Archive for category България и света

Поляризацията на здравия разум

Международните новини не са от най-силните страни на българските медии. Следователно не е изненада, че у нас реакциите на глобални, континентални, регионални и въобще каквито и да е събития извън България – т.нар „международно положение“ – страдат от жестока липса на адекватност. Информационните празноти сериозно възпрепятстват появата на едно по-задълбочено разбиране на процесите в страната и мястото ни в световната картина.

Прекрасна илюстрация на ширещото се невежество по отношение на „международното положение“ е съществуването на „про-западни“ и „про-руски“ лагери в общественото ни пространство. Първите можем да позиционираме между политическите активисти близки до „сините“ партии и необвързаните с никого привърженици на „западния начин на живот“ (обикновено без да са го живяли, разбира се). Сред про-руски настроените пък можем да забележим мнозина привидно анти-капиталистически активисти[1], хора разочаровани от бляскавите и несбъднати обещания за прогрес с приближаването ни към Запада, както и мнозина с явен сантимент към миналото. Интересното е, че националисти има и в двата лагера, според това чий ботуш е идентифициран да седи над страната ти – този на Запада или този на Русия.

А защо наличието на двете групи да е именно симптом за невежество? Според мен обяснението е много просто – всеки, които поддържа някакви общочовешки ценности и има симпатия към живота и свободата, е невъзможно едновременно да е наясно с политиките на Запада и Русия и да бъде привърженик на която и да е от двете страни. За да не ви е постно, ето няколко основателни аргумента в полза на твърдението ми:

И Русия и САЩ могат категорично да бъдат определени като империалистически страни. Броя на руските военни бази по света е нищожен сравнен с американските – около дузина срещу повече от 700. И двете страни обаче разполагат с широки сфери на влияние – т.е. на доминация – основно над съседните им страни, но не само. Други западни страни, като Франция и Англия например, също упражняват икономическа и военна сила в уж независими страни.

По отношения на продажбата на оръжия, често равнозначна на финансирането на военни конфликти и за утвърждаването на ужасяващи режими, към гореспоменатите страни можем да добавим и Италия и Германия, както и партньорът на Русия – Китай. Най-близките до ума примери са Сирия и Египет, както и държавата Израел, за чиято инвазия в Газа и (вече) хилядите цивилни жертви четем и слушаме в последните 18 дена. Въпреки интензивния конфликт между Запада и Русия в публичното пространство, словесните атаки относно продажбата на оръжия на жестоки режими не е сред лайната, с които се замерят двете страни.

Не е за пренебрегване и откритата репресия на социални групи, както на запад, така и на изток. От една страна, Русия е широко известна с отвратителните си закони за LGBT обществото, както и с криминализирането на масови събирания и протести в страната. От друга страна, Западът също не отстъпва – полицейското насилие над граждани е като рутинна процедура по време на мирни протести; милитаризацията на полицията и хвърлянето в затвора на милиони души, както и продължаващото съществуване на Гуантанамо Бей, където хора са измъчвани и лежат с години без съдебен процес са може би най-ужасяващите, които идват на ум.

Ако заговорим за политика и икономика на повърхността пак изплуват шокиращи реалности. Наличието на олигархии и на запад и на изток е безспорно. Владимир Путин става широко известен с борбата си с някои олигарси, които в последствие бяха заменени от други, продължавайки симбиозата между интересите на едрия капитал и държавата в Русия. Западът може да се похвали със същото, като дори изследване на Принстънския университет наскоро потвърди, че САЩ е олигархия и парите определят политиката на страната. Все пак капитализмът изглежда някакси по-див на запад, в своята съвременна форма, известна още като „неолиберализъм“. За неолиберализмът съм писал по-подробно тук.

С това ще приключа рисуването на тази нелицеприятна картина. На драгите про-западни и про-руски люде ще пожелая повече разнообразна и задълбочена информация за ставащото по света и ролята на Големите сили. Разбира се мнозина са склонни на моментален компромис – осъзнавайки, че и двете страни са лоши, най-лесно е да процедираме като на избори – даваш глас за по-малкото зло.

Съветвам про-западните и про-руските активисти да преосмислят позициите си и ако желаят постигането на някаква положителна промяна както у нас, така и по света, да подкрепят гражданските организации на Запад и на Изток, борещи се срещу политическото статукво в своите страни. Доминацията на Големите сили възпрепятства не само нас, но и повечето народи по света, от свободата да организират ежедневието си самостоятелно. Не е тайна за никой, че политиците ни са марионетки, които се присламчват ту към Запад, ту към Изток, но ако трябва да бъдем честни – те нямат и избор.

Бъдете здрави и избягвайте конфликти с приятели по линията „про-запад – про-Русия“ 🙂

 

[1] Привидно, защото игнорират факта, че и Русия е капиталистическа страна.

Advertisements

, , , , , , , , , , , , , ,

Вашият коментар

Защо няма феминистки движения у нас?

„Патриархално семейство“ днес звучи като нещо отминало, почти забравено явление, освен може би някъде по селата. Подобно твърдения надали е дори близо до истината, макар и отношенията мъж-жена да са се смекчили в полза на вторите след навлизането на някои егалитарни ценности в последния век. Патриархатът, разбира се, не е съществувал само в семейството, така също и не е представал да съществува. Факт е, че днес всички жени, осъзнали (или не) и отстояващи (или не) съществуването си като личности, а не просто като представители на „нежния пол“,  всички те продължават да са обект на ежедневен сексизъм.

"Сексизмът изчезна, когато жените получиха правото на глас. Точно, както расизмът приключи през 1870." [снимката е от САЩ, а препратката е към периода, в който държава признава, че е съставлявана от всякакви хора - включително цветнокожи]

„Сексизмът изчезна, когато жените получиха правото на глас. Точно, както расизмът приключи през 1870.“ [снимката е от САЩ, а препратката е към периода, в който държава признава, че е съставлявана от всякакви хора – включително цветнокожи]

Последният е толкова дълбоко залегнал в културата ни, че дори хора, които не искат по никакъв начин да принизят женския пол, използват изрази като „ревеш като малко момиче„, „бъди мъж„, „не бъди женчо“ и така нататък. Разбира се, сексизмът не се ограничава само до реториката, в която присъстват и отвратителни нарицателни като „курва“ и „кучка“ без реален еквивалент за представители на мъжкия пол, които (ако трябва да даваме присъди) също заслужават подобни епитети. Сякаш тук „неморалното“ е запазена територия за жените…

Няколко особено натрапчиви сексистки проява са честото тълкуване за успеха на жени като резултат от успеха на мъжете им. Рецептата била да си намерят богати и успели съпрузи! Рядко става дума за персонални качества, които правят мъжете привлекателни.

Жените постоянно се припознават като някакво извънземно същество с друг разум, странни прищевки и какво ли още не. Сред типичните женски стереотипи са тези за домакинята, деликатността („нежния пол“), постоянното изобразяване на жени в ролята на обслужващ персонал, както и втълпяваното задължение да бъдат преди всичко красиви!

Като човек, израсъл в подобна култура, дълго време нямах реално усещане за тези обстоятелства, но впоследствие установих, че колкото повече се оглеждаме в околната среда, толкова повече осъзнаваме съществуващата междуполова йерархия. Това логично ме доведе до въпроса „защо няма феминистки движения в България?“.

Логично, защото ако бях на тяхно място, и съм сигурен, че е така, щях да съм доста чувствителен към ежедневната дискриминация, гнусните стереотипи подиграващи се на жените от всеки билборд и куп други неща, обграждащи ги още от зачатието им! Същевременно, израстването в подобно култура, вероятно изгражда усещането у много жени за средата като за нещо нормално, сексистките подхвърляния като комплименти, патриархалните отношения като цел. И отново си мисля колко е фрустриращо за тези от тях, които в пълна степен осъзнават всичко това, да гледат безкритичния конформизъм на пряко засегнатите хора от техния пол.

Обществена дискусия относно реалното отношение между половете на практика отсъства, както липсва и разговорът относно LGBT общността и техните права. Единствените събития по тези въпроси, за които се сещам са „Извърви километър в нейните обувки„, което се проведе за втори път на 8 март тази година, както и „София прайд“ парада на LGBT общността. Впрочем, последният е подкрепен от много хетеросексулни с малко повече усещане за околните и критично мислене, които са погнусени от масово дискримиращата ни култура.

Всъщност, веднъж осъзнаем ли съществуващите неравенства, тяхната абнормалност и социалните последици от тях, средата в България придобива (още по-) депресиращ характер. Имаме страхотна нужда от движение, което редовно да адресира ежедневния сексизъм. Да, той се проявява и към мъжете понякога, но в пренебрежими измерения, спрямо това, което трябва да търпи женския пол. Най-интензивните действия трябва да са по посока на самите жени, много от който не осъзнават проблема и поддържат безкритично патриархалната система.

Ако помогнем на своите приятелки да познаят силата си, да не пренебрегват дискриминацията, само защото е твърде масова, тогава ще имаме истинска битка за равенство между половете. Наивни сме, ако смятаме, че то се уповава на някакви писани закони – става дума за собствената ни култура. Грешка е също да считаме това за чисто женска борба. Това, което сега бихме могли  да направим веднага е да окажем влияние на собствения си пол против пресъздаването на патриархални отношения.

Жените не са обект!

Жените не са „слаб пол“!

Жените не са различни, странни и нереазбираеми!

Жените не са домакини, майки, сестри, гаджета!

Жените са, както мъжете са, личности!

, , , , ,

2 Коментари

Колко сериозна е заплахата от евроскептицизма в България?

Веднага искам да ви уверя, че това не е мое, лично притеснение. Всъщност, този въпрос е темата на кръгла маса, организирана от Европейският съвет за външна политика (ЕВСП) в хотел Радисън, София (на 13.05, вторник). Основни участници ще бъдат изпълнителния директор на ЕВСП – Дик Остинг, Димитър Бечев, Меглена Кунева, както и представители на вестник „Капитал“ и Центъра за либерални стратегии. Разбира се, че не ви пука за това събитие – на мен също. Въпреки това, заглавието ме провокира да споделя някои мисли с вас.

Тук бих отворил една скоба: не претендирам да съм шампион на здравия разум, но събитие с подобен надслов, струва ми се, няма никакво количество смисъл. Включително от гледна точка на организаторите.

На кръглата маса ще бъде представен доклад, посветен на изборите за Европейски парламент, адресиращ възхода на евроскептиците в Европа и у нас. За България пише, че тенденцията набира сила „тъй като популистки партии и обществени фигури все по-често атакуват проевропейския консенсус в страната и поставят под въпрос смисъла и ползите от членството в ЕС“. Предполагам, че при пълен анализ на евроскептицизма, което силно ме съмнява да се случи на подобно PR-събитие на ревностното дясно, дори и публиката би се настроила негативно към Европейския съюз.

По вероятно е да се говори за „доверие“, както и да се атакуват недоразвитите аргументи на националистически партии. Вечната теза на партиите е, че с повече доверие в институциите всичко ще работи по-добре. Разбира се, никой не се ангажира отвъд обещанията, то да бъде и заслужено. Всъщност философията, на която се крепи каквото и да е стабилност на политическата система днес е, че може да боли още известно време, дори жестоко да ни тресе, но нещата ще се оправят. Tоталитарният комунизъм е правил подобни обещания.

А защо аргументите на националистическите (и други) партии[1] против ЕС да са недоразвити? Тук обвинителите не са много по-различни от обвиняемите. Съюза бил недемократичен и твърде бюрократичен. И двете твърдения са абсолютно правилни, но реално ви призовават да припознаете по-малко зло в националната държава, награждавайки местните ви партии с повече власт. Ако виждате сред тях нещо демократично, значи стандартите ни за демокрация се разминават драстично.

От една страна имаме ЕС с:

– парламент, който няма реална власт да определя посоката;

– Европейска комисия, която дори не избираме и има над 3000 подкомисии, които също не избираме – те пишат законите, които се гласуват от Съветът на ЕС;

– всичко това е в здравата хватка на лобисткия сектор, които се грижи за интересите на големите корпорации, финансовия сектор, но не и вашите.

От друга страна имаме националната държава, която също не притежава нищо демократично. Партиите се самолегитимират на базата на малцинство, което не е способно да промени дори програмата на фаворитите си. Нима гласоподавателите на БСП например могат да променят факта, че тя се изявява като напълно дясна партия?

Без бюрокрацията на ЕС ще си останем с бюрокрацията на държавния апарат. Т.е. може би ще имаме по-малко препятствие за преодоляване, но е много вероятно този реформистки за системата акт, защото начина на действие не се променя радикално, да намали напрежението сред хората за известно време и да позволи на партиите да бетонират контрола си върху обществото.

По-важното в случая е, че както евроскептиците, така и либералните привърженици на ЕС у нас, като заявилите участие на кръглата маса в Радисън, и двете страни НЕ адресират най-сериозните проблеми на съюза.

Стените на „Крепостта Европа“ са окъпани в кръвта на почти 20 хиляди души от 1988 насам. Милитаризирането на границите, законите за убежище, политиките по задържане, депортациите и санкциите за превоз са сред основните причини за тази продължаваща трагедия. Те са свързани с изпълнението на решения, вземани на най-високо ниво като Шенгенската спогодба, Конвенцията от Дъблин („Дъблин 2“) и програмите на ЕС за граничен контрол.

Друг основен проблем са налаганите неолиберални политики, които са и принципно заложени в Лисабонския договор – спогодба, която беше приета без съгласието на европейските граждани и дава огромна наднационална власт на европейската суперструктура. Ако питате евроскептиците дали ЕС можеше да съществува и без тези договорености, вероятно ще се съгласят, но поставят ли въпроса?

Вече споменахме за огромния бюрократичен апарат, които не се избира от нито един европейски гражданин, но дори и да се гласуваше за Европейска Комисия колко различни щяха да са нещата. На национално ниво виждаме, че чрез гласуването не се постига никакъв контрол върху посоката ни на развитие. Не мисля, че ще има особени разлики и на наднационално ниво. Едва ли ще се отрази и на доминацията на големите страни в съюза – поредният проблем.

Не е изненада, че множество партии в целия ЕС капитализират – буквално и преносно – чрез евроскептицизъм или за да бъдам една идея по-конкретни – тотално отхвърляне на съюза. Липсата на подобни настроения би означавала, че тоталитаризмът е победил напълно.

Всъщност, либералите не се страхуват от евроскептицизма, а от това, че някой друг ще им вземе кокала. Остава доброто старо замазване на очите и промотиране на един спретнат, работещ и справедлив Европейски съюз… и също така несъществуващ. Конкретно в нашия случай, едва ли „заплахата от евроскептицизма“ е много голяма при липсата на всякаква представа какво е ЕС. Познаваме ли в България друга страна на съюза освен европейските програми, мониторинговите доклади и съдът за правата на човека? Последното всъщност е може би сред малкото положителни неща около структурите на ЕС попринцип.

Кръглата маса в Радисън едва ли ще разкрие много от проблемите на съюза, но и малко от тях ще бъдат достатъчни за появата на още евроскептици. Реформаторският блок за пореден път ще блесне като про-европейски в момент, когато подобна позиция няма и капка здрав разум. Но какво пък, не е ли това обичайно за политиците като цяло? На мен ми е дори забавно да гледам този театър в стил „отдадени европейци“.


[1] Визирам партиите в Европа като цяло, не само тези у нас.

, , , , , , , ,

Вашият коментар

Лекция: „Какво представлява доминиращата икономическа система? Отражения в България.“

Лекцията се състоя в Социален център „Аделанте“. Благодаря за поканата и организацията на мероприятието!

the system

Защо е важно да разбираме (поне основно) икономическата система?

Икономиката се е превърнала в основен критерий за развитието на всяка една държава. БВП, икономически растеж, размер на инвестициите, безработица и прочие, са сред основните данни, които ни предоставят при оценката на нечие на развитие. Основни цели пред всяка държава следва да са производството и консумацията. За сравнение, в Бутан – намира се в Южна Азия – имат „Брутно национално щастие“[1]. То измерва главно – психологично здраве, жизненост на обществото, културно разнообразие и устойчивост, здраве, образование и т.н. Страната е сред най-слабо развитите в Източното полукълбо, но на 8-мо място при най-щастливите 20 в света.

Днес, почти всичко се е превърнало в стока, т.е. можем да говорим за него от икономическа гледна точка. Това важи дори за самият живот, като някои хора се шегуват, че човекът е единственото същество, което плаща, за да живее на Земята. Едва ли ще сбъркаме ако заявим, че не икономиката е подчинена на човек, а точно обратното.

Традиционно, ролята на държавата е да прилага икономическа политика в защита на гражданите си, както и да осигурява възможности за тяхното развитие и подобряването на условията на живот в публичното пространство. Едва ли обаче може да приложим пример за успешната реализация на тази идея в последните десетилетия. Може би единствено ако съпоставим едно трагично с друго по-малко лошо управление. Затова за нас е важно да имаме поне основно разбиране по темата. Гражданското общество рядко коментира икономическите политики, вероятно поради налаганото от експертните среди мнение, че то не е компетентно да взема позиция по въпроса.

Коя икономическа система доминира днес и какви са основните й предписания за развитие?

70-те години в Чили и Аржентина, а в края на десетилетието и в САЩ и Великобритания, дават началото на нов тип икономическо развитие в рамките на капитализма. Негови основни идеолози са Милтън Фридмън и Фридрих фон Хайек. Те подкрепят политики, които минимализират ролята на държавата и увеличават тази на частния бизнес сектор. Теоритиците на новия модел изхождат от убеждението, че в частни ръце всичко е по-добре и това ще спомогне за благосъстоянието на нацията. Основните стремежи на системата са „свободни пазари“, дерегулация, повишена степен на приватизация и цялостно намален контрол върху икономиката[2] от страна на правителството. Това обикновено е придружено от орязване на социални помощи.

Дейвид Грейбър е писател и професор по антропология в Лондонското Училище по Икономика, свързан и с движението Окупирай Уолстрийт. Грейбър изследва задълбочено системата, която той, а и други, наричат „неолиберализъм“. Според него икономическата и политическата теория се свеждат до няколко прости предположения[3]:

1)      Правителствата трябва да минимализират участието си в икономическото планиране. Не са компетентни в ръководенето на големи индустриални и комерсиални предприятия; всъщност, частните фирми, опериращи чрез стремеж към печалба в пазарна среда, винаги се очаква да свършват по-добра работа доставяйки обществените услуги, отколкото обществените институции. Следователно, правителството трябва да се ограничи до осигуряването на правна среда, в която е достатъчно лесно за частните фирми да изпълняват това и да поддържат нужната инфраструктура.

2)      Намаляването на бариерите пред търговията е винаги добро и винаги двете страни печелят. Старите протекционистки политики трябва да се изоставят; вместо да се развива автономно, всяка страна трябва да преследва своето „конкурентно предимство“ в един глобален пазар. Било то евтина работна ръка, висококвалифицирана работна сила, природни ресурси и т.н.

3)      Правителствени политики на разходи в полза на бедните, независимо дали е ценова подкрепа за основни хранителни продукти, снабдяване с безплатни медицински услуги или гарантирани пенсионни фондове, са в основата си непродуктивни. Те трябва да бъдат намалени или премахнати, след като разстроиват работата на пазарите. Вместо това, правителствата трябва да ограничат харченето, за да поддържат балансирани бюджети и гарантират  стабилна валута. Така ще създадат благоприятна пазарна среда за чужди инвестиции и пазарът сам ще донесе решенията на тези проблеми.

Как се налагат новите икономически политики?

Директно чрез управляващите

Популяризирането на новите икономически политики тръгва по-силно при управлението на Роналд Рейгън в Щатите и Маргарет Тачър във Великобритания.  Именно „Желязната лейди“ въвежда новото икономическо течение в Европа. Програмата й се състой от 4 точки:

– орязване на държавните разходи,

– орязване на социалните програми,

– приватизация на предприятията и

– дерегулация на производството

Макар и да не можем да отречем, че Тачър стабилизира икономиката след тежка криза през 70те, политиките и водят до други, шокови последици. Резултатите в първите 3 години не са особено успешни, поради удвоилата се безработица и редицата стачки в страната. Избухналата война за Фолклендските острови с Аржентина стабилизира рейтингът на Тачър и тя постига нова голяма победа на следващите избори.

През втория си мандат, Тачър се изправя срещу миньорските синдикати, заради затварянето на мини, като в крайна сметка, дори чрез насилие потушава едногодишните стачки. След това започва кампания по масова приватизация, която включва стоманената индустрия, водата, електричеството, газта, телефонни компании, въздушни линии, нефт, също разпродажба на държавни жилища и премахване на социални услуги. Всичко това в унисон с препоръките на новата икономическа система[4].

През 1986г. финансовите и банкови услуги се дерегулират. Наричат го „Големият взрив“. Във Великобритания преди Тачър, един изпълнителен директор (CEO) печели 10 пъти колкото един средностатистически работник. Към 2007г., същият изкарва повече от 100 пъти заплатата на средностатистическия работник. Същевременно, в Щатите преди Рейгън, CEO-тата печелят 43 пъти повече, към 2005г. – над 400 пъти повече от средностатистическия работник. Според Фрийдмън, това че Рейгън и Тачър са управлявали по едно и също време е било от основно значение за общественото приемане на новия икономически курс.

Края на тяхното управление почти съвпада със сривът на Съветския съюз и падането на Берлинската стена. Държавите от Източна Европа, включително и ние, се обръщаме към западната система като целим установяването на демократичен режим. Това, което хората у нас едва ли обаче са очаквали е икономическата система, която по това време вече се утвърждава в Европа. Тогава в ход е орязването на социалните защити за населението и оформянето на класа от много заможни частни предприемачи. Тук и в други страни от бившия Източен блок ги наричаме олигарси.

По това време в Русия, Михаил Горбачов говори за „трети път“ на икономическо развитие – между свободния пазар и комунизма, или по-конкретно – скандинавски тип демокрация. Макар и външно да изглежда сякаш Горбачов е спечелил симпатиите на Запада, на срещата на Г-7 през 1991г., финансова помощ за постепенен преход към свободни пазари е отказана, освен ако не последва новия икономически курс в Европа и Щатите.

Скоро срещу Горбачов има опит за преврат, за кратко той е под домашен арест в Крим. Борис Елцин идва на власт в Русия. Започва яростна приватизация, като противници на новата власт я обвиняват в евтино разпродаване на индустрията. Покупателната способност на руснаците пада с 40% с появата на свободния пазар. Милиони изпадат под прага на бедността, а корупцията и престъпността нарастват. Следващата година парламента решава да отнеме специалните правомощия на Елцин, който на практика следва предписанията на новия модел. Започва конфликт между двете страни, в който Елцин е гласно подкрепен от американската администрацията, заради прокарваните политики.

С помощта на военните, парламент и подкрепящите го протестиращи са нападните и държавният глава взима превес. Още повече предприятия се приватизират. Създава се нова класа бизнесмени-милиардери с голямо политическо влияние в Русия, познати като олигарси.  До 1998г. 80% от фермерите банкрутират, 70 хиляди държавни предприятия са затворени. За осем години бедните нарастват с 72 млн.

Друг пример за разпространение на гореспоменатите икономически реформи идва от още две направления – през Световната банка и МВФ, които отпускат кредити, придружени с условие за „структурни приспособления“. Другият начин е чрез предаване на правото над икономически въпроси на чужди тела, които служат за налагането на търговски споразумения. Такива договори са например НАФТА (икономическо споразумение за търговия в Северна Америка, подписано през 1994г.) и Лисабонския договор, който страните-членки на ЕС (чуждото тяло) са подписали. В България новата система навлиза освен по тези две направления, така и чрез самостоятелни действия на политическото управление след преминаването към т. нар. „свободни пазари“.

Лисабонският договор[5]

За да разберем как е възможно чужди тела да се налагат по икономически въпроси, ще кажа първо няколко думи за Лисабонския договор и за предхождащия го Маастрихтски договор,. Маастрихтският договор е подписан още 1993г. Европейската администрация тръгва по пътя на промяна на ЕОбщността – от икономически съюз към нещо като по-голяма държава, така че да се превърне в световна сила. Най-значителна промяна е въвеждането на обща европейска монета – евро. Вече има правителство, наречено Европейска комисия (ЕК) и Европейски съвет, но все още е само агломерат от държави.

Следва предложение за обща европейска конституция, която да притежава наднационална власт. Първият опит, първата написана конституция през 2002г., е отхвърлена на референдуми във Франция и Холандия през 2005г. Мотивите са главно, че тя дава неравностойни права в полза големите частни корпорации, банкови интереси и прочие, а социалната част, социални гаранции, работа и т.н., е силно неразвита. Европейското правило гласи, че само с одобрението на всички членки, конституцията може да бъде приета. Вместо това, през 2007г. е изготвена не конституция, а договор, в Лисабон, за който се решава, че не е задължилно допитването към народа чрез референдум.

Един от архитектите на тази спогодба – бившият френски президент Валери Жискар д‘Естен – два месеца преди подписването, през октомври 2007, казва:  „Договорът е същият като Конституцията (бел. ред. – конституцията, която беше отхвърлена), само формата му е различна, за да се избегнат референдумите.“ Единствено Ирландия е принудена от конституцията си да организира референдум – ирландците отхвърлят договора. На 2 октомври 2009г., организират втори референдум и спогодбата вече е приета.

Навлизат много правила, които имат наднационална власт и се отнасят до всичко. ЕС става последна инстанция. Европейските държави губят правото си да налагат вето по 68 въпроса. Решенията на Европейския съд стават задължителни за националните съдилища. ЕК се превръща в изпълнителната власт на ЕС – ние не гласуваме за членовете й, те се предлагат от различни държави, но ние не ги избираме лично. (3000 подкомисии!) ЕК пише законите, които се гласуват от законодателната власт – Съветът на Европейския съюз. Силата му е само да гласува вече написаните закони. Европейският парламент няма власт да създава закони. Няма право да изказва становища по 21 ключови въпроса, а решенията трябва да се взимат заедно с Съветът на ЕС.

Свободната конкуренция без намеса е защитена в Протокол 6 на Лисабонския договор, като той също има наднационална сила. Спогодбата застава зад принципи като интензивната приватизация, налагането на „гъвкави договори“ (т.е., по-голяма несигурност на работните места), орязване на социални разходи, дерегулация и т.н. Тоест именно същите принципи, за които говорихме по-рано. Друг интерес момент – ако държава от ЕС иска да води политика за отваряне на работни места, използвайки държавния бюджет, да създаде държавни работни места, според спогодбата това е забранено. Силите зад Лисабонския договор казват, че това е в разрез със „свободната конкуренция без намеса“. Т.е., ние например, можем да обявим търг и да дадем на концесионер да създаде работни места за извършването на определена работа, но не можем сами да ги създадем и да свършим работата.

Структурни промени, вследствие на заеми

След кризата от 1996-1997г., идва управлението на Иван Костов. То получава помощ от МВФ и се ангажира с реализирането на структурни промени в икономиката и широка приватизация[6]. Именно от този момент нататък, може да се говори с повече доказателства за присъединяването на България към доминиращата икономическа доктрина в Европа, а и в света.

В седемте години преди това, търговията и цените на основните стоки се освобождават от държавен контрол, т.е. формират се по пазарен механизъм. Цените скачат 30 пъти, а тогавашният премиер Димитър Попов призовава: ”За Бога братя, не купувайте, защото след 30 – 40 дни цените ще паднат, а вие ще сте изхарчили парите си и няма да може да купите най-необходимото.” След малко повече от месец, увеличението е само 3-4 пъти. Приватизацията в този период е слаба, големи дружества са криминално присвоени, държавните предприятия биват източвани от поставени лица, появяват се първите олигарси. До този момент не може да се говори за някаква системна политика, освен може би системен грабеж.

При правителството на Костов, икономиката се възстановява чрез валутен борд и приватизация, но за сметка на увеличаващо се неравенство, както и в ущърб на средния бизнес, който не успява да навакса и в годините след това. Приватизира се и банковата система – това дава възможност за доминиращо участие на чуждестранния капитал  в търговските банки. В тези условия, държавата трудно да може да играе някаква роля във взаимодействието между фискална и парична политика или да влияе върху лихвеното равнище в интерес на определена структурна политика за развитието на икономиката[7].

Примери за прилагане на новите икономически политики в България

Приватизацията е основен елемент на икономическата система днес, но нерядко – у нас и по света – е осъществявана много неизгодно. Пример за това е продажбата на „Авиокомпания Балкан“ за 150 хил. лева и обещани инвестиции за 100 млн. лева. Скоро след това полетите на компанията са спрени, от 18 самолета е останал само един[8], други пътнически и товарни самолети също са разпродадени, както и слотове по международни летища, а държавата се измъква от искове за неустойка от 250 млн. лева, предявени от купувача. Има и ред други сделки, поставени под въпрос или доказано неизгодни.

Извършени бяха реформи в данъчното облагане: 2007г. е въведен корпоративен данък от 10% – един от най-ниските в ЕС; 2008г. е въведен плосък данък от 10%, който също е в полза на по-заможните. Много хора не бяха доволни от последната мярка, която беше въведена от същите, които управляват днес. И двете реформи не са типични за леви партии, каквото БСП очевидно не е. Тя, както и предишните управления от ‘97г. насам се придържат към икономическата идеология в Европа, за която говорихме и която можем да определим като дясно-ориентирана.

Друг типичен пример за прилагане на доминиращата икономическа идеология са политиките на строги икономии. От началото на кризата, в Европа и у нас бяха ограничавани всякакви социални разходи, съкращаваха се бюджетни харчове. Разликата най-вече между нас и Запада беше, че там не можеше да става дума за повече дерегулация – т.е. по-малко контрол от страна на държавата, допълнителни улеснения за инвеститорите и т.н. Приватизацията – основен инструмент на съвременната система – отново беше на дневен ред у нас (БДЖ „Товарни превози“, ВМЗ – Сопот). Същото „лекарство“ се пробутва доста настоятелно на съседите ни в Гърция в пакет с „помощите“, които им предлагат.

Критика на инструментариума

Тук е момента да кажем, че по-рано през годината, изледване на студент от Масачузетския университет опровергава[9] основните теоретици на политиките на строги икономии. Томас Херндън, заедно с двама свои преподаватели, откриват множество грешки и пропуски в теорията на Кен Рогоф и Катрин Райнхарт. Те твърдят, че страна, с публичен дълг от приблизително и над 90 процента от БВП, не може да реализира икономически растеж. В България, чийто публичен дълг е много под това равнище, Симеон Дянков все пак реши, че вместо държавата да инвестира в населението си, трябва да затягаме коланите още повече. Няма нужда от коментар.

Второ, и също важно, приватизацията като инструмент много често се е проваляла дори и в най-развитите държави. Приватизацията на фирми в Източна Германия след Обединението, оставя на улицата 3 милиона души, БВП в района спада с 30%, а приватизационият фонд на едно от най-големите промишлени предприятия – „Тройханд“[10] – обявява дълг от 300 милиарда марки. Печалбата е само 60 милиарда марки, при очаквани 600. В края на века, Германия има много тежък проблем с безработицата, а политиците й решават проблема, жертвайки социалния характер на страната и чрез появата на много нискозаплатени работи[11]. Всичко това представя нагледно логиката на действие на системата.

До колко свободни са самите пазари? (изследването)

Частната икономика не означава свободна икономика. Означава просто, че се контролира от някой, когото не сте избрали.“ Поддръжниците на свободния пазар и дерегулацията ни убеждават, че следвайки тези принципи, ние допринасяме за появата на конкуренция и по-бързо и ефикасно развитие на икономиката, от което всички ние ще имаме полза. Това, което трябва да отвори пазара за всички обществени слоеве, всъщност резултира в концентрирането му в ръцете на малцина във всяка една сфера на обществения живот.

Въпросът с концентрацията на сила е много интересен. През 2011г., трима учени от Швейцарския Федерален Институт по Технология в Цюрих излезнаха с изследване[12] на глобалната финансова система, изводът от който гласи: „Анализ на връзките между 43,000 транснационални компании идентифицира относително малка група от компании, главно банки, с несъразмерна сила над глобалната икономика“.  Използвайки база данни, която изброява 37 милиона компании и инвеститори по света, изследователи изучават всички транснационални компании, така и връзките между тях.

Картата на „силата“ показва модел, в който едни компании контролират други чрез акции. Мрежата на собствеността разкрива ядро от 1,318 компании с връзки към други 2 или повече. Ядрото притежава около 80% от глобалния оборот на всички трансконтинентални компании. Тогава се появява нещо, което изследователи наричат „супер-тяло“ от 147 тясно-свързани компании, които се притежават взаимно и разполагат с 40% от богатството в цялата мрежа. Т.е., отбелязват наблюдателите, „по-малко от 1% от компаниите контролират 40% от цялата мрежа“. Финансовата криза уби някои банки, но също така сля други, обогатявайки това „супер-тяло“.

За някои от големите банки казват, че са „твърде големи, за да пропаднат“, но подобна зависимост меко казано връзва ръцете на всякакви контролни органи и принуждава държавите да отделят парите на данъкоплатците за спасяването им, когато оплескат нещата. При това положение колко наистина е свободен „свободният пазар“?

Дейвид Грейбър, когото цитирахме по-рано, припомня, че реформи в посока на освобождаване на пазарите е трябвало да служат като реакция към недостатъците на държавно спонсорирани стратегии за развитие пред 60-те и 70-те. Тогава средният глобален растеж е съответно 3,5% и 2,4% на година през десетилетията. При новите реформи от 80-те пада до 1,4%, а по време на „Вашингтонския консенсус“ от 90-те – до 1,1%. Процентите са още по-лоши, ако гледаме само развиващите се страни, като след налагането на новата система средния растеж за първите две десетилетия е 0.7%. Много икономики се свиват, а ниските растежи водят до все по-увеличаващо се неравенство. Важно е да отчетем, че подобни данни са напълно ясни за икономистите, но нов курс в икономиката не е търсен.

Основни източници:

– Катастройка (филм)

– Шоковата доктрина (филм)

– Дейвид Грейбър – Неолиберализъм: екстремно кратко въведение / Neoliberalism: an extremely brief introduction

– Лисабонският договор / Il trattato di Lisbona (филм)

http://www.globalissues.org/article/3/structural-adjustment-a-major-cause-of-poverty Structural adjustment: a major cause of poverty / Структурни приспособления: главен причинител на бедност


[1] http://saprotiva.org/brutno-nacionalno-shtastie/ – статия + видео.

[3] Neoliberalism: An extremely brief introduction (David Graeber)

[4] The Shock Doctrine / Шоковата доктрина (Наоми Клайн).

[5] http://www.dokumentalni.com/?p=991 – „Лисабонският договор“ – разследване на италианския журналист Паоло Барнард.

[10] http://www.dokumentalni.com/?p=1882 – Катастройка.

[11] https://nnsavov.wordpress.com/2013/08/04/germania-na-dva-poliusa/ – Германия на два полюса. Авторско изследване в две части.

, , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , ,

има 1 коментар

Протестът на Самуил – морален или противоречив?

snimkabe

Следващите редове са провокирани от автора на Не!Новините, Самуил Петканов – поп-звездата на протестите срещу кабинета Орешарски. Ще направя анализ на статията на моя интелигентен и остроумен връстник, публикувана вчера в OFFnews. „Имаме цялото търпение на света и два пъти повече мозък“ ме прeдизвика да изразя мнение, поради очевидната (за мен) липса на връзка на автора с реалността, в която се провеждат протестите в България.

В статията си Самуил говори за един страхотен надпартиен протест, чиято висша цел е да постигне оставката на кабинета Орешарски, „за урок“ (!). Там хората се лишавали от „сън, свободно време, немалко лични ресурси, нерви и енергия„, за да покажат, че няма да търпят управляващите да бъдат тъпи.

Това, благодарение на което февруарските протести запазиха част от достойнството си е, че тогава хората не забравиха партиината система като основна част от проблема (, макар в София да се пръкна партия на протестиращи, решили да се борят по правилата на кочината). Някои стигнаха до извода, че представителната демокрация като цяло е вредна. Тук бих казал, че за мен тя създава елити; олигархична структура, легитимирана на всеки четири години да действа, както намери за добре. За Самуил, партиите са част от протеста, и старите кукли на конци имат място там, защото и те се възмущават. Категорично не е против партиината система.

Авторът-протестиращ желае управляващите да получат „урок“. Звучи като очакване лошите да се покаят и срамежливо да се оттеглят в ъгъла, докато нови рицари дойдат на бели коне и любезно окачат нов клуп на вратовете ни. Не признава за наличието на алтернатива вътре в системата, но това не го навежда на мисълта да я критикува. Всъщност, както сме се уверили в последните две десетилетия, оставката не е наказание, нито пък стимул за следващите да влезнат в релси.

Според Самуил, големият проблем на протестиращите, е глупостта на управляващите. Но нима ниската култура ( – моя формулировка на неговия проблем,) някога е пречила на властта, на куклите на конци, да спазарява интересите на малцина? Нима един политик като Костов например, видимо по-интелигентен от Пеевски, не нанесе огромни щети на обществото (чрез яростна приватизация)? Глупостта ли трябва да е основен приоритет на недоволството ни? Не виждам как подобни „протестни“ искания биха разтърсили едно статукво. Не това на БСП или ДПС или пък на ГЕРБ, които също не се ползват с доверието на Самуил, съдейки по мненията му в социалната мрежа Фейсбук. Проблемът е в партиината система като цяло, пуснала пипалата си дълбоко в различните власти.

Десетки социални бунтове избухват днес по света, не за да дадат някому урок, а защото хората повече не могат да понасят грабежът на труда и общите им блага. Все повече осъзнават, че несправедливата им съдба не идва случайно – тя е следствие от взаимодействието на олигархията в политиката, финансите и медиите. В България не сме изключение.

Не е случайно, че (реално) единствено София протестира в момента. Само там успяха да се съберат толкова суетни хора, които да „жертват“ своя „сън, свободно време, немалко лични ресурси, нерви и енергия„, за да покажат себе си като морално извисени. Морално извисен е дядо Добри, не онези на площада днес! Масите, смазани от „обикновената“ си работа, които не са на площада, ще бъдат обречени от умните и креативните на  още един продължителен цикъл в система на разрастващи се монополи и изострено неравенство.

Желанието за постигане на чуваемост сред страните от ЕС е осезаемо в статията на Самуил. Той отразява пресъздаването на картината на френската революция и бутането на символична Берлинска стена като установяване на контакт с големите Франция и Германия. Не е ли наивно обаче да считаме, че горепосочените не са наясно с положението в България? Не мога да си го обясня по друг начин, освен като произлизащо от вярата, че там са защитниците на демокрацията и ценности й. Големите обаче не надават вой за демокрация, култура или човешка права, освен ако не са засегнати нечии интереси.

Нима лидерите на ЕНП се притесняваха от личността на Борисов и връзките му с мафията? Нима лидерите на ПЕС се интересуват от жената на Станишев и нейните далавери? Да търсим помощ от Франция, чийто действия, в подкрепа на техния енергиен гигант „Арева“ и проектите им в региона, доведоха до затварянето на блокове на АЕЦ Козлодуй, които можеха да работят още поне десетилетие? Или пък от Германия, която в унисон с Тройката нарушава суверенитета на страни от ЕС в стремеж за налагане на нечовешки мерки за „справяне“ с кризата? Моралът и демокрацията са далеч от разцвета си в големите страни!

Този протест няма да уплаши никого. Както написа Васил Арапов, това са верноподанически протести, които – „не искат друг вид обществени отношения, на тях им е достатъчна смяна на мутрите и задниците в министерските кабинети. С портрети на революционери в тези кабинети.“

Самуил вижда във февруарските протести само ниската култура, безбройните провокатори, конфронтацията с органите на реда. Социалните протести са обаче са едно много по-емоционално, по-стряскащо за управляващите събитие. Стихия, която провокира нуждата от „мръсна игра“, което катализира разпада в протеста на неопитните. Защото тогава липсваше всякаква зрялост, както липсва и сега. Относно органите на реда, да не забравяме, че те изпълняват заповеди и вероятно причините да не бъдат използвани като сила, се крият по-скоро в безобидния за статуквото протест.

Дори хората от площад „Независимост“ наистина да имат цялото търпение и два пъти повече мозък, както твърди Самуил Петканов, това едва ли ще им помогне в красивата им борба. Със сигурност обаче ще навреди на мнозинството, което логично не стига до площадите под флага на ЕС и високия морал.

, , , , , , , , , ,

Вашият коментар

Навсякъде прекупвачи, а не можем да си ги позволим!

В началото на месеца, ФермерБГ излезе с любопитна статия – „Фермери с частен пазар за директни продажби решиха проблема с прекупвачите“. Около 10 производители от Пазарджишкия регион се организират срещу „прекупвачите, които в повечето случаи злоупотребяват с фермерския труд, като дават изключително ниски изкупни цени, а след това слагат големи надценки“. Поведението на последните не звучи като новина или изненада. В този дух наскоро имаше и друга инициатива – протест на производителите на домати, които изсипват продукцията си на пътя Пещера-Пловдив. Причината отново са изкупните цени, а последица може да бъде изчезването на българския домат (повече тук).

Автор: Фермер.БГ

Снимка на пазара (Автор: Фермер.БГ)

Тези значими локални събития, отразяват един глобален вид търговия. Дори да не сме се замисляли, то вероятно сме почувствали нещо нередно във въпросната схема по един или друг повод. Прекупвачеството реално е навсякъде и в различни мащаби. Друг пример, който много от вас сигурно си спомнят, са прекупвачите на горива. Покрай газовата криза от 2009г. беше повдигната темата за посредниците и огромното увеличение на цените на консумативите по пътя им към крайния потребител. За жалост, за да достигнем момента на активно недоволство към подобни практики сякаш се нуждаем от криза.

Дори ако прекупвачеството бива локално регулирано някъде, то в глобален план изглежда сякаш единственият му коректив е човешката алчност. Някои градове, като Женева например, се превръщат в центрове на световната търговия. Ниски данъци и пълна неприкосновеност води прекупвачите – по пътя на огромните печалби.

Прекупвачеството не се е зародило в тази система, но значително процъфтява в нея. Обикновените хора – производители и потребители – не могат да си го позволят. Може би никога не са могли. И не е никаква изненада, че инициативи като „Свободен пазар“ набират популярност, но все още твърде бавно, за да направят разлика. Тук трябва да признаем, че кризата има главен принос в зараждането на подобни инициативи. И те са само граждански, няма как да е иначе.

Дойче веле“ пише за гръцката „Инициатива без посредници“: „Кризата в Гърция е на път да „ликвидира“ прекупвачите на селскостопанска продукция. Производителите, които не успяваха да си покрият разходите, и крайните потребители, които стадаха от високите цени, си подадоха ръце.” Всичко започва от поръчка на картофи от доброволци. Скоро един атински квартал поръчва 52 тона, започват и опашките и задръстванията. Очаква се директните продажби да обхванат и търговията на ориз, боб, леща и зехтин.

Прекупвачеството е важно в инструментариума на икономическата система – слива се естествено с преследването на все по-големи печалби, с алчността в човека. А подобни малки и локални успехи срещу прекупвачеството не променят дори с милиметър реалността. Повечето от нас приемат загубите или не обръщат внимание на проблема, други го приемат като нещо изолирано или се задоволяват с малките победи. Разбира се само малцина на фона на всички придобиват знанието, нужно за избистряне на цялостната картина. В противен случай, може би всички щяхме да бъдем анти-глобалисти.

, , , , , , ,

Вашият коментар

Американски войски на българска територия?

22AB-Bezmer„Искаме САЩ да докарат постоянна армия“, пише в. Труд във вчерашния си брой. Мотивът за американското присъствие в региона бил да се постигне по-голяма сигурност… По-голяма сигурност в какво? Борбата с бедността? Или пък ще ни пазят от икономическата криза, имигранти или ще поливат земята може би?

Защо сме поискали въобще чужда армия да идва на наша територия? Щели са също да обучават нашата армия. Междувпрочем, става дума за около 2500 човека до максимум 5 хиляди.  Голямо учение ще пада! От военното министерство казаха, че ставало дума „за интензифициране на контактите във военната област между двете страни“, а за постоянно разполагане на войски въобще не ставало дума.

През 2006 година, България – представлявана от бившия външен министър Ивайло Калфин – подписа 10-годишно споразумение със САЩ за позициониране на войници в страната ни. Договорът може да бъде прекратен едностранно след едногодишно уведомление.

Интересното е, че по-рано тази година (05.02), именно когато на посещение в България беше Хилари Клинтън се появиха слухове, че американците могат да пожелаят базата в Безмер, като място за презареждане на гориво при евентуална атака над Иран. Основни теми за разговор между двете страни тогава бяха ситуацията в Близкия Изток, Югоизточна Европа и приноса на България в Афганистан. Сега, когато Барак Обама е прясно преизбран и ръцете му са по-свободни, вероятно ще настъпи момента за решаване на иранския въпрос, за който напоследък позабравихме. Но да се върнем на България…

Глупаво е да се твърди, че искаме повече американци за „увеличаване на тренировките и подобряване на обучението на българските военни“, които всичко на всичко са 30 000 души. И за слепецът е ясно, че изпълняваме поръчка на САЩ, а не че ни е досърбяло да се обучаваме военните повече. Ако държим да привличаме нежелано внимание към страната ни – това е начинът! Не е трудно да намерим доказателства, че американската армия не е много обичана по света, заради агресивната политика на страната. БНТ например, съобщи в сутрешния си блок преди няколко месеца, че една четвърт от атаките срещу международните сили (водени от САЩ) са дело на талибани. Там съобщението свърши и предаването продължи в друго посока, но за мен един въпрос остана да виси във въздуха: Кой тогава е отговорен за останалите 75% от атаките, след като основния противник на САЩ в Афганистан – талибаните – са виновни само за 25% ?

Друг интересен момент е, че българската делегация, сред която беше и министърът на отбраната, Аню Ангелов, беше на посещение в САЩ преди десетина дни, но тогава никой не обели и дума за това. Не вярвам във случайности, особено когато е намесена политиката.

По въпросите с визовия режим за България няма напредък от години, но когато нещата опрат до нещо, което американците искат, то просто се изпълнява. Тъжно е, но не и изненадващо, че страната ни е просто микрофон за посланията на „партньорите“ си на международната сцена и нищо повече. Принудени сме да балансираме между САЩ, ЕС и Русия и просто не остава място за нашите собствени желания и нашия собствен интерес. Нищо чудно, ако американците все пак успеят да ни пробутат „Шеврон“ и да започнат да добиват и шистов газ в България. Може би, поради гореизброените явление нямаме и ясна стратегия за национална сигурност, защото това би означавало да пренебрегнем чуждия интерес, за сметка на нашия собствен.

В крайна сметка, американците вероятно ще разполагат не само с полигона в Ново село, но и с тези в Граф Игнатиево и Безмер. Оттук има няколко неща, които можем да направим:

  1. Да се надяваме да не привлечем нежелано внимание, от което да пострадаме.
  2. Да се случи нещо и да се откажем от искането си. (ха-ха!)
  3. Или да изразим позицията си като гражданско общество.

, , , , , , ,

Вашият коментар

%d bloggers like this: