Лекция: „Какво представлява доминиращата икономическа система? Отражения в България.“

Лекцията се състоя в Социален център „Аделанте“. Благодаря за поканата и организацията на мероприятието!

the system

Защо е важно да разбираме (поне основно) икономическата система?

Икономиката се е превърнала в основен критерий за развитието на всяка една държава. БВП, икономически растеж, размер на инвестициите, безработица и прочие, са сред основните данни, които ни предоставят при оценката на нечие на развитие. Основни цели пред всяка държава следва да са производството и консумацията. За сравнение, в Бутан – намира се в Южна Азия – имат „Брутно национално щастие“[1]. То измерва главно – психологично здраве, жизненост на обществото, културно разнообразие и устойчивост, здраве, образование и т.н. Страната е сред най-слабо развитите в Източното полукълбо, но на 8-мо място при най-щастливите 20 в света.

Днес, почти всичко се е превърнало в стока, т.е. можем да говорим за него от икономическа гледна точка. Това важи дори за самият живот, като някои хора се шегуват, че човекът е единственото същество, което плаща, за да живее на Земята. Едва ли ще сбъркаме ако заявим, че не икономиката е подчинена на човек, а точно обратното.

Традиционно, ролята на държавата е да прилага икономическа политика в защита на гражданите си, както и да осигурява възможности за тяхното развитие и подобряването на условията на живот в публичното пространство. Едва ли обаче може да приложим пример за успешната реализация на тази идея в последните десетилетия. Може би единствено ако съпоставим едно трагично с друго по-малко лошо управление. Затова за нас е важно да имаме поне основно разбиране по темата. Гражданското общество рядко коментира икономическите политики, вероятно поради налаганото от експертните среди мнение, че то не е компетентно да взема позиция по въпроса.

Коя икономическа система доминира днес и какви са основните й предписания за развитие?

70-те години в Чили и Аржентина, а в края на десетилетието и в САЩ и Великобритания, дават началото на нов тип икономическо развитие в рамките на капитализма. Негови основни идеолози са Милтън Фридмън и Фридрих фон Хайек. Те подкрепят политики, които минимализират ролята на държавата и увеличават тази на частния бизнес сектор. Теоритиците на новия модел изхождат от убеждението, че в частни ръце всичко е по-добре и това ще спомогне за благосъстоянието на нацията. Основните стремежи на системата са „свободни пазари“, дерегулация, повишена степен на приватизация и цялостно намален контрол върху икономиката[2] от страна на правителството. Това обикновено е придружено от орязване на социални помощи.

Дейвид Грейбър е писател и професор по антропология в Лондонското Училище по Икономика, свързан и с движението Окупирай Уолстрийт. Грейбър изследва задълбочено системата, която той, а и други, наричат „неолиберализъм“. Според него икономическата и политическата теория се свеждат до няколко прости предположения[3]:

1)      Правителствата трябва да минимализират участието си в икономическото планиране. Не са компетентни в ръководенето на големи индустриални и комерсиални предприятия; всъщност, частните фирми, опериращи чрез стремеж към печалба в пазарна среда, винаги се очаква да свършват по-добра работа доставяйки обществените услуги, отколкото обществените институции. Следователно, правителството трябва да се ограничи до осигуряването на правна среда, в която е достатъчно лесно за частните фирми да изпълняват това и да поддържат нужната инфраструктура.

2)      Намаляването на бариерите пред търговията е винаги добро и винаги двете страни печелят. Старите протекционистки политики трябва да се изоставят; вместо да се развива автономно, всяка страна трябва да преследва своето „конкурентно предимство“ в един глобален пазар. Било то евтина работна ръка, висококвалифицирана работна сила, природни ресурси и т.н.

3)      Правителствени политики на разходи в полза на бедните, независимо дали е ценова подкрепа за основни хранителни продукти, снабдяване с безплатни медицински услуги или гарантирани пенсионни фондове, са в основата си непродуктивни. Те трябва да бъдат намалени или премахнати, след като разстроиват работата на пазарите. Вместо това, правителствата трябва да ограничат харченето, за да поддържат балансирани бюджети и гарантират  стабилна валута. Така ще създадат благоприятна пазарна среда за чужди инвестиции и пазарът сам ще донесе решенията на тези проблеми.

Как се налагат новите икономически политики?

Директно чрез управляващите

Популяризирането на новите икономически политики тръгва по-силно при управлението на Роналд Рейгън в Щатите и Маргарет Тачър във Великобритания.  Именно „Желязната лейди“ въвежда новото икономическо течение в Европа. Програмата й се състой от 4 точки:

- орязване на държавните разходи,

- орязване на социалните програми,

- приватизация на предприятията и

- дерегулация на производството

Макар и да не можем да отречем, че Тачър стабилизира икономиката след тежка криза през 70те, политиките и водят до други, шокови последици. Резултатите в първите 3 години не са особено успешни, поради удвоилата се безработица и редицата стачки в страната. Избухналата война за Фолклендските острови с Аржентина стабилизира рейтингът на Тачър и тя постига нова голяма победа на следващите избори.

През втория си мандат, Тачър се изправя срещу миньорските синдикати, заради затварянето на мини, като в крайна сметка, дори чрез насилие потушава едногодишните стачки. След това започва кампания по масова приватизация, която включва стоманената индустрия, водата, електричеството, газта, телефонни компании, въздушни линии, нефт, също разпродажба на държавни жилища и премахване на социални услуги. Всичко това в унисон с препоръките на новата икономическа система[4].

През 1986г. финансовите и банкови услуги се дерегулират. Наричат го „Големият взрив“. Във Великобритания преди Тачър, един изпълнителен директор (CEO) печели 10 пъти колкото един средностатистически работник. Към 2007г., същият изкарва повече от 100 пъти заплатата на средностатистическия работник. Същевременно, в Щатите преди Рейгън, CEO-тата печелят 43 пъти повече, към 2005г. – над 400 пъти повече от средностатистическия работник. Според Фрийдмън, това че Рейгън и Тачър са управлявали по едно и също време е било от основно значение за общественото приемане на новия икономически курс.

Края на тяхното управление почти съвпада със сривът на Съветския съюз и падането на Берлинската стена. Държавите от Източна Европа, включително и ние, се обръщаме към западната система като целим установяването на демократичен режим. Това, което хората у нас едва ли обаче са очаквали е икономическата система, която по това време вече се утвърждава в Европа. Тогава в ход е орязването на социалните защити за населението и оформянето на класа от много заможни частни предприемачи. Тук и в други страни от бившия Източен блок ги наричаме олигарси.

По това време в Русия, Михаил Горбачов говори за „трети път“ на икономическо развитие – между свободния пазар и комунизма, или по-конкретно – скандинавски тип демокрация. Макар и външно да изглежда сякаш Горбачов е спечелил симпатиите на Запада, на срещата на Г-7 през 1991г., финансова помощ за постепенен преход към свободни пазари е отказана, освен ако не последва новия икономически курс в Европа и Щатите.

Скоро срещу Горбачов има опит за преврат, за кратко той е под домашен арест в Крим. Борис Елцин идва на власт в Русия. Започва яростна приватизация, като противници на новата власт я обвиняват в евтино разпродаване на индустрията. Покупателната способност на руснаците пада с 40% с появата на свободния пазар. Милиони изпадат под прага на бедността, а корупцията и престъпността нарастват. Следващата година парламента решава да отнеме специалните правомощия на Елцин, който на практика следва предписанията на новия модел. Започва конфликт между двете страни, в който Елцин е гласно подкрепен от американската администрацията, заради прокарваните политики.

С помощта на военните, парламент и подкрепящите го протестиращи са нападните и държавният глава взима превес. Още повече предприятия се приватизират. Създава се нова класа бизнесмени-милиардери с голямо политическо влияние в Русия, познати като олигарси.  До 1998г. 80% от фермерите банкрутират, 70 хиляди държавни предприятия са затворени. За осем години бедните нарастват с 72 млн.

Друг пример за разпространение на гореспоменатите икономически реформи идва от още две направления – през Световната банка и МВФ, които отпускат кредити, придружени с условие за „структурни приспособления“. Другият начин е чрез предаване на правото над икономически въпроси на чужди тела, които служат за налагането на търговски споразумения. Такива договори са например НАФТА (икономическо споразумение за търговия в Северна Америка, подписано през 1994г.) и Лисабонския договор, който страните-членки на ЕС (чуждото тяло) са подписали. В България новата система навлиза освен по тези две направления, така и чрез самостоятелни действия на политическото управление след преминаването към т. нар. „свободни пазари“.

Лисабонският договор[5]

За да разберем как е възможно чужди тела да се налагат по икономически въпроси, ще кажа първо няколко думи за Лисабонския договор и за предхождащия го Маастрихтски договор,. Маастрихтският договор е подписан още 1993г. Европейската администрация тръгва по пътя на промяна на ЕОбщността – от икономически съюз към нещо като по-голяма държава, така че да се превърне в световна сила. Най-значителна промяна е въвеждането на обща европейска монета – евро. Вече има правителство, наречено Европейска комисия (ЕК) и Европейски съвет, но все още е само агломерат от държави.

Следва предложение за обща европейска конституция, която да притежава наднационална власт. Първият опит, първата написана конституция през 2002г., е отхвърлена на референдуми във Франция и Холандия през 2005г. Мотивите са главно, че тя дава неравностойни права в полза големите частни корпорации, банкови интереси и прочие, а социалната част, социални гаранции, работа и т.н., е силно неразвита. Европейското правило гласи, че само с одобрението на всички членки, конституцията може да бъде приета. Вместо това, през 2007г. е изготвена не конституция, а договор, в Лисабон, за който се решава, че не е задължилно допитването към народа чрез референдум.

Един от архитектите на тази спогодба – бившият френски президент Валери Жискар д‘Естен – два месеца преди подписването, през октомври 2007, казва:  „Договорът е същият като Конституцията (бел. ред. – конституцията, която беше отхвърлена), само формата му е различна, за да се избегнат референдумите.“ Единствено Ирландия е принудена от конституцията си да организира референдум – ирландците отхвърлят договора. На 2 октомври 2009г., организират втори референдум и спогодбата вече е приета.

Навлизат много правила, които имат наднационална власт и се отнасят до всичко. ЕС става последна инстанция. Европейските държави губят правото си да налагат вето по 68 въпроса. Решенията на Европейския съд стават задължителни за националните съдилища. ЕК се превръща в изпълнителната власт на ЕС – ние не гласуваме за членовете й, те се предлагат от различни държави, но ние не ги избираме лично. (3000 подкомисии!) ЕК пише законите, които се гласуват от законодателната власт – Съветът на Европейския съюз. Силата му е само да гласува вече написаните закони. Европейският парламент няма власт да създава закони. Няма право да изказва становища по 21 ключови въпроса, а решенията трябва да се взимат заедно с Съветът на ЕС.

Свободната конкуренция без намеса е защитена в Протокол 6 на Лисабонския договор, като той също има наднационална сила. Спогодбата застава зад принципи като интензивната приватизация, налагането на „гъвкави договори“ (т.е., по-голяма несигурност на работните места), орязване на социални разходи, дерегулация и т.н. Тоест именно същите принципи, за които говорихме по-рано. Друг интерес момент – ако държава от ЕС иска да води политика за отваряне на работни места, използвайки държавния бюджет, да създаде държавни работни места, според спогодбата това е забранено. Силите зад Лисабонския договор казват, че това е в разрез със „свободната конкуренция без намеса“. Т.е., ние например, можем да обявим търг и да дадем на концесионер да създаде работни места за извършването на определена работа, но не можем сами да ги създадем и да свършим работата.

Структурни промени, вследствие на заеми

След кризата от 1996-1997г., идва управлението на Иван Костов. То получава помощ от МВФ и се ангажира с реализирането на структурни промени в икономиката и широка приватизация[6]. Именно от този момент нататък, може да се говори с повече доказателства за присъединяването на България към доминиращата икономическа доктрина в Европа, а и в света.

В седемте години преди това, търговията и цените на основните стоки се освобождават от държавен контрол, т.е. формират се по пазарен механизъм. Цените скачат 30 пъти, а тогавашният премиер Димитър Попов призовава: ”За Бога братя, не купувайте, защото след 30 – 40 дни цените ще паднат, а вие ще сте изхарчили парите си и няма да може да купите най-необходимото.” След малко повече от месец, увеличението е само 3-4 пъти. Приватизацията в този период е слаба, големи дружества са криминално присвоени, държавните предприятия биват източвани от поставени лица, появяват се първите олигарси. До този момент не може да се говори за някаква системна политика, освен може би системен грабеж.

При правителството на Костов, икономиката се възстановява чрез валутен борд и приватизация, но за сметка на увеличаващо се неравенство, както и в ущърб на средния бизнес, който не успява да навакса и в годините след това. Приватизира се и банковата система – това дава възможност за доминиращо участие на чуждестранния капитал  в търговските банки. В тези условия, държавата трудно да може да играе някаква роля във взаимодействието между фискална и парична политика или да влияе върху лихвеното равнище в интерес на определена структурна политика за развитието на икономиката[7].

Примери за прилагане на новите икономически политики в България

Приватизацията е основен елемент на икономическата система днес, но нерядко – у нас и по света – е осъществявана много неизгодно. Пример за това е продажбата на „Авиокомпания Балкан“ за 150 хил. лева и обещани инвестиции за 100 млн. лева. Скоро след това полетите на компанията са спрени, от 18 самолета е останал само един[8], други пътнически и товарни самолети също са разпродадени, както и слотове по международни летища, а държавата се измъква от искове за неустойка от 250 млн. лева, предявени от купувача. Има и ред други сделки, поставени под въпрос или доказано неизгодни.

Извършени бяха реформи в данъчното облагане: 2007г. е въведен корпоративен данък от 10% – един от най-ниските в ЕС; 2008г. е въведен плосък данък от 10%, който също е в полза на по-заможните. Много хора не бяха доволни от последната мярка, която беше въведена от същите, които управляват днес. И двете реформи не са типични за леви партии, каквото БСП очевидно не е. Тя, както и предишните управления от ‘97г. насам се придържат към икономическата идеология в Европа, за която говорихме и която можем да определим като дясно-ориентирана.

Друг типичен пример за прилагане на доминиращата икономическа идеология са политиките на строги икономии. От началото на кризата, в Европа и у нас бяха ограничавани всякакви социални разходи, съкращаваха се бюджетни харчове. Разликата най-вече между нас и Запада беше, че там не можеше да става дума за повече дерегулация – т.е. по-малко контрол от страна на държавата, допълнителни улеснения за инвеститорите и т.н. Приватизацията – основен инструмент на съвременната система – отново беше на дневен ред у нас (БДЖ „Товарни превози“, ВМЗ – Сопот). Същото „лекарство“ се пробутва доста настоятелно на съседите ни в Гърция в пакет с „помощите“, които им предлагат.

Критика на инструментариума

Тук е момента да кажем, че по-рано през годината, изледване на студент от Масачузетския университет опровергава[9] основните теоретици на политиките на строги икономии. Томас Херндън, заедно с двама свои преподаватели, откриват множество грешки и пропуски в теорията на Кен Рогоф и Катрин Райнхарт. Те твърдят, че страна, с публичен дълг от приблизително и над 90 процента от БВП, не може да реализира икономически растеж. В България, чийто публичен дълг е много под това равнище, Симеон Дянков все пак реши, че вместо държавата да инвестира в населението си, трябва да затягаме коланите още повече. Няма нужда от коментар.

Второ, и също важно, приватизацията като инструмент много често се е проваляла дори и в най-развитите държави. Приватизацията на фирми в Източна Германия след Обединението, оставя на улицата 3 милиона души, БВП в района спада с 30%, а приватизационият фонд на едно от най-големите промишлени предприятия – „Тройханд“[10] – обявява дълг от 300 милиарда марки. Печалбата е само 60 милиарда марки, при очаквани 600. В края на века, Германия има много тежък проблем с безработицата, а политиците й решават проблема, жертвайки социалния характер на страната и чрез появата на много нискозаплатени работи[11]. Всичко това представя нагледно логиката на действие на системата.

До колко свободни са самите пазари? (изследването)

Частната икономика не означава свободна икономика. Означава просто, че се контролира от някой, когото не сте избрали.“ Поддръжниците на свободния пазар и дерегулацията ни убеждават, че следвайки тези принципи, ние допринасяме за появата на конкуренция и по-бързо и ефикасно развитие на икономиката, от което всички ние ще имаме полза. Това, което трябва да отвори пазара за всички обществени слоеве, всъщност резултира в концентрирането му в ръцете на малцина във всяка една сфера на обществения живот.

Въпросът с концентрацията на сила е много интересен. През 2011г., трима учени от Швейцарския Федерален Институт по Технология в Цюрих излезнаха с изследване[12] на глобалната финансова система, изводът от който гласи: „Анализ на връзките между 43,000 транснационални компании идентифицира относително малка група от компании, главно банки, с несъразмерна сила над глобалната икономика“.  Използвайки база данни, която изброява 37 милиона компании и инвеститори по света, изследователи изучават всички транснационални компании, така и връзките между тях.

Картата на „силата“ показва модел, в който едни компании контролират други чрез акции. Мрежата на собствеността разкрива ядро от 1,318 компании с връзки към други 2 или повече. Ядрото притежава около 80% от глобалния оборот на всички трансконтинентални компании. Тогава се появява нещо, което изследователи наричат „супер-тяло“ от 147 тясно-свързани компании, които се притежават взаимно и разполагат с 40% от богатството в цялата мрежа. Т.е., отбелязват наблюдателите, „по-малко от 1% от компаниите контролират 40% от цялата мрежа“. Финансовата криза уби някои банки, но също така сля други, обогатявайки това „супер-тяло“.

За някои от големите банки казват, че са „твърде големи, за да пропаднат“, но подобна зависимост меко казано връзва ръцете на всякакви контролни органи и принуждава държавите да отделят парите на данъкоплатците за спасяването им, когато оплескат нещата. При това положение колко наистина е свободен „свободният пазар“?

Дейвид Грейбър, когото цитирахме по-рано, припомня, че реформи в посока на освобождаване на пазарите е трябвало да служат като реакция към недостатъците на държавно спонсорирани стратегии за развитие пред 60-те и 70-те. Тогава средният глобален растеж е съответно 3,5% и 2,4% на година през десетилетията. При новите реформи от 80-те пада до 1,4%, а по време на „Вашингтонския консенсус“ от 90-те – до 1,1%. Процентите са още по-лоши, ако гледаме само развиващите се страни, като след налагането на новата система средния растеж за първите две десетилетия е 0.7%. Много икономики се свиват, а ниските растежи водят до все по-увеличаващо се неравенство. Важно е да отчетем, че подобни данни са напълно ясни за икономистите, но нов курс в икономиката не е търсен.

Основни източници:

- Катастройка (филм)

- Шоковата доктрина (филм)

- Дейвид Грейбър – Неолиберализъм: екстремно кратко въведение / Neoliberalism: an extremely brief introduction

- Лисабонският договор / Il trattato di Lisbona (филм)

- http://www.globalissues.org/article/3/structural-adjustment-a-major-cause-of-poverty Structural adjustment: a major cause of poverty / Структурни приспособления: главен причинител на бедност


[1] http://saprotiva.org/brutno-nacionalno-shtastie/ – статия + видео.

[3] Neoliberalism: An extremely brief introduction (David Graeber)

[4] The Shock Doctrine / Шоковата доктрина (Наоми Клайн).

[5] http://www.dokumentalni.com/?p=991 – „Лисабонският договор“ – разследване на италианския журналист Паоло Барнард.

[10] http://www.dokumentalni.com/?p=1882 – Катастройка.

[11] http://nnsavov.wordpress.com/2013/08/04/germania-na-dva-poliusa/ – Германия на два полюса. Авторско изследване в две части.

, , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , ,

1 коментар

Окупацията взема страна в борбата за властта

На 23 октомври шестима студенти окупираха 272 аудитория на Софийския университет. Представят се с името „Ранобудните студенти“, а първата им акция беше в парламента, където развяха надписа „Не ви ли е срам?!“.

„1968 НАШ 1997 РЕД 2013 Е!“ през прозореца на 272 аудитория в СУ

В първата си декларация казват, че „живеем във фасадна демокрация“ и тънем в мизерия, апатия и бездушие“. В текста има два основни акцента. Първият е търсената морална отговорност от председателя на Конституционния съд и предподавател в СУ – проф. Димитър Токушев. Студентите са възмутени от помощта на съда за връщането на Делян Пеевски в парламента и обвиняват професора в неморалност, лош пример към обществото и към самите тях и техните колеги и в зависимост от управляващите. Вторият акцент е възобновеното търсене на отговор за това кой е предложил Пеевски за шеф на ДАНС. Според студентите това е нужно за разкриване на истинските управляващи в страната. В заключение, авторите твърдят, че макар политиката да привлича „винаги недостойни авантюристи“, те вярват във възможността за промяна, чрез гражданска активност.

Това, което несъмнено прави впечатление в тази първа декларация е отсъствието на социалните апели, макар и частичното загатване за наличие на сериозни социални проблеми. Очевидно, управлението на самият СУ също не притеснява студентите. В сферата на положителното е желанието за налагане на отговорност за настоящата тягостна политическа и социална обстановка върху официални лица, които до момента избягват поемането й. Ранобудните студенти изглеждат политически неутрални, ако не и аполитични в този момент.

Не по същия начин протекоха нещата в други факултети на СУ, подели окупацията. Зала 13 във Факултета по Журналистика и Масова Комуникация (ФЖМК) беше завладяна от журналисти от Протестна мрежа, която играе ролята на гражданско крило на Реформаторския блок. Полина Паунова и Борис Стоянов от Медиапул, Нели Огнянова, Ивет Добромирова, Росен Босев, Илия Вълков, Владо Йончев са там, идват и екипи на Нова телевизия и БНТ. Същевременно, в 272 аудитория на Ректората се появяват лозунги от сорта на „Долу БКП!“, до болка познати от летните протести. В предишна своя статия разгледах как Реформаторския блок и определени протестиращи се опитват да ни върнат към представата за борба с комунизма.

При това положение се свързах с Ивайло Динев – един от инициаторите на окупацията – за да го предупредя, че протестът им бива инфилтриран от опозицията, в борбата им за връщане на власт. Той потвърди мнението ми, признавайки че е трудно и хората, които се борят срещу подобни неща при тях са малко. Това и окупацията на зала 13 във ФЖМК се случиха на 25 октомври, когато излиза нова декларация на Ранобудните студенти, адресирана към цялото население.

Целите, описани в документа, са незабавно разпускане на 42-то Народно събрание, насрочване на нови избори, нетърпимост към беззаконието в държавното управление,  превръщането на България в правова държава и утвърждаването на ценности като справедливостта и знанието.

Тук, дори и да пренебрегнем пълното съвпадение с желанията на опозицията от ГЕРБ и непарламентарно преставеният Реформаторски блок, отново намираме солидни причини срещу подобни искания.

Призивите за оставка без пояснението, че Ранобудните студенти са също против останалите партии-кандидати за властта, въвлича първите в политическата борба. Подобен път е залегнал и във въпроса „Кой предложи Пеевски за председател на ДАНС?“. Намирането на отговор като самоцел е търсене на олигархичния кръг единствено зад управляващите партии и отказ за тотална конфронтация със задкулисните интереси, поддържащи жадната за власт опозиция. Всичко това подтиска една друга жажда – за промяна. Защото всичките боричкания от последните месеци са за това кой да вземе жезъла, но не и какви действия трябва да се предприемат в помощ на гражданите, около организирането на управлението и целите пред страната.

Социалните апели не присъстват в дневния ред на протестите, за сметка на мъглявите искания за морал, чиято липса е искрата и двигателят за протестиращите според Калин Янакиев и Георги Близнашки. Протестите обаче не се зараждат там – проблемът съществува от хилядолетия, навсякъде!

Обществото изживява криза на представителността, очевидна и от броя на негласувалите на последните избора. Зад нея се крие още по-голяма криза – на липсата на отговорност на най-високо ниво. Тежестта на решенията и властта са поверени на елит, който не е засегнат или няма нищо общо с проблемите на останалите. Управляващите нямат намерение да поемат отговорност, за каквото и да е. Другите „независими“ институции, които трябва да балансират подобни слабости в съвременната държава – също! Огромният вакуум, причинен от липсата на отговорност, сега се опитваме да запълним с протести, за да я създадем и наложим там, където трябва да се поеме. А протестите се инфилтрират от политически формации и се прекрояват в бойни полета.

Ще успеем тогава, когато се научим сами да отговаряме за себе си на най-високо ниво и това се превърне в масово явление. Тогава и настоящата криза на представителността ще бъде решена, като нуждата от представителства ще бъде обезсмислена. Това следва да върви в синхрон с отхвърлянето на политическата система, която ще се опитва да предотврати подобен развой.

От казаното дотук е очевидно, че това не е пътят на студентите в момента и дори без активната намеса на хора от Протестната мрежа и Реформаторския блок – олицетворена много добре в тази статия на „Съпротива“ – действията на „ранобудните“ ми колеги пак са в тяхна полза. Още по-тъжно е, че ескалирането на напрежението днес в университета, с участието на лица, свързани с управляващата партия, допълнително ще радикализират и политизират студентите, които са били най-близо до отхвърляне на политическата система.

, , , , , , , , , , ,

8 коментара

Ще преборим ли комунизма?

Статията е публикувана също в блога „Леви мисли за десни дни“ и в сайта на Съпротива

Кой е проблем номер 1 на България? Бедността, намесата на чужди интереси или правителството? Дали не е икономическата система (и нейната криза), демографската катастрофа или политическата система? Независимо какъв е отговорът в действителност, обществото е далеч от определянето на общ, най-сериозен проблем. Вероятно дори обратно на очакванията, същото понякога се бори с несъществуващи сили, въобразени с помощта на целенасочени апели от заинтересовани източници.

 

Днес, в динамичната обстановка на гражданско недоволство, изглежда нито един от горепосочените въпроси не фигурира. Като топпроблем на недоволните отново се припознава духът на комунизма. Макар реториката на протеста да поддържаше разделение между граждани и мафия, мнения на някои от участниците постепенно преместиха акцента върху „комунистическите престъпници“[1]. Не можем категорично да заявим, че това е постоянна линия на говорене за „пионерите“ на дефиницията – вероятно те са неясно с несъстоятелността на подобно обвинение. Факт е обаче, че подобни примитивни апели пускат корен сред недоволните граждани и подсилват илюзорното зло.

Комунизмът беше най-сериозният проблем при раждането на „синята идея“ и сега наново – при реанимирането й, вследствие (волно или неволно) от действията на протестиращите. „Дясното“ (в България и в световен мащаб) се идентифицира благодарение на съвременния образ на комунизма, като противопоставя на него своя неолиберализъм (терминът не е популярен в България). Публичната собственост[2] е заклеймена като „комунистическа“, социалните помощи се превръщат в подаяние за некадърните и мързеливите, регулациите се обявяват за недемократични и ограничаващи личния избор. Това е и същността на неолиберализма – приватизация и дерегулация. Но защо отново се появява лайт-мотива за комунистите-злодеи? Нима управляващите, като предмет на атака от страна на протестиращите, са наследници и представители на комунизма, който бил също „престъпническа“ система?

Вероятно всеки от нас е чувал или сам е изричал по адрес на комунизма, че е имал една много благородна идея, която обаче не е успяла и се е изродила в репресии и нищета. Аз съм склонен да отида по-далеч – комунистическите идеи никога не са били практикувани в достатъчна степен, която да ни позволи обективно да наименоваме старата система „комунизъм“. Псевдо-комунизмът, „приютил“ почти половин свят, съществувал и у нас, е просто поредният щрих в историята на привилегированите елити.

Замислен като безкласово общество на теория[3], „комунизмът“ на практика де факто разделя обществото на две – работническа класа и управляващи или аристокрация на влиянието. Разпределението на благата отново не зависи от произвеждащите, те биват отнети чрез инструментите на държавния апарат и разпределени по негово усмотрение. Първото води до ново неравенство, а второто подкопава силата на личната инициатива и значимостта на нечий труд. Въпреки това, бившата система има два безспорни успеха – всеобщ достъп до образование и медицинска помощ.

При смяната на системата, от комунизъм към демокрация и капитализъм, старата аристокрация, благодарение на контактите си и информацията за наличните възможности, неизбежно разполага с „летящ старт“ в новите времена. Властта се видоизменя и ролята на парите за придобиване на влияние става водеща. Идва ерата на новобогаташите, мафията, олигарсите – може да ги наричате, както ви е удобно. Може би най-удачно е да ги наричаме „привилегировани елити“, поради общи признаци с предишни (и бъдещи) форми на “аристокрацията”.

В този контекст, изглежда напълно нелогично да продължаваме да идентифицираме „комунизма“ с една партия, признаваща за свой предтеча старото БКП. Самата идея, че те са комунисти[4], не лежи на никакви сериозни аргументи. Ако комунизмът, който е въплъщавал и идеята за егалитарианизма, е съществувал, можем само да предполагаме какъв би бил хода на историята.“Комунистическите престъпници“, едва ли щяха да съществуват, ако бяха наистина… комунистически.

Да си обясняваме съвременните проблеми с вторичните трусове от „комунизма“ е своеобразно абдикиране от мисловна дейност. И докато разсъждаме чрез миналото, пропускаме възможността да се запознаем с и анализираме новата система. Не бива да се изненадваме, че тя не чака да научим правилата на играта и днес сме недоволни, но неспособни да формулираме с категоричност проблемите си. „Синята идея“ неслучайно умря веднъж. Новата система не се нуждае от политически идеологии, за да оправдае действията си, толкова колкото старата. Политиката днес е преобразена в балансьор на интереси по правилата на лобирането, или с други думи, по правилата на търга – предложилият най-много печели.

Асен Генов е сред организаторите на протеста

Време е да се поинтересуваме и да прогледнем реалността в световен мащаб. Съвременната система на неолиберална демокрация и капитализъм се нуждае от образа на комунизма, с цялата отрицателност, която може да му бъде придадена. Нуждае се, за да докаже правотата на своята посока, за да покаже „величината“ на своите успехи и да придаде блясък на съществуването си. Ние осигуряваме успеха на подобни начинания с лековатото заклеймяване на комунизма, какъвто и да е бил той, и същевременно заключваме себе си в противопоставянето „капитализъм-комунизъм“, така изключвайки алтернативите пред обществото.


[1] http://offnews.bg/index.php/237647/radan-kanev-ne-mafiya-a-sbirshtina-komunisticheski-prestapnitsi – „Радан Кънев: Не мафия, а сбирщина комунистически престъпници“.

[2] Битува вярването, че частната собственост се управлява по-добре от държавната. Практикуването на подобна мантра – макар и вярна в определени случаи, но не винаги – стига до невероятни крайности. Като един от много примери може да посочим природата и скоростното й приватизиране и бетонизиране в името на частни интереси.

[3] Безвластническите комунистически движение се по-близо до безкласовия модел.

[4] Това не пречи на въпросната партия да се опитва да се възползва от ситуацията, приписвайки си намерения, отговарящи на някои положителни явления от предишната система.

, , , , , , , ,

Вашият коментар

Германия на два полюса (част 2)

Какви са реалностите за германското население днес? Как икономиката, демографията и реформите се отразяват на начина на живот в Германия? В първата част на тази статия разгледахме реформите в социалната система и пазара на труда, както и ефекта от липсата на минимална работна заплата. В следващите редове ще обърнем повече внимание на демографските показатели, вносът на работна ръка и експортния бум, започнал през 1998г.  

Germany

Внос на работници  

Германия има силно застаряващо население. Средната възраст е 46 години, а средната продължителност на живота – 80 години. По раждаемост страната е нарежда на 200-о място в света, но с положителни миграционни показатели (0,89 на 1000 души – 59-о място).

Сред имигрантите са множество висококвалифицирани, опитни работници от страни като Испания и Италия, което още повече затруднява излизането на последните от кризата, но е от огромна полза за немската икономика. Канцлерът Меркел проявява голяма „щедрост“, помагайки на нуждаещите се от работа, охотно предлагайки на мнозина решение на проблема с безработицата в Европа. Съседна Полша също губи ценни кадри, за чието обучение е платила, и за които пътуването за работа през границата не е препятствие. Огромен фактор тук е разликата в заплащането.

Заемането на все повече работни места от имигранти и цялостното им увеличавание като процент от населението може да доведе до вътрешни конфликти. Обикновеният германец едва ли се чувства щастлив от факта, че държавата му лесно се решава да внася добри кадри, вместо да създава такива от собственото си население. Демографският проблем в известна степен задължава вносът на работници, но не оправдава напълно подобна политика.

По отношение на експортния бум

Както вече споменахме, Германия изживява експортен бум в периода 1998-2011 – общият износ се равнява на 43 процента от БВП. Факт е също, че това не води до значим икономически растеж. Икономиката бележи среден ръст от 1,4 процента в периода в сравнение с 1,7 процента за ЕС като цяло. И докато индустрията процъфтява, статистически, обикновеният германец не съпреживява момента. Приходите на глава от населението нарастват с малко повече от 7 процента, в същото време в Испания и Великобритания този показател е +13 процента и +18 процента. Още по-неочаквано – броят на бедните расте на фона на стабилната икономика, както установихме по-рано.

Важно е да признаем обаче, че не всички приходи от износ са налице. Около 37 процента от общия износ, или приблизително 15 процента от БВП, идват от търговията в еврозоната. Всъщност много от членките на валутния съюз не плащат за много от внасяните стоки от Германия. Централната банка[1] е тази, която финансира по-голяма част от излишъка по настоящите сметки. Всичко това се случва вследствие на Таргет2[2] системата. Вносителят си получава стоката, износителят си получава парите, а Централната банка получава Таргет2 иск срещу банката на страната-вносител – т.е. парите не влизат в Германия. В края на 2012г., размерът на неразплатените средства възлиза на 715 млрд. евро. Страните-вносителки от Южна Европа всъщност не са разполагали със средствата за покупки в подобни размери, което прави Таргет2 кредитите на Централната банка напълно несигурни. На практика, еврото е благоприятно за немската индустрия, но пък точно обратното за немския спестител и данъкоплатец.

Коментар на икономическата реалност

На фона на цялостната картина, изглежда логично заключението за несправедливо разпределение на благата в Германия. Както на много места, така и там, просперитетът е ограничен в малцинството, бедността е орис за мнозинството. Германия е прекасен пример за един от основните неписани закони на нашето съвремие: не икономиката е подчинена на хората, а хората на икономиката.

Всичко обаче си идва на мястото веднъж щом погледнем по-глобално на нещата. Капиталистическият дух, намерил своите силни представители в Германия, неизбежно изсмуква силите на обикновения работник. Още Маркс, съвсем на място, е установил, че целта на капитализма е от пари да прави повече пари. Интегриран в обществото, този принцип може да се спазва единствено за сметка на работника.

Тази икономическа система благоприятства появата на неолиберазмът – система от политики, които водят до отчуждаване на общите блага от обществото, целят намаляване на социалните грижи за гражданите и така добавят една непосилна тежест към вече несправедливата действителност, в която стойността на труда не е реално заплатена. Капитализмът и неолиберазмът са най-силни именно в Западна Европа и САЩ. От тази гледна точка, немските проблеми далеч не са уникални, но по-неизвестни за мен причини, съществуването им често е неглижирано от политици и анализатори у нас. Германия не е само бляскава икономика. Единствено, пример за нас и вдъхновение може да потърсим в чувството за ред на обикновения германец, което е добило международна известност.


[1] Bundesbank

[2] Система на Европейската централна банка (ЕЦБ) за уреждане на междубанкови плащания за трансгранична търговия, услуги и капиталови трансфери в рамките на еврозоната.

, , , , , , , , , , , ,

1 коментар

Германия на два полюса

Известна с желязната си дисциплина, Германия е страна със стабилна икономика и силна индустрия. Въпреки икономическата криза, германците сякаш нямат много сериозни поводи за притеснение. Тази статия, в две части, ще разгледа какви са реалностите за германското население в контекста на реформите от началото на миналото десетилетие, екпортният бум, започнал през 1998г. и икономическия климат в страната.  

Germany

Експортен бум, магнит за инвеститори, стабилна икономика – Германия изглежда се справя страхотно в контекста на икономическата криза в Европа. Въпреки поводите за оптимизъм, истинските оптимисти в страната все повече намаляват. За голяма част от германците, заплащането и стандартът на живот през последните 20 години не са се повишили.

Германия преодоля огромния си проблем с безработицата от 90те години на ХХв. (днес – 5,5 процента обща безработицата), наранявайки облика си на социална държава. Все повече работници се трудят за все по-ниско заплащане, повече от 12,5 млн. души (~81млн. население) са под прага на бедността, социалното неравенство се изостря. Сигурна икономика, но несигурно съществуване – как е възможно?

„Дневен ред 2010“[1]

„Трябва да ограничим държавните помощи, да промотираме социална отговорност и да изискваме повече инициативност от всеки индивид“. С тези думи, на 14 март 2003 бившият канцлер Герхард Шрьодер полага пътя за голяма реформа на социалната система и пазара на труда в Германия.

Възрастта за пенсиониране се вдига на 67 години, изискват се по-високи здравноосигурителни вноски, а социалните и помощите за безработни се обединяват в една категория под името Hartz IV.

За много безработни, това означава по-малко държавна подкрепа. Освен чести посещения в работническите офиси, приели условията на помощта, подпомаганите са задължени да приемат слугински работи. Последното неминуемо предизвиква недоволство сред опитните работници, изправени пред дългосрочна незаетост. Някои хора избягват програмата, сравнявайки я разпит, нежелаещи да разкриват всякакви детайли от живота си.

Специалисти като Улрих Шнайдер (Асоциация за социално равенство[2]) вярват, че „Дневен ред 2010“ всъщност засилва пазара на евтина работна ръка. Защитниците на реформата твърдят, че без нея днес Германия е щяла да страда икономически редом с Италия, Франция и Испания.

От 18,7 процента през 2006, получаващите ниско заплащане нарастват до 20,6 процента през 2010. По-късно, Родерих Егелер – президент на Федералния статистически институт – заявява, че „с увеличаването, продължава една по-скоро дългосрочна тенденция“.

Липсата на минимална работна заплата

За разлика от много други европейски страни, в Германия няма минимална работна заплата. Изключение правят определени индустрии, където синдикалните организации договарят подобно възнаграждение. Истинските трудности обаче са най-чести за хората в сектора на услугите – най-голям в Германия (~71 процента), където възнагражденията са най-ниски[3]. Немското „чудо“ в увеличаването на заетостта често се проявява и под формата на мини-работа, чието заплащане може да бъде дори под 1 евро на час[4].

Държавата поема върху себе си задължението да осигурява оцеляването на най-закъсалите, но вече чрез по-слаба социална програма. Под предлога, че така се осигурява по-голяма гъвкавост на работодателите, всъщност пазара на евтина работна ръка се увеличава.

Това не би звучало толкова потресаващо, ако не бъде поставено на фона на 115-процентния експортен бум, постигнат между 1998 и 2011. Както е известно, Германия е производителка на много висококачествени и луксозни стоки. Именно последните се котират все по-добре в днешната икономическа криза.

В Германия се намират едни от градовете с най-висок БВП на глава от населението в Европа. Печалбите на главните администратори в най-големите немски компании са нарастнали с няколкостотин процента от 1998. Въпреки това, страната се е превърнала в икономика на евтиния труд, налице е бързо нарастващо неравенство и катастрофална демографска ситуация.

В Част 2 на статията ще обърнем по-специално внимание на демографското състояние, вносът на работна ръка и експортния бум, започнал в края на XXв.


[1] “Agenda 2010”

[2] Association for Welfare Parity

[3] Цена на живота в Германия – http://www.numbeo.com/cost-of-living/country_result.jsp?country=Germany

[4] Вътрешен поглед: Тъмната страна на работната заетост в Германия – http://www.reuters.com/article/2012/02/08/us-germany-jobs-idUSTRE8170P120120208

, , , , , , , , ,

2 коментара

Протестът на Самуил – морален или противоречив?

snimkabe

Следващите редове са провокирани от автора на Не!Новините, Самуил Петканов – поп-звездата на протестите срещу кабинета Орешарски. Ще направя анализ на статията на моя интелигентен и остроумен връстник, публикувана вчера в OFFnews. „Имаме цялото търпение на света и два пъти повече мозък“ ме прeдизвика да изразя мнение, поради очевидната (за мен) липса на връзка на автора с реалността, в която се провеждат протестите в България.

В статията си Самуил говори за един страхотен надпартиен протест, чиято висша цел е да постигне оставката на кабинета Орешарски, „за урок“ (!). Там хората се лишавали от „сън, свободно време, немалко лични ресурси, нерви и енергия„, за да покажат, че няма да търпят управляващите да бъдат тъпи.

Това, благодарение на което февруарските протести запазиха част от достойнството си е, че тогава хората не забравиха партиината система като основна част от проблема (, макар в София да се пръкна партия на протестиращи, решили да се борят по правилата на кочината). Някои стигнаха до извода, че представителната демокрация като цяло е вредна. Тук бих казал, че за мен тя създава елити; олигархична структура, легитимирана на всеки четири години да действа, както намери за добре. За Самуил, партиите са част от протеста, и старите кукли на конци имат място там, защото и те се възмущават. Категорично не е против партиината система.

Авторът-протестиращ желае управляващите да получат „урок“. Звучи като очакване лошите да се покаят и срамежливо да се оттеглят в ъгъла, докато нови рицари дойдат на бели коне и любезно окачат нов клуп на вратовете ни. Не признава за наличието на алтернатива вътре в системата, но това не го навежда на мисълта да я критикува. Всъщност, както сме се уверили в последните две десетилетия, оставката не е наказание, нито пък стимул за следващите да влезнат в релси.

Според Самуил, големият проблем на протестиращите, е глупостта на управляващите. Но нима ниската култура ( – моя формулировка на неговия проблем,) някога е пречила на властта, на куклите на конци, да спазарява интересите на малцина? Нима един политик като Костов например, видимо по-интелигентен от Пеевски, не нанесе огромни щети на обществото (чрез яростна приватизация)? Глупостта ли трябва да е основен приоритет на недоволството ни? Не виждам как подобни „протестни“ искания биха разтърсили едно статукво. Не това на БСП или ДПС или пък на ГЕРБ, които също не се ползват с доверието на Самуил, съдейки по мненията му в социалната мрежа Фейсбук. Проблемът е в партиината система като цяло, пуснала пипалата си дълбоко в различните власти.

Десетки социални бунтове избухват днес по света, не за да дадат някому урок, а защото хората повече не могат да понасят грабежът на труда и общите им блага. Все повече осъзнават, че несправедливата им съдба не идва случайно – тя е следствие от взаимодействието на олигархията в политиката, финансите и медиите. В България не сме изключение.

Не е случайно, че (реално) единствено София протестира в момента. Само там успяха да се съберат толкова суетни хора, които да „жертват“ своя „сън, свободно време, немалко лични ресурси, нерви и енергия„, за да покажат себе си като морално извисени. Морално извисен е дядо Добри, не онези на площада днес! Масите, смазани от „обикновената“ си работа, които не са на площада, ще бъдат обречени от умните и креативните на  още един продължителен цикъл в система на разрастващи се монополи и изострено неравенство.

Желанието за постигане на чуваемост сред страните от ЕС е осезаемо в статията на Самуил. Той отразява пресъздаването на картината на френската революция и бутането на символична Берлинска стена като установяване на контакт с големите Франция и Германия. Не е ли наивно обаче да считаме, че горепосочените не са наясно с положението в България? Не мога да си го обясня по друг начин, освен като произлизащо от вярата, че там са защитниците на демокрацията и ценности й. Големите обаче не надават вой за демокрация, култура или човешка права, освен ако не са засегнати нечии интереси.

Нима лидерите на ЕНП се притесняваха от личността на Борисов и връзките му с мафията? Нима лидерите на ПЕС се интересуват от жената на Станишев и нейните далавери? Да търсим помощ от Франция, чийто действия, в подкрепа на техния енергиен гигант „Арева“ и проектите им в региона, доведоха до затварянето на блокове на АЕЦ Козлодуй, които можеха да работят още поне десетилетие? Или пък от Германия, която в унисон с Тройката нарушава суверенитета на страни от ЕС в стремеж за налагане на нечовешки мерки за „справяне“ с кризата? Моралът и демокрацията са далеч от разцвета си в големите страни!

Този протест няма да уплаши никого. Както написа Васил Арапов, това са верноподанически протести, които – „не искат друг вид обществени отношения, на тях им е достатъчна смяна на мутрите и задниците в министерските кабинети. С портрети на революционери в тези кабинети.“

Самуил вижда във февруарските протести само ниската култура, безбройните провокатори, конфронтацията с органите на реда. Социалните протести са обаче са едно много по-емоционално, по-стряскащо за управляващите събитие. Стихия, която провокира нуждата от „мръсна игра“, което катализира разпада в протеста на неопитните. Защото тогава липсваше всякаква зрялост, както липсва и сега. Относно органите на реда, да не забравяме, че те изпълняват заповеди и вероятно причините да не бъдат използвани като сила, се крият по-скоро в безобидния за статуквото протест.

Дори хората от площад „Независимост“ наистина да имат цялото търпение и два пъти повече мозък, както твърди Самуил Петканов, това едва ли ще им помогне в красивата им борба. Със сигурност обаче ще навреди на мнозинството, което логично не стига до площадите под флага на ЕС и високия морал.

, , , , , , , , , ,

Вашият коментар

Навсякъде прекупвачи, а не можем да си ги позволим!

В началото на месеца, ФермерБГ излезе с любопитна статия – „Фермери с частен пазар за директни продажби решиха проблема с прекупвачите“. Около 10 производители от Пазарджишкия регион се организират срещу „прекупвачите, които в повечето случаи злоупотребяват с фермерския труд, като дават изключително ниски изкупни цени, а след това слагат големи надценки“. Поведението на последните не звучи като новина или изненада. В този дух наскоро имаше и друга инициатива – протест на производителите на домати, които изсипват продукцията си на пътя Пещера-Пловдив. Причината отново са изкупните цени, а последица може да бъде изчезването на българския домат (повече тук).

Автор: Фермер.БГ

Снимка на пазара (Автор: Фермер.БГ)

Тези значими локални събития, отразяват един глобален вид търговия. Дори да не сме се замисляли, то вероятно сме почувствали нещо нередно във въпросната схема по един или друг повод. Прекупвачеството реално е навсякъде и в различни мащаби. Друг пример, който много от вас сигурно си спомнят, са прекупвачите на горива. Покрай газовата криза от 2009г. беше повдигната темата за посредниците и огромното увеличение на цените на консумативите по пътя им към крайния потребител. За жалост, за да достигнем момента на активно недоволство към подобни практики сякаш се нуждаем от криза.

Дори ако прекупвачеството бива локално регулирано някъде, то в глобален план изглежда сякаш единственият му коректив е човешката алчност. Някои градове, като Женева например, се превръщат в центрове на световната търговия. Ниски данъци и пълна неприкосновеност води прекупвачите – по пътя на огромните печалби.

Прекупвачеството не се е зародило в тази система, но значително процъфтява в нея. Обикновените хора – производители и потребители – не могат да си го позволят. Може би никога не са могли. И не е никаква изненада, че инициативи като „Свободен пазар“ набират популярност, но все още твърде бавно, за да направят разлика. Тук трябва да признаем, че кризата има главен принос в зараждането на подобни инициативи. И те са само граждански, няма как да е иначе.

Дойче веле“ пише за гръцката „Инициатива без посредници“: „Кризата в Гърция е на път да „ликвидира“ прекупвачите на селскостопанска продукция. Производителите, които не успяваха да си покрият разходите, и крайните потребители, които стадаха от високите цени, си подадоха ръце.” Всичко започва от поръчка на картофи от доброволци. Скоро един атински квартал поръчва 52 тона, започват и опашките и задръстванията. Очаква се директните продажби да обхванат и търговията на ориз, боб, леща и зехтин.

Прекупвачеството е важно в инструментариума на икономическата система – слива се естествено с преследването на все по-големи печалби, с алчността в човека. А подобни малки и локални успехи срещу прекупвачеството не променят дори с милиметър реалността. Повечето от нас приемат загубите или не обръщат внимание на проблема, други го приемат като нещо изолирано или се задоволяват с малките победи. Разбира се само малцина на фона на всички придобиват знанието, нужно за избистряне на цялостната картина. В противен случай, може би всички щяхме да бъдем анти-глобалисти.

, , , , , , ,

Вашият коментар

Follow

Get every new post delivered to your Inbox.

%d bloggers like this: