са или се съгласяваме, че те могат да са и недемократичен инструмент, средство за подтискане, репресия на демократични движения. Още след майската революция 1968г. французите са издигнали лозунга – „Изборите – клопка за глупаци“.