Веднага искам да ви уверя, че това не е мое, лично притеснение. Всъщност, този въпрос е темата на кръгла маса, организирана от Европейският съвет за външна политика (ЕВСП) в хотел Радисън, София (на 13.05, вторник). Основни участници ще бъдат изпълнителния директор на ЕВСП – Дик Остинг, Димитър Бечев, Меглена Кунева, както и представители на вестник „Капитал“ и Центъра за либерални стратегии. Разбира се, че не ви пука за това събитие – на мен също. Въпреки това, заглавието ме провокира да споделя някои мисли с вас. 
Тук бих отворил една скоба: не претендирам да съм шампион на здравия разум, но събитие с подобен надслов, струва ми се, няма никакво количество смисъл. Включително от гледна точка на организаторите.
На кръглата маса ще бъде представен доклад, посветен на изборите за Европейски парламент, адресиращ възхода на евроскептиците в Европа и у нас. За България пише, че тенденцията набира сила „тъй като популистки партии и обществени фигури все по-често атакуват проевропейския консенсус в страната и поставят под въпрос смисъла и ползите от членството в ЕС“. Предполагам, че при пълен анализ на евроскептицизма, което силно ме съмнява да се случи на подобно PR-събитие на ревностното дясно, дори и публиката би се настроила негативно към Европейския съюз.
По вероятно е да се говори за „доверие“, както и да се атакуват недоразвитите аргументи на националистически партии. Вечната теза на партиите е, че с повече доверие в институциите всичко ще работи по-добре. Разбира се, никой не се ангажира отвъд обещанията, то да бъде и заслужено. Всъщност философията, на която се крепи каквото и да е стабилност на политическата система днес е, че може да боли още известно време, дори жестоко да ни тресе, но нещата ще се оправят. Tоталитарният комунизъм е правил подобни обещания.
А защо аргументите на националистическите (и други) партии[1] против ЕС да са недоразвити? Тук обвинителите не са много по-различни от обвиняемите. Съюза бил недемократичен и твърде бюрократичен. И двете твърдения са абсолютно правилни, но реално ви призовават да припознаете по-малко зло в националната държава, награждавайки местните ви партии с повече власт. Ако виждате сред тях нещо демократично, значи стандартите ни за демокрация се разминават драстично.
От една страна имаме ЕС с:
– парламент, който няма реална власт да определя посоката;
– Европейска комисия, която дори не избираме и има над 3000 подкомисии, които също не избираме – те пишат законите, които се гласуват от Съветът на ЕС;
– всичко това е в здравата хватка на лобисткия сектор, които се грижи за интересите на големите корпорации, финансовия сектор, но не и вашите.
От друга страна имаме националната държава, която също не притежава нищо демократично. Партиите се самолегитимират на базата на малцинство, което не е способно да промени дори програмата на фаворитите си. Нима гласоподавателите на БСП например могат да променят факта, че тя се изявява като напълно дясна партия?
Без бюрокрацията на ЕС ще си останем с бюрокрацията на държавния апарат. Т.е. може би ще имаме по-малко препятствие за преодоляване, но е много вероятно този реформистки за системата акт, защото начина на действие не се променя радикално, да намали напрежението сред хората за известно време и да позволи на партиите да бетонират контрола си върху обществото.
По-важното в случая е, че както евроскептиците, така и либералните привърженици на ЕС у нас, като заявилите участие на кръглата маса в Радисън, и двете страни НЕ адресират най-сериозните проблеми на съюза.
Стените на „Крепостта Европа“ са окъпани в кръвта на почти 20 хиляди души от 1988 насам. Милитаризирането на границите, законите за убежище, политиките по задържане, депортациите и санкциите за превоз са сред основните причини за тази продължаваща трагедия. Те са свързани с изпълнението на решения, вземани на най-високо ниво като Шенгенската спогодба, Конвенцията от Дъблин („Дъблин 2“) и програмите на ЕС за граничен контрол.
Друг основен проблем са налаганите неолиберални политики, които са и принципно заложени в Лисабонския договор – спогодба, която беше приета без съгласието на европейските граждани и дава огромна наднационална власт на европейската суперструктура. Ако питате евроскептиците дали ЕС можеше да съществува и без тези договорености, вероятно ще се съгласят, но поставят ли въпроса?
Вече споменахме за огромния бюрократичен апарат, които не се избира от нито един европейски гражданин, но дори и да се гласуваше за Европейска Комисия колко различни щяха да са нещата. На национално ниво виждаме, че чрез гласуването не се постига никакъв контрол върху посоката ни на развитие. Не мисля, че ще има особени разлики и на наднационално ниво. Едва ли ще се отрази и на доминацията на големите страни в съюза – поредният проблем.
Не е изненада, че множество партии в целия ЕС капитализират – буквално и преносно – чрез евроскептицизъм или за да бъдам една идея по-конкретни – тотално отхвърляне на съюза. Липсата на подобни настроения би означавала, че тоталитаризмът е победил напълно.
Всъщност, либералите не се страхуват от евроскептицизма, а от това, че някой друг ще им вземе кокала. Остава доброто старо замазване на очите и промотиране на един спретнат, работещ и справедлив Европейски съюз… и също така несъществуващ. Конкретно в нашия случай, едва ли „заплахата от евроскептицизма“ е много голяма при липсата на всякаква представа какво е ЕС. Познаваме ли в България друга страна на съюза освен европейските програми, мониторинговите доклади и съдът за правата на човека? Последното всъщност е може би сред малкото положителни неща около структурите на ЕС попринцип.
Кръглата маса в Радисън едва ли ще разкрие много от проблемите на съюза, но и малко от тях ще бъдат достатъчни за появата на още евроскептици. Реформаторският блок за пореден път ще блесне като про-европейски в момент, когато подобна позиция няма и капка здрав разум. Но какво пък, не е ли това обичайно за политиците като цяло? На мен ми е дори забавно да гледам този театър в стил „отдадени европейци“.
[1] Визирам партиите в Европа като цяло, не само тези у нас.
Against the mainstream 