Околоизборни спорове и неизбежни различия

Ако гледаме на изборите, гласуването и резултатите, само в локалния, български контекст – да се спори, за това дали трябва да се гласува или не, е безсмислено. Съответно, хвърлянето на вината за настоящето статукво върху гласувалите или негласувалите пренебрегва огромни различия в мненията и поведенията на хората и от двете страни.

Както сред участвалите във вота, така и при останалите, аргументите „за и против гласуването“ варират значително. Нека разгледаме няколко случая, които ни обединяват или разделят извън (не)активността ни на изборите:

- Презумцията, че „системата е добра, но актьорите са лоши„, често е обща за много от нас от двете страни на „барикадата“. Резултатът обаче е различен – едни избират най-подходящия, според тях, или може би най-малко съмнителния. За други, подобна презумция просто обезсмисля гласуването.

- Аргументът, че „системата е лоша„, също води до противоречиви резултати. При този сценарий неизбежно има хора, които ще гласуват за актьори, критикуващи системата, но и обещавайки промяна ако вземат властта. На другия полюс, някои от негласувалите считат, че системата неминуемо обрича на провал дори добрите политици. Ако спрем дотук обаче, ще пренебрегнем значителни различия в мненията против системата: за едни лошото може да е поправимо, за други – не; за някои хора проблемът може да е в партийната система, но може да се корени и в представителната демокрация като цяло.

- Повод за спорове и нападки помежду ни може да бъде и представата ни за това какво са изборите. Дали те са демократичен инструмент? И ако да – може би не винаги водят до демократични резултати? Можем ли да избираме онези, които искаме да се явят на изборите или имаме само предварително определени опции? От друга страна за мнозина гласуването на всеки четири години не е начин за изразяване на мнение, а легитимиране на нечие чуждо – т.е. не е истинско участие в политическия живот. Нека не пренебрегваме и аргумента, че на избори отиват онези, които искат да властват, а не да служат като изразители на обществените интереси.

- Разбира се, има хора за които и системата е добра и има наличие на добри актьори. Други пък въобще не ги интересува цялата тема, нищо с думичката „политика“ в изречението.

На всички подобни позиции съм бил свидетел от първо лице. Със сигурност има и много други нюанси, за които не съм подозирал. Безспорен факт обаче е огромната липса на поглед отвъд българския контекст – презумциите, върху които е изградена системата на управление, провеждането на избори и т.н. не произлизат от нас и не могат да бъдат разбрани единствено в нашата реалност.

Лично аз дори не съм се замислял да гласувам на последните избори. Решението ми не се базира на разочарование, а на познания за начина, по който е устроена системата, функцията на политиците и естеството на представителната демокрация и изборите. За това, разбира се, не съм гледал само в рамките на българския контекст – дори мога да кажа, че съм изучавал предимно чуждестранни процеси.

На фона на казаното дотук, считам за безсмислено да споря на тема „за и против гласуването“. Това не значи, че с други хора въобще не си говорим за изборите, напротив – просто намираме начини да се изслушваме активно и да приемем, че не може за всичко да сме съгласни. Противоречията са неизменна част от това, което би трябвало да бъде демокрацията: платформа, върху която конфликтите ще съжителстват или ще се разнищват.

, , , , ,

Вашият коментар

Поляризацията на здравия разум

Международните новини не са от най-силните страни на българските медии. Следователно не е изненада, че у нас реакциите на глобални, континентални, регионални и въобще каквито и да е събития извън България – т.нар „международно положение“ – страдат от жестока липса на адекватност. Информационните празноти сериозно възпрепятстват появата на едно по-задълбочено разбиране на процесите в страната и мястото ни в световната картина.

Прекрасна илюстрация на ширещото се невежество по отношение на „международното положение“ е съществуването на „про-западни“ и „про-руски“ лагери в общественото ни пространство. Първите можем да позиционираме между политическите активисти близки до „сините“ партии и необвързаните с никого привърженици на „западния начин на живот“ (обикновено без да са го живяли, разбира се). Сред про-руски настроените пък можем да забележим мнозина привидно анти-капиталистически активисти[1], хора разочаровани от бляскавите и несбъднати обещания за прогрес с приближаването ни към Запада, както и мнозина с явен сантимент към миналото. Интересното е, че националисти има и в двата лагера, според това чий ботуш е идентифициран да седи над страната ти – този на Запада или този на Русия.

А защо наличието на двете групи да е именно симптом за невежество? Според мен обяснението е много просто – всеки, които поддържа някакви общочовешки ценности и има симпатия към живота и свободата, е невъзможно едновременно да е наясно с политиките на Запада и Русия и да бъде привърженик на която и да е от двете страни. За да не ви е постно, ето няколко основателни аргумента в полза на твърдението ми:

И Русия и САЩ могат категорично да бъдат определени като империалистически страни. Броя на руските военни бази по света е нищожен сравнен с американските – около дузина срещу повече от 700. И двете страни обаче разполагат с широки сфери на влияние – т.е. на доминация – основно над съседните им страни, но не само. Други западни страни, като Франция и Англия например, също упражняват икономическа и военна сила в уж независими страни.

По отношения на продажбата на оръжия, често равнозначна на финансирането на военни конфликти и за утвърждаването на ужасяващи режими, към гореспоменатите страни можем да добавим и Италия и Германия, както и партньорът на Русия – Китай. Най-близките до ума примери са Сирия и Египет, както и държавата Израел, за чиято инвазия в Газа и (вече) хилядите цивилни жертви четем и слушаме в последните 18 дена. Въпреки интензивния конфликт между Запада и Русия в публичното пространство, словесните атаки относно продажбата на оръжия на жестоки режими не е сред лайната, с които се замерят двете страни.

Не е за пренебрегване и откритата репресия на социални групи, както на запад, така и на изток. От една страна, Русия е широко известна с отвратителните си закони за LGBT обществото, както и с криминализирането на масови събирания и протести в страната. От друга страна, Западът също не отстъпва – полицейското насилие над граждани е като рутинна процедура по време на мирни протести; милитаризацията на полицията и хвърлянето в затвора на милиони души, както и продължаващото съществуване на Гуантанамо Бей, където хора са измъчвани и лежат с години без съдебен процес са може би най-ужасяващите, които идват на ум.

Ако заговорим за политика и икономика на повърхността пак изплуват шокиращи реалности. Наличието на олигархии и на запад и на изток е безспорно. Владимир Путин става широко известен с борбата си с някои олигарси, които в последствие бяха заменени от други, продължавайки симбиозата между интересите на едрия капитал и държавата в Русия. Западът може да се похвали със същото, като дори изследване на Принстънския университет наскоро потвърди, че САЩ е олигархия и парите определят политиката на страната. Все пак капитализмът изглежда някакси по-див на запад, в своята съвременна форма, известна още като „неолиберализъм“. За неолиберализмът съм писал по-подробно тук.

С това ще приключа рисуването на тази нелицеприятна картина. На драгите про-западни и про-руски люде ще пожелая повече разнообразна и задълбочена информация за ставащото по света и ролята на Големите сили. Разбира се мнозина са склонни на моментален компромис – осъзнавайки, че и двете страни са лоши, най-лесно е да процедираме като на избори – даваш глас за по-малкото зло.

Съветвам про-западните и про-руските активисти да преосмислят позициите си и ако желаят постигането на някаква положителна промяна както у нас, така и по света, да подкрепят гражданските организации на Запад и на Изток, борещи се срещу политическото статукво в своите страни. Доминацията на Големите сили възпрепятства не само нас, но и повечето народи по света, от свободата да организират ежедневието си самостоятелно. Не е тайна за никой, че политиците ни са марионетки, които се присламчват ту към Запад, ту към Изток, но ако трябва да бъдем честни – те нямат и избор.

Бъдете здрави и избягвайте конфликти с приятели по линията „про-запад – про-Русия“ :)

 

[1] Привидно, защото игнорират факта, че и Русия е капиталистическа страна.

, , , , , , , , , , , , , ,

Вашият коментар

Защо няма феминистки движения у нас?

„Патриархално семейство“ днес звучи като нещо отминало, почти забравено явление, освен може би някъде по селата. Подобно твърдения надали е дори близо до истината, макар и отношенията мъж-жена да са се смекчили в полза на вторите след навлизането на някои егалитарни ценности в последния век. Патриархатът, разбира се, не е съществувал само в семейството, така също и не е представал да съществува. Факт е, че днес всички жени, осъзнали (или не) и отстояващи (или не) съществуването си като личности, а не просто като представители на „нежния пол“,  всички те продължават да са обект на ежедневен сексизъм.

"Сексизмът изчезна, когато жените получиха правото на глас. Точно, както расизмът приключи през 1870." [снимката е от САЩ, а препратката е към периода, в който държава признава, че е съставлявана от всякакви хора - включително цветнокожи]

„Сексизмът изчезна, когато жените получиха правото на глас. Точно, както расизмът приключи през 1870.“ [снимката е от САЩ, а препратката е към периода, в който държава признава, че е съставлявана от всякакви хора - включително цветнокожи]

Последният е толкова дълбоко залегнал в културата ни, че дори хора, които не искат по никакъв начин да принизят женския пол, използват изрази като „ревеш като малко момиче„, „бъди мъж„, „не бъди женчо“ и така нататък. Разбира се, сексизмът не се ограничава само до реториката, в която присъстват и отвратителни нарицателни като „курва“ и „кучка“ без реален еквивалент за представители на мъжкия пол, които (ако трябва да даваме присъди) също заслужават подобни епитети. Сякаш тук „неморалното“ е запазена територия за жените…

Няколко особено натрапчиви сексистки проява са честото тълкуване за успеха на жени като резултат от успеха на мъжете им. Рецептата била да си намерят богати и успели съпрузи! Рядко става дума за персонални качества, които правят мъжете привлекателни.

Жените постоянно се припознават като някакво извънземно същество с друг разум, странни прищевки и какво ли още не. Сред типичните женски стереотипи са тези за домакинята, деликатността („нежния пол“), постоянното изобразяване на жени в ролята на обслужващ персонал, както и втълпяваното задължение да бъдат преди всичко красиви!

Като човек, израсъл в подобна култура, дълго време нямах реално усещане за тези обстоятелства, но впоследствие установих, че колкото повече се оглеждаме в околната среда, толкова повече осъзнаваме съществуващата междуполова йерархия. Това логично ме доведе до въпроса „защо няма феминистки движения в България?“.

Логично, защото ако бях на тяхно място, и съм сигурен, че е така, щях да съм доста чувствителен към ежедневната дискриминация, гнусните стереотипи подиграващи се на жените от всеки билборд и куп други неща, обграждащи ги още от зачатието им! Същевременно, израстването в подобно култура, вероятно изгражда усещането у много жени за средата като за нещо нормално, сексистките подхвърляния като комплименти, патриархалните отношения като цел. И отново си мисля колко е фрустриращо за тези от тях, които в пълна степен осъзнават всичко това, да гледат безкритичния конформизъм на пряко засегнатите хора от техния пол.

Обществена дискусия относно реалното отношение между половете на практика отсъства, както липсва и разговорът относно LGBT общността и техните права. Единствените събития по тези въпроси, за които се сещам са „Извърви километър в нейните обувки„, което се проведе за втори път на 8 март тази година, както и „София прайд“ парада на LGBT общността. Впрочем, последният е подкрепен от много хетеросексулни с малко повече усещане за околните и критично мислене, които са погнусени от масово дискримиращата ни култура.

Всъщност, веднъж осъзнаем ли съществуващите неравенства, тяхната абнормалност и социалните последици от тях, средата в България придобива (още по-) депресиращ характер. Имаме страхотна нужда от движение, което редовно да адресира ежедневния сексизъм. Да, той се проявява и към мъжете понякога, но в пренебрежими измерения, спрямо това, което трябва да търпи женския пол. Най-интензивните действия трябва да са по посока на самите жени, много от който не осъзнават проблема и поддържат безкритично патриархалната система.

Ако помогнем на своите приятелки да познаят силата си, да не пренебрегват дискриминацията, само защото е твърде масова, тогава ще имаме истинска битка за равенство между половете. Наивни сме, ако смятаме, че то се уповава на някакви писани закони – става дума за собствената ни култура. Грешка е също да считаме това за чисто женска борба. Това, което сега бихме могли  да направим веднага е да окажем влияние на собствения си пол против пресъздаването на патриархални отношения.

Жените не са обект!

Жените не са „слаб пол“!

Жените не са различни, странни и нереазбираеми!

Жените не са домакини, майки, сестри, гаджета!

Жените са, както мъжете са, личности!

, , , , ,

1 коментар

Колко сериозна е заплахата от евроскептицизма в България?

Веднага искам да ви уверя, че това не е мое, лично притеснение. Всъщност, този въпрос е темата на кръгла маса, организирана от Европейският съвет за външна политика (ЕВСП) в хотел Радисън, София (на 13.05, вторник). Основни участници ще бъдат изпълнителния директор на ЕВСП – Дик Остинг, Димитър Бечев, Меглена Кунева, както и представители на вестник „Капитал“ и Центъра за либерални стратегии. Разбира се, че не ви пука за това събитие – на мен също. Въпреки това, заглавието ме провокира да споделя някои мисли с вас.

Тук бих отворил една скоба: не претендирам да съм шампион на здравия разум, но събитие с подобен надслов, струва ми се, няма никакво количество смисъл. Включително от гледна точка на организаторите.

На кръглата маса ще бъде представен доклад, посветен на изборите за Европейски парламент, адресиращ възхода на евроскептиците в Европа и у нас. За България пише, че тенденцията набира сила „тъй като популистки партии и обществени фигури все по-често атакуват проевропейския консенсус в страната и поставят под въпрос смисъла и ползите от членството в ЕС“. Предполагам, че при пълен анализ на евроскептицизма, което силно ме съмнява да се случи на подобно PR-събитие на ревностното дясно, дори и публиката би се настроила негативно към Европейския съюз.

По вероятно е да се говори за „доверие“, както и да се атакуват недоразвитите аргументи на националистически партии. Вечната теза на партиите е, че с повече доверие в институциите всичко ще работи по-добре. Разбира се, никой не се ангажира отвъд обещанията, то да бъде и заслужено. Всъщност философията, на която се крепи каквото и да е стабилност на политическата система днес е, че може да боли още известно време, дори жестоко да ни тресе, но нещата ще се оправят. Tоталитарният комунизъм е правил подобни обещания.

А защо аргументите на националистическите (и други) партии[1] против ЕС да са недоразвити? Тук обвинителите не са много по-различни от обвиняемите. Съюза бил недемократичен и твърде бюрократичен. И двете твърдения са абсолютно правилни, но реално ви призовават да припознаете по-малко зло в националната държава, награждавайки местните ви партии с повече власт. Ако виждате сред тях нещо демократично, значи стандартите ни за демокрация се разминават драстично.

От една страна имаме ЕС с:

- парламент, който няма реална власт да определя посоката;

- Европейска комисия, която дори не избираме и има над 3000 подкомисии, които също не избираме – те пишат законите, които се гласуват от Съветът на ЕС;

- всичко това е в здравата хватка на лобисткия сектор, които се грижи за интересите на големите корпорации, финансовия сектор, но не и вашите.

От друга страна имаме националната държава, която също не притежава нищо демократично. Партиите се самолегитимират на базата на малцинство, което не е способно да промени дори програмата на фаворитите си. Нима гласоподавателите на БСП например могат да променят факта, че тя се изявява като напълно дясна партия?

Без бюрокрацията на ЕС ще си останем с бюрокрацията на държавния апарат. Т.е. може би ще имаме по-малко препятствие за преодоляване, но е много вероятно този реформистки за системата акт, защото начина на действие не се променя радикално, да намали напрежението сред хората за известно време и да позволи на партиите да бетонират контрола си върху обществото.

По-важното в случая е, че както евроскептиците, така и либералните привърженици на ЕС у нас, като заявилите участие на кръглата маса в Радисън, и двете страни НЕ адресират най-сериозните проблеми на съюза.

Стените на „Крепостта Европа“ са окъпани в кръвта на почти 20 хиляди души от 1988 насам. Милитаризирането на границите, законите за убежище, политиките по задържане, депортациите и санкциите за превоз са сред основните причини за тази продължаваща трагедия. Те са свързани с изпълнението на решения, вземани на най-високо ниво като Шенгенската спогодба, Конвенцията от Дъблин („Дъблин 2“) и програмите на ЕС за граничен контрол.

Друг основен проблем са налаганите неолиберални политики, които са и принципно заложени в Лисабонския договор – спогодба, която беше приета без съгласието на европейските граждани и дава огромна наднационална власт на европейската суперструктура. Ако питате евроскептиците дали ЕС можеше да съществува и без тези договорености, вероятно ще се съгласят, но поставят ли въпроса?

Вече споменахме за огромния бюрократичен апарат, които не се избира от нито един европейски гражданин, но дори и да се гласуваше за Европейска Комисия колко различни щяха да са нещата. На национално ниво виждаме, че чрез гласуването не се постига никакъв контрол върху посоката ни на развитие. Не мисля, че ще има особени разлики и на наднационално ниво. Едва ли ще се отрази и на доминацията на големите страни в съюза – поредният проблем.

Не е изненада, че множество партии в целия ЕС капитализират – буквално и преносно – чрез евроскептицизъм или за да бъдам една идея по-конкретни – тотално отхвърляне на съюза. Липсата на подобни настроения би означавала, че тоталитаризмът е победил напълно.

Всъщност, либералите не се страхуват от евроскептицизма, а от това, че някой друг ще им вземе кокала. Остава доброто старо замазване на очите и промотиране на един спретнат, работещ и справедлив Европейски съюз… и също така несъществуващ. Конкретно в нашия случай, едва ли „заплахата от евроскептицизма“ е много голяма при липсата на всякаква представа какво е ЕС. Познаваме ли в България друга страна на съюза освен европейските програми, мониторинговите доклади и съдът за правата на човека? Последното всъщност е може би сред малкото положителни неща около структурите на ЕС попринцип.

Кръглата маса в Радисън едва ли ще разкрие много от проблемите на съюза, но и малко от тях ще бъдат достатъчни за появата на още евроскептици. Реформаторският блок за пореден път ще блесне като про-европейски в момент, когато подобна позиция няма и капка здрав разум. Но какво пък, не е ли това обичайно за политиците като цяло? На мен ми е дори забавно да гледам този театър в стил „отдадени европейци“.


[1] Визирам партиите в Европа като цяло, не само тези у нас.

, , , , , , , ,

Вашият коментар

Лекция: „Какво представлява доминиращата икономическа система? Отражения в България.“

Лекцията се състоя в Социален център „Аделанте“. Благодаря за поканата и организацията на мероприятието!

the system

Защо е важно да разбираме (поне основно) икономическата система?

Икономиката се е превърнала в основен критерий за развитието на всяка една държава. БВП, икономически растеж, размер на инвестициите, безработица и прочие, са сред основните данни, които ни предоставят при оценката на нечие на развитие. Основни цели пред всяка държава следва да са производството и консумацията. За сравнение, в Бутан – намира се в Южна Азия – имат „Брутно национално щастие“[1]. То измерва главно – психологично здраве, жизненост на обществото, културно разнообразие и устойчивост, здраве, образование и т.н. Страната е сред най-слабо развитите в Източното полукълбо, но на 8-мо място при най-щастливите 20 в света.

Днес, почти всичко се е превърнало в стока, т.е. можем да говорим за него от икономическа гледна точка. Това важи дори за самият живот, като някои хора се шегуват, че човекът е единственото същество, което плаща, за да живее на Земята. Едва ли ще сбъркаме ако заявим, че не икономиката е подчинена на човек, а точно обратното.

Традиционно, ролята на държавата е да прилага икономическа политика в защита на гражданите си, както и да осигурява възможности за тяхното развитие и подобряването на условията на живот в публичното пространство. Едва ли обаче може да приложим пример за успешната реализация на тази идея в последните десетилетия. Може би единствено ако съпоставим едно трагично с друго по-малко лошо управление. Затова за нас е важно да имаме поне основно разбиране по темата. Гражданското общество рядко коментира икономическите политики, вероятно поради налаганото от експертните среди мнение, че то не е компетентно да взема позиция по въпроса.

Коя икономическа система доминира днес и какви са основните й предписания за развитие?

70-те години в Чили и Аржентина, а в края на десетилетието и в САЩ и Великобритания, дават началото на нов тип икономическо развитие в рамките на капитализма. Негови основни идеолози са Милтън Фридмън и Фридрих фон Хайек. Те подкрепят политики, които минимализират ролята на държавата и увеличават тази на частния бизнес сектор. Теоритиците на новия модел изхождат от убеждението, че в частни ръце всичко е по-добре и това ще спомогне за благосъстоянието на нацията. Основните стремежи на системата са „свободни пазари“, дерегулация, повишена степен на приватизация и цялостно намален контрол върху икономиката[2] от страна на правителството. Това обикновено е придружено от орязване на социални помощи.

Дейвид Грейбър е писател и професор по антропология в Лондонското Училище по Икономика, свързан и с движението Окупирай Уолстрийт. Грейбър изследва задълбочено системата, която той, а и други, наричат „неолиберализъм“. Според него икономическата и политическата теория се свеждат до няколко прости предположения[3]:

1)      Правителствата трябва да минимализират участието си в икономическото планиране. Не са компетентни в ръководенето на големи индустриални и комерсиални предприятия; всъщност, частните фирми, опериращи чрез стремеж към печалба в пазарна среда, винаги се очаква да свършват по-добра работа доставяйки обществените услуги, отколкото обществените институции. Следователно, правителството трябва да се ограничи до осигуряването на правна среда, в която е достатъчно лесно за частните фирми да изпълняват това и да поддържат нужната инфраструктура.

2)      Намаляването на бариерите пред търговията е винаги добро и винаги двете страни печелят. Старите протекционистки политики трябва да се изоставят; вместо да се развива автономно, всяка страна трябва да преследва своето „конкурентно предимство“ в един глобален пазар. Било то евтина работна ръка, висококвалифицирана работна сила, природни ресурси и т.н.

3)      Правителствени политики на разходи в полза на бедните, независимо дали е ценова подкрепа за основни хранителни продукти, снабдяване с безплатни медицински услуги или гарантирани пенсионни фондове, са в основата си непродуктивни. Те трябва да бъдат намалени или премахнати, след като разстроиват работата на пазарите. Вместо това, правителствата трябва да ограничат харченето, за да поддържат балансирани бюджети и гарантират  стабилна валута. Така ще създадат благоприятна пазарна среда за чужди инвестиции и пазарът сам ще донесе решенията на тези проблеми.

Как се налагат новите икономически политики?

Директно чрез управляващите

Популяризирането на новите икономически политики тръгва по-силно при управлението на Роналд Рейгън в Щатите и Маргарет Тачър във Великобритания.  Именно „Желязната лейди“ въвежда новото икономическо течение в Европа. Програмата й се състой от 4 точки:

- орязване на държавните разходи,

- орязване на социалните програми,

- приватизация на предприятията и

- дерегулация на производството

Макар и да не можем да отречем, че Тачър стабилизира икономиката след тежка криза през 70те, политиките и водят до други, шокови последици. Резултатите в първите 3 години не са особено успешни, поради удвоилата се безработица и редицата стачки в страната. Избухналата война за Фолклендските острови с Аржентина стабилизира рейтингът на Тачър и тя постига нова голяма победа на следващите избори.

През втория си мандат, Тачър се изправя срещу миньорските синдикати, заради затварянето на мини, като в крайна сметка, дори чрез насилие потушава едногодишните стачки. След това започва кампания по масова приватизация, която включва стоманената индустрия, водата, електричеството, газта, телефонни компании, въздушни линии, нефт, също разпродажба на държавни жилища и премахване на социални услуги. Всичко това в унисон с препоръките на новата икономическа система[4].

През 1986г. финансовите и банкови услуги се дерегулират. Наричат го „Големият взрив“. Във Великобритания преди Тачър, един изпълнителен директор (CEO) печели 10 пъти колкото един средностатистически работник. Към 2007г., същият изкарва повече от 100 пъти заплатата на средностатистическия работник. Същевременно, в Щатите преди Рейгън, CEO-тата печелят 43 пъти повече, към 2005г. – над 400 пъти повече от средностатистическия работник. Според Фрийдмън, това че Рейгън и Тачър са управлявали по едно и също време е било от основно значение за общественото приемане на новия икономически курс.

Края на тяхното управление почти съвпада със сривът на Съветския съюз и падането на Берлинската стена. Държавите от Източна Европа, включително и ние, се обръщаме към западната система като целим установяването на демократичен режим. Това, което хората у нас едва ли обаче са очаквали е икономическата система, която по това време вече се утвърждава в Европа. Тогава в ход е орязването на социалните защити за населението и оформянето на класа от много заможни частни предприемачи. Тук и в други страни от бившия Източен блок ги наричаме олигарси.

По това време в Русия, Михаил Горбачов говори за „трети път“ на икономическо развитие – между свободния пазар и комунизма, или по-конкретно – скандинавски тип демокрация. Макар и външно да изглежда сякаш Горбачов е спечелил симпатиите на Запада, на срещата на Г-7 през 1991г., финансова помощ за постепенен преход към свободни пазари е отказана, освен ако не последва новия икономически курс в Европа и Щатите.

Скоро срещу Горбачов има опит за преврат, за кратко той е под домашен арест в Крим. Борис Елцин идва на власт в Русия. Започва яростна приватизация, като противници на новата власт я обвиняват в евтино разпродаване на индустрията. Покупателната способност на руснаците пада с 40% с появата на свободния пазар. Милиони изпадат под прага на бедността, а корупцията и престъпността нарастват. Следващата година парламента решава да отнеме специалните правомощия на Елцин, който на практика следва предписанията на новия модел. Започва конфликт между двете страни, в който Елцин е гласно подкрепен от американската администрацията, заради прокарваните политики.

С помощта на военните, парламент и подкрепящите го протестиращи са нападните и държавният глава взима превес. Още повече предприятия се приватизират. Създава се нова класа бизнесмени-милиардери с голямо политическо влияние в Русия, познати като олигарси.  До 1998г. 80% от фермерите банкрутират, 70 хиляди държавни предприятия са затворени. За осем години бедните нарастват с 72 млн.

Друг пример за разпространение на гореспоменатите икономически реформи идва от още две направления – през Световната банка и МВФ, които отпускат кредити, придружени с условие за „структурни приспособления“. Другият начин е чрез предаване на правото над икономически въпроси на чужди тела, които служат за налагането на търговски споразумения. Такива договори са например НАФТА (икономическо споразумение за търговия в Северна Америка, подписано през 1994г.) и Лисабонския договор, който страните-членки на ЕС (чуждото тяло) са подписали. В България новата система навлиза освен по тези две направления, така и чрез самостоятелни действия на политическото управление след преминаването към т. нар. „свободни пазари“.

Лисабонският договор[5]

За да разберем как е възможно чужди тела да се налагат по икономически въпроси, ще кажа първо няколко думи за Лисабонския договор и за предхождащия го Маастрихтски договор,. Маастрихтският договор е подписан още 1993г. Европейската администрация тръгва по пътя на промяна на ЕОбщността – от икономически съюз към нещо като по-голяма държава, така че да се превърне в световна сила. Най-значителна промяна е въвеждането на обща европейска монета – евро. Вече има правителство, наречено Европейска комисия (ЕК) и Европейски съвет, но все още е само агломерат от държави.

Следва предложение за обща европейска конституция, която да притежава наднационална власт. Първият опит, първата написана конституция през 2002г., е отхвърлена на референдуми във Франция и Холандия през 2005г. Мотивите са главно, че тя дава неравностойни права в полза големите частни корпорации, банкови интереси и прочие, а социалната част, социални гаранции, работа и т.н., е силно неразвита. Европейското правило гласи, че само с одобрението на всички членки, конституцията може да бъде приета. Вместо това, през 2007г. е изготвена не конституция, а договор, в Лисабон, за който се решава, че не е задължилно допитването към народа чрез референдум.

Един от архитектите на тази спогодба – бившият френски президент Валери Жискар д‘Естен – два месеца преди подписването, през октомври 2007, казва:  „Договорът е същият като Конституцията (бел. ред. – конституцията, която беше отхвърлена), само формата му е различна, за да се избегнат референдумите.“ Единствено Ирландия е принудена от конституцията си да организира референдум – ирландците отхвърлят договора. На 2 октомври 2009г., организират втори референдум и спогодбата вече е приета.

Навлизат много правила, които имат наднационална власт и се отнасят до всичко. ЕС става последна инстанция. Европейските държави губят правото си да налагат вето по 68 въпроса. Решенията на Европейския съд стават задължителни за националните съдилища. ЕК се превръща в изпълнителната власт на ЕС – ние не гласуваме за членовете й, те се предлагат от различни държави, но ние не ги избираме лично. (3000 подкомисии!) ЕК пише законите, които се гласуват от законодателната власт – Съветът на Европейския съюз. Силата му е само да гласува вече написаните закони. Европейският парламент няма власт да създава закони. Няма право да изказва становища по 21 ключови въпроса, а решенията трябва да се взимат заедно с Съветът на ЕС.

Свободната конкуренция без намеса е защитена в Протокол 6 на Лисабонския договор, като той също има наднационална сила. Спогодбата застава зад принципи като интензивната приватизация, налагането на „гъвкави договори“ (т.е., по-голяма несигурност на работните места), орязване на социални разходи, дерегулация и т.н. Тоест именно същите принципи, за които говорихме по-рано. Друг интерес момент – ако държава от ЕС иска да води политика за отваряне на работни места, използвайки държавния бюджет, да създаде държавни работни места, според спогодбата това е забранено. Силите зад Лисабонския договор казват, че това е в разрез със „свободната конкуренция без намеса“. Т.е., ние например, можем да обявим търг и да дадем на концесионер да създаде работни места за извършването на определена работа, но не можем сами да ги създадем и да свършим работата.

Структурни промени, вследствие на заеми

След кризата от 1996-1997г., идва управлението на Иван Костов. То получава помощ от МВФ и се ангажира с реализирането на структурни промени в икономиката и широка приватизация[6]. Именно от този момент нататък, може да се говори с повече доказателства за присъединяването на България към доминиращата икономическа доктрина в Европа, а и в света.

В седемте години преди това, търговията и цените на основните стоки се освобождават от държавен контрол, т.е. формират се по пазарен механизъм. Цените скачат 30 пъти, а тогавашният премиер Димитър Попов призовава: ”За Бога братя, не купувайте, защото след 30 – 40 дни цените ще паднат, а вие ще сте изхарчили парите си и няма да може да купите най-необходимото.” След малко повече от месец, увеличението е само 3-4 пъти. Приватизацията в този период е слаба, големи дружества са криминално присвоени, държавните предприятия биват източвани от поставени лица, появяват се първите олигарси. До този момент не може да се говори за някаква системна политика, освен може би системен грабеж.

При правителството на Костов, икономиката се възстановява чрез валутен борд и приватизация, но за сметка на увеличаващо се неравенство, както и в ущърб на средния бизнес, който не успява да навакса и в годините след това. Приватизира се и банковата система – това дава възможност за доминиращо участие на чуждестранния капитал  в търговските банки. В тези условия, държавата трудно да може да играе някаква роля във взаимодействието между фискална и парична политика или да влияе върху лихвеното равнище в интерес на определена структурна политика за развитието на икономиката[7].

Примери за прилагане на новите икономически политики в България

Приватизацията е основен елемент на икономическата система днес, но нерядко – у нас и по света – е осъществявана много неизгодно. Пример за това е продажбата на „Авиокомпания Балкан“ за 150 хил. лева и обещани инвестиции за 100 млн. лева. Скоро след това полетите на компанията са спрени, от 18 самолета е останал само един[8], други пътнически и товарни самолети също са разпродадени, както и слотове по международни летища, а държавата се измъква от искове за неустойка от 250 млн. лева, предявени от купувача. Има и ред други сделки, поставени под въпрос или доказано неизгодни.

Извършени бяха реформи в данъчното облагане: 2007г. е въведен корпоративен данък от 10% – един от най-ниските в ЕС; 2008г. е въведен плосък данък от 10%, който също е в полза на по-заможните. Много хора не бяха доволни от последната мярка, която беше въведена от същите, които управляват днес. И двете реформи не са типични за леви партии, каквото БСП очевидно не е. Тя, както и предишните управления от ‘97г. насам се придържат към икономическата идеология в Европа, за която говорихме и която можем да определим като дясно-ориентирана.

Друг типичен пример за прилагане на доминиращата икономическа идеология са политиките на строги икономии. От началото на кризата, в Европа и у нас бяха ограничавани всякакви социални разходи, съкращаваха се бюджетни харчове. Разликата най-вече между нас и Запада беше, че там не можеше да става дума за повече дерегулация – т.е. по-малко контрол от страна на държавата, допълнителни улеснения за инвеститорите и т.н. Приватизацията – основен инструмент на съвременната система – отново беше на дневен ред у нас (БДЖ „Товарни превози“, ВМЗ – Сопот). Същото „лекарство“ се пробутва доста настоятелно на съседите ни в Гърция в пакет с „помощите“, които им предлагат.

Критика на инструментариума

Тук е момента да кажем, че по-рано през годината, изледване на студент от Масачузетския университет опровергава[9] основните теоретици на политиките на строги икономии. Томас Херндън, заедно с двама свои преподаватели, откриват множество грешки и пропуски в теорията на Кен Рогоф и Катрин Райнхарт. Те твърдят, че страна, с публичен дълг от приблизително и над 90 процента от БВП, не може да реализира икономически растеж. В България, чийто публичен дълг е много под това равнище, Симеон Дянков все пак реши, че вместо държавата да инвестира в населението си, трябва да затягаме коланите още повече. Няма нужда от коментар.

Второ, и също важно, приватизацията като инструмент много често се е проваляла дори и в най-развитите държави. Приватизацията на фирми в Източна Германия след Обединението, оставя на улицата 3 милиона души, БВП в района спада с 30%, а приватизационият фонд на едно от най-големите промишлени предприятия – „Тройханд“[10] – обявява дълг от 300 милиарда марки. Печалбата е само 60 милиарда марки, при очаквани 600. В края на века, Германия има много тежък проблем с безработицата, а политиците й решават проблема, жертвайки социалния характер на страната и чрез появата на много нискозаплатени работи[11]. Всичко това представя нагледно логиката на действие на системата.

До колко свободни са самите пазари? (изследването)

Частната икономика не означава свободна икономика. Означава просто, че се контролира от някой, когото не сте избрали.“ Поддръжниците на свободния пазар и дерегулацията ни убеждават, че следвайки тези принципи, ние допринасяме за появата на конкуренция и по-бързо и ефикасно развитие на икономиката, от което всички ние ще имаме полза. Това, което трябва да отвори пазара за всички обществени слоеве, всъщност резултира в концентрирането му в ръцете на малцина във всяка една сфера на обществения живот.

Въпросът с концентрацията на сила е много интересен. През 2011г., трима учени от Швейцарския Федерален Институт по Технология в Цюрих излезнаха с изследване[12] на глобалната финансова система, изводът от който гласи: „Анализ на връзките между 43,000 транснационални компании идентифицира относително малка група от компании, главно банки, с несъразмерна сила над глобалната икономика“.  Използвайки база данни, която изброява 37 милиона компании и инвеститори по света, изследователи изучават всички транснационални компании, така и връзките между тях.

Картата на „силата“ показва модел, в който едни компании контролират други чрез акции. Мрежата на собствеността разкрива ядро от 1,318 компании с връзки към други 2 или повече. Ядрото притежава около 80% от глобалния оборот на всички трансконтинентални компании. Тогава се появява нещо, което изследователи наричат „супер-тяло“ от 147 тясно-свързани компании, които се притежават взаимно и разполагат с 40% от богатството в цялата мрежа. Т.е., отбелязват наблюдателите, „по-малко от 1% от компаниите контролират 40% от цялата мрежа“. Финансовата криза уби някои банки, но също така сля други, обогатявайки това „супер-тяло“.

За някои от големите банки казват, че са „твърде големи, за да пропаднат“, но подобна зависимост меко казано връзва ръцете на всякакви контролни органи и принуждава държавите да отделят парите на данъкоплатците за спасяването им, когато оплескат нещата. При това положение колко наистина е свободен „свободният пазар“?

Дейвид Грейбър, когото цитирахме по-рано, припомня, че реформи в посока на освобождаване на пазарите е трябвало да служат като реакция към недостатъците на държавно спонсорирани стратегии за развитие пред 60-те и 70-те. Тогава средният глобален растеж е съответно 3,5% и 2,4% на година през десетилетията. При новите реформи от 80-те пада до 1,4%, а по време на „Вашингтонския консенсус“ от 90-те – до 1,1%. Процентите са още по-лоши, ако гледаме само развиващите се страни, като след налагането на новата система средния растеж за първите две десетилетия е 0.7%. Много икономики се свиват, а ниските растежи водят до все по-увеличаващо се неравенство. Важно е да отчетем, че подобни данни са напълно ясни за икономистите, но нов курс в икономиката не е търсен.

Основни източници:

- Катастройка (филм)

- Шоковата доктрина (филм)

- Дейвид Грейбър – Неолиберализъм: екстремно кратко въведение / Neoliberalism: an extremely brief introduction

- Лисабонският договор / Il trattato di Lisbona (филм)

- http://www.globalissues.org/article/3/structural-adjustment-a-major-cause-of-poverty Structural adjustment: a major cause of poverty / Структурни приспособления: главен причинител на бедност


[1] http://saprotiva.org/brutno-nacionalno-shtastie/ – статия + видео.

[3] Neoliberalism: An extremely brief introduction (David Graeber)

[4] The Shock Doctrine / Шоковата доктрина (Наоми Клайн).

[5] http://www.dokumentalni.com/?p=991 – „Лисабонският договор“ – разследване на италианския журналист Паоло Барнард.

[10] http://www.dokumentalni.com/?p=1882 – Катастройка.

[11] http://nnsavov.wordpress.com/2013/08/04/germania-na-dva-poliusa/ – Германия на два полюса. Авторско изследване в две части.

, , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , ,

1 коментар

Окупацията взема страна в борбата за властта

На 23 октомври шестима студенти окупираха 272 аудитория на Софийския университет. Представят се с името „Ранобудните студенти“, а първата им акция беше в парламента, където развяха надписа „Не ви ли е срам?!“.

„1968 НАШ 1997 РЕД 2013 Е!“ през прозореца на 272 аудитория в СУ

В първата си декларация казват, че „живеем във фасадна демокрация“ и тънем в мизерия, апатия и бездушие“. В текста има два основни акцента. Първият е търсената морална отговорност от председателя на Конституционния съд и предподавател в СУ – проф. Димитър Токушев. Студентите са възмутени от помощта на съда за връщането на Делян Пеевски в парламента и обвиняват професора в неморалност, лош пример към обществото и към самите тях и техните колеги и в зависимост от управляващите. Вторият акцент е възобновеното търсене на отговор за това кой е предложил Пеевски за шеф на ДАНС. Според студентите това е нужно за разкриване на истинските управляващи в страната. В заключение, авторите твърдят, че макар политиката да привлича „винаги недостойни авантюристи“, те вярват във възможността за промяна, чрез гражданска активност.

Това, което несъмнено прави впечатление в тази първа декларация е отсъствието на социалните апели, макар и частичното загатване за наличие на сериозни социални проблеми. Очевидно, управлението на самият СУ също не притеснява студентите. В сферата на положителното е желанието за налагане на отговорност за настоящата тягостна политическа и социална обстановка върху официални лица, които до момента избягват поемането й. Ранобудните студенти изглеждат политически неутрални, ако не и аполитични в този момент.

Не по същия начин протекоха нещата в други факултети на СУ, подели окупацията. Зала 13 във Факултета по Журналистика и Масова Комуникация (ФЖМК) беше завладяна от журналисти от Протестна мрежа, която играе ролята на гражданско крило на Реформаторския блок. Полина Паунова и Борис Стоянов от Медиапул, Нели Огнянова, Ивет Добромирова, Росен Босев, Илия Вълков, Владо Йончев са там, идват и екипи на Нова телевизия и БНТ. Същевременно, в 272 аудитория на Ректората се появяват лозунги от сорта на „Долу БКП!“, до болка познати от летните протести. В предишна своя статия разгледах как Реформаторския блок и определени протестиращи се опитват да ни върнат към представата за борба с комунизма.

При това положение се свързах с Ивайло Динев – един от инициаторите на окупацията – за да го предупредя, че протестът им бива инфилтриран от опозицията, в борбата им за връщане на власт. Той потвърди мнението ми, признавайки че е трудно и хората, които се борят срещу подобни неща при тях са малко. Това и окупацията на зала 13 във ФЖМК се случиха на 25 октомври, когато излиза нова декларация на Ранобудните студенти, адресирана към цялото население.

Целите, описани в документа, са незабавно разпускане на 42-то Народно събрание, насрочване на нови избори, нетърпимост към беззаконието в държавното управление,  превръщането на България в правова държава и утвърждаването на ценности като справедливостта и знанието.

Тук, дори и да пренебрегнем пълното съвпадение с желанията на опозицията от ГЕРБ и непарламентарно преставеният Реформаторски блок, отново намираме солидни причини срещу подобни искания.

Призивите за оставка без пояснението, че Ранобудните студенти са също против останалите партии-кандидати за властта, въвлича първите в политическата борба. Подобен път е залегнал и във въпроса „Кой предложи Пеевски за председател на ДАНС?“. Намирането на отговор като самоцел е търсене на олигархичния кръг единствено зад управляващите партии и отказ за тотална конфронтация със задкулисните интереси, поддържащи жадната за власт опозиция. Всичко това подтиска една друга жажда – за промяна. Защото всичките боричкания от последните месеци са за това кой да вземе жезъла, но не и какви действия трябва да се предприемат в помощ на гражданите, около организирането на управлението и целите пред страната.

Социалните апели не присъстват в дневния ред на протестите, за сметка на мъглявите искания за морал, чиято липса е искрата и двигателят за протестиращите според Калин Янакиев и Георги Близнашки. Протестите обаче не се зараждат там – проблемът съществува от хилядолетия, навсякъде!

Обществото изживява криза на представителността, очевидна и от броя на негласувалите на последните избора. Зад нея се крие още по-голяма криза – на липсата на отговорност на най-високо ниво. Тежестта на решенията и властта са поверени на елит, който не е засегнат или няма нищо общо с проблемите на останалите. Управляващите нямат намерение да поемат отговорност, за каквото и да е. Другите „независими“ институции, които трябва да балансират подобни слабости в съвременната държава – също! Огромният вакуум, причинен от липсата на отговорност, сега се опитваме да запълним с протести, за да я създадем и наложим там, където трябва да се поеме. А протестите се инфилтрират от политически формации и се прекрояват в бойни полета.

Ще успеем тогава, когато се научим сами да отговаряме за себе си на най-високо ниво и това се превърне в масово явление. Тогава и настоящата криза на представителността ще бъде решена, като нуждата от представителства ще бъде обезсмислена. Това следва да върви в синхрон с отхвърлянето на политическата система, която ще се опитва да предотврати подобен развой.

От казаното дотук е очевидно, че това не е пътят на студентите в момента и дори без активната намеса на хора от Протестната мрежа и Реформаторския блок – олицетворена много добре в тази статия на „Съпротива“ – действията на „ранобудните“ ми колеги пак са в тяхна полза. Още по-тъжно е, че ескалирането на напрежението днес в университета, с участието на лица, свързани с управляващата партия, допълнително ще радикализират и политизират студентите, които са били най-близо до отхвърляне на политическата система.

, , , , , , , , , , ,

8 коментара

Ще преборим ли комунизма?

Статията е публикувана също в блога „Леви мисли за десни дни“ и в сайта на Съпротива

Кой е проблем номер 1 на България? Бедността, намесата на чужди интереси или правителството? Дали не е икономическата система (и нейната криза), демографската катастрофа или политическата система? Независимо какъв е отговорът в действителност, обществото е далеч от определянето на общ, най-сериозен проблем. Вероятно дори обратно на очакванията, същото понякога се бори с несъществуващи сили, въобразени с помощта на целенасочени апели от заинтересовани източници.

 

Днес, в динамичната обстановка на гражданско недоволство, изглежда нито един от горепосочените въпроси не фигурира. Като топпроблем на недоволните отново се припознава духът на комунизма. Макар реториката на протеста да поддържаше разделение между граждани и мафия, мнения на някои от участниците постепенно преместиха акцента върху „комунистическите престъпници“[1]. Не можем категорично да заявим, че това е постоянна линия на говорене за „пионерите“ на дефиницията – вероятно те са неясно с несъстоятелността на подобно обвинение. Факт е обаче, че подобни примитивни апели пускат корен сред недоволните граждани и подсилват илюзорното зло.

Комунизмът беше най-сериозният проблем при раждането на „синята идея“ и сега наново – при реанимирането й, вследствие (волно или неволно) от действията на протестиращите. „Дясното“ (в България и в световен мащаб) се идентифицира благодарение на съвременния образ на комунизма, като противопоставя на него своя неолиберализъм (терминът не е популярен в България). Публичната собственост[2] е заклеймена като „комунистическа“, социалните помощи се превръщат в подаяние за некадърните и мързеливите, регулациите се обявяват за недемократични и ограничаващи личния избор. Това е и същността на неолиберализма – приватизация и дерегулация. Но защо отново се появява лайт-мотива за комунистите-злодеи? Нима управляващите, като предмет на атака от страна на протестиращите, са наследници и представители на комунизма, който бил също „престъпническа“ система?

Вероятно всеки от нас е чувал или сам е изричал по адрес на комунизма, че е имал една много благородна идея, която обаче не е успяла и се е изродила в репресии и нищета. Аз съм склонен да отида по-далеч – комунистическите идеи никога не са били практикувани в достатъчна степен, която да ни позволи обективно да наименоваме старата система „комунизъм“. Псевдо-комунизмът, „приютил“ почти половин свят, съществувал и у нас, е просто поредният щрих в историята на привилегированите елити.

Замислен като безкласово общество на теория[3], „комунизмът“ на практика де факто разделя обществото на две – работническа класа и управляващи или аристокрация на влиянието. Разпределението на благата отново не зависи от произвеждащите, те биват отнети чрез инструментите на държавния апарат и разпределени по негово усмотрение. Първото води до ново неравенство, а второто подкопава силата на личната инициатива и значимостта на нечий труд. Въпреки това, бившата система има два безспорни успеха – всеобщ достъп до образование и медицинска помощ.

При смяната на системата, от комунизъм към демокрация и капитализъм, старата аристокрация, благодарение на контактите си и информацията за наличните възможности, неизбежно разполага с „летящ старт“ в новите времена. Властта се видоизменя и ролята на парите за придобиване на влияние става водеща. Идва ерата на новобогаташите, мафията, олигарсите – може да ги наричате, както ви е удобно. Може би най-удачно е да ги наричаме „привилегировани елити“, поради общи признаци с предишни (и бъдещи) форми на “аристокрацията”.

В този контекст, изглежда напълно нелогично да продължаваме да идентифицираме „комунизма“ с една партия, признаваща за свой предтеча старото БКП. Самата идея, че те са комунисти[4], не лежи на никакви сериозни аргументи. Ако комунизмът, който е въплъщавал и идеята за егалитарианизма, е съществувал, можем само да предполагаме какъв би бил хода на историята.“Комунистическите престъпници“, едва ли щяха да съществуват, ако бяха наистина… комунистически.

Да си обясняваме съвременните проблеми с вторичните трусове от „комунизма“ е своеобразно абдикиране от мисловна дейност. И докато разсъждаме чрез миналото, пропускаме възможността да се запознаем с и анализираме новата система. Не бива да се изненадваме, че тя не чака да научим правилата на играта и днес сме недоволни, но неспособни да формулираме с категоричност проблемите си. „Синята идея“ неслучайно умря веднъж. Новата система не се нуждае от политически идеологии, за да оправдае действията си, толкова колкото старата. Политиката днес е преобразена в балансьор на интереси по правилата на лобирането, или с други думи, по правилата на търга – предложилият най-много печели.

Асен Генов е сред организаторите на протеста

Време е да се поинтересуваме и да прогледнем реалността в световен мащаб. Съвременната система на неолиберална демокрация и капитализъм се нуждае от образа на комунизма, с цялата отрицателност, която може да му бъде придадена. Нуждае се, за да докаже правотата на своята посока, за да покаже „величината“ на своите успехи и да придаде блясък на съществуването си. Ние осигуряваме успеха на подобни начинания с лековатото заклеймяване на комунизма, какъвто и да е бил той, и същевременно заключваме себе си в противопоставянето „капитализъм-комунизъм“, така изключвайки алтернативите пред обществото.


[1] http://offnews.bg/index.php/237647/radan-kanev-ne-mafiya-a-sbirshtina-komunisticheski-prestapnitsi – „Радан Кънев: Не мафия, а сбирщина комунистически престъпници“.

[2] Битува вярването, че частната собственост се управлява по-добре от държавната. Практикуването на подобна мантра – макар и вярна в определени случаи, но не винаги – стига до невероятни крайности. Като един от много примери може да посочим природата и скоростното й приватизиране и бетонизиране в името на частни интереси.

[3] Безвластническите комунистически движение се по-близо до безкласовия модел.

[4] Това не пречи на въпросната партия да се опитва да се възползва от ситуацията, приписвайки си намерения, отговарящи на някои положителни явления от предишната система.

, , , , , , , ,

Вашият коментар

Follow

Get every new post delivered to your Inbox.

%d bloggers like this: