Posts Tagged България

Защо няма феминистки движения у нас?

„Патриархално семейство“ днес звучи като нещо отминало, почти забравено явление, освен може би някъде по селата. Подобно твърдения надали е дори близо до истината, макар и отношенията мъж-жена да са се смекчили в полза на вторите след навлизането на някои егалитарни ценности в последния век. Патриархатът, разбира се, не е съществувал само в семейството, така също и не е представал да съществува. Факт е, че днес всички жени, осъзнали (или не) и отстояващи (или не) съществуването си като личности, а не просто като представители на „нежния пол“,  всички те продължават да са обект на ежедневен сексизъм.

"Сексизмът изчезна, когато жените получиха правото на глас. Точно, както расизмът приключи през 1870." [снимката е от САЩ, а препратката е към периода, в който държава признава, че е съставлявана от всякакви хора - включително цветнокожи]

„Сексизмът изчезна, когато жените получиха правото на глас. Точно, както расизмът приключи през 1870.“ [снимката е от САЩ, а препратката е към периода, в който държава признава, че е съставлявана от всякакви хора – включително цветнокожи]

Последният е толкова дълбоко залегнал в културата ни, че дори хора, които не искат по никакъв начин да принизят женския пол, използват изрази като „ревеш като малко момиче„, „бъди мъж„, „не бъди женчо“ и така нататък. Разбира се, сексизмът не се ограничава само до реториката, в която присъстват и отвратителни нарицателни като „курва“ и „кучка“ без реален еквивалент за представители на мъжкия пол, които (ако трябва да даваме присъди) също заслужават подобни епитети. Сякаш тук „неморалното“ е запазена територия за жените…

Няколко особено натрапчиви сексистки проява са честото тълкуване за успеха на жени като резултат от успеха на мъжете им. Рецептата била да си намерят богати и успели съпрузи! Рядко става дума за персонални качества, които правят мъжете привлекателни.

Жените постоянно се припознават като някакво извънземно същество с друг разум, странни прищевки и какво ли още не. Сред типичните женски стереотипи са тези за домакинята, деликатността („нежния пол“), постоянното изобразяване на жени в ролята на обслужващ персонал, както и втълпяваното задължение да бъдат преди всичко красиви!

Като човек, израсъл в подобна култура, дълго време нямах реално усещане за тези обстоятелства, но впоследствие установих, че колкото повече се оглеждаме в околната среда, толкова повече осъзнаваме съществуващата междуполова йерархия. Това логично ме доведе до въпроса „защо няма феминистки движения в България?“.

Логично, защото ако бях на тяхно място, и съм сигурен, че е така, щях да съм доста чувствителен към ежедневната дискриминация, гнусните стереотипи подиграващи се на жените от всеки билборд и куп други неща, обграждащи ги още от зачатието им! Същевременно, израстването в подобно култура, вероятно изгражда усещането у много жени за средата като за нещо нормално, сексистките подхвърляния като комплименти, патриархалните отношения като цел. И отново си мисля колко е фрустриращо за тези от тях, които в пълна степен осъзнават всичко това, да гледат безкритичния конформизъм на пряко засегнатите хора от техния пол.

Обществена дискусия относно реалното отношение между половете на практика отсъства, както липсва и разговорът относно LGBT общността и техните права. Единствените събития по тези въпроси, за които се сещам са „Извърви километър в нейните обувки„, което се проведе за втори път на 8 март тази година, както и „София прайд“ парада на LGBT общността. Впрочем, последният е подкрепен от много хетеросексулни с малко повече усещане за околните и критично мислене, които са погнусени от масово дискримиращата ни култура.

Всъщност, веднъж осъзнаем ли съществуващите неравенства, тяхната абнормалност и социалните последици от тях, средата в България придобива (още по-) депресиращ характер. Имаме страхотна нужда от движение, което редовно да адресира ежедневния сексизъм. Да, той се проявява и към мъжете понякога, но в пренебрежими измерения, спрямо това, което трябва да търпи женския пол. Най-интензивните действия трябва да са по посока на самите жени, много от който не осъзнават проблема и поддържат безкритично патриархалната система.

Ако помогнем на своите приятелки да познаят силата си, да не пренебрегват дискриминацията, само защото е твърде масова, тогава ще имаме истинска битка за равенство между половете. Наивни сме, ако смятаме, че то се уповава на някакви писани закони – става дума за собствената ни култура. Грешка е също да считаме това за чисто женска борба. Това, което сега бихме могли  да направим веднага е да окажем влияние на собствения си пол против пресъздаването на патриархални отношения.

Жените не са обект!

Жените не са „слаб пол“!

Жените не са различни, странни и нереазбираеми!

Жените не са домакини, майки, сестри, гаджета!

Жените са, както мъжете са, личности!

Advertisements

, , , , ,

2 Коментари

Лекция: „Какво представлява доминиращата икономическа система? Отражения в България.“

Лекцията се състоя в Социален център „Аделанте“. Благодаря за поканата и организацията на мероприятието!

the system

Защо е важно да разбираме (поне основно) икономическата система?

Икономиката се е превърнала в основен критерий за развитието на всяка една държава. БВП, икономически растеж, размер на инвестициите, безработица и прочие, са сред основните данни, които ни предоставят при оценката на нечие на развитие. Основни цели пред всяка държава следва да са производството и консумацията. За сравнение, в Бутан – намира се в Южна Азия – имат „Брутно национално щастие“[1]. То измерва главно – психологично здраве, жизненост на обществото, културно разнообразие и устойчивост, здраве, образование и т.н. Страната е сред най-слабо развитите в Източното полукълбо, но на 8-мо място при най-щастливите 20 в света.

Днес, почти всичко се е превърнало в стока, т.е. можем да говорим за него от икономическа гледна точка. Това важи дори за самият живот, като някои хора се шегуват, че човекът е единственото същество, което плаща, за да живее на Земята. Едва ли ще сбъркаме ако заявим, че не икономиката е подчинена на човек, а точно обратното.

Традиционно, ролята на държавата е да прилага икономическа политика в защита на гражданите си, както и да осигурява възможности за тяхното развитие и подобряването на условията на живот в публичното пространство. Едва ли обаче може да приложим пример за успешната реализация на тази идея в последните десетилетия. Може би единствено ако съпоставим едно трагично с друго по-малко лошо управление. Затова за нас е важно да имаме поне основно разбиране по темата. Гражданското общество рядко коментира икономическите политики, вероятно поради налаганото от експертните среди мнение, че то не е компетентно да взема позиция по въпроса.

Коя икономическа система доминира днес и какви са основните й предписания за развитие?

70-те години в Чили и Аржентина, а в края на десетилетието и в САЩ и Великобритания, дават началото на нов тип икономическо развитие в рамките на капитализма. Негови основни идеолози са Милтън Фридмън и Фридрих фон Хайек. Те подкрепят политики, които минимализират ролята на държавата и увеличават тази на частния бизнес сектор. Теоритиците на новия модел изхождат от убеждението, че в частни ръце всичко е по-добре и това ще спомогне за благосъстоянието на нацията. Основните стремежи на системата са „свободни пазари“, дерегулация, повишена степен на приватизация и цялостно намален контрол върху икономиката[2] от страна на правителството. Това обикновено е придружено от орязване на социални помощи.

Дейвид Грейбър е писател и професор по антропология в Лондонското Училище по Икономика, свързан и с движението Окупирай Уолстрийт. Грейбър изследва задълбочено системата, която той, а и други, наричат „неолиберализъм“. Според него икономическата и политическата теория се свеждат до няколко прости предположения[3]:

1)      Правителствата трябва да минимализират участието си в икономическото планиране. Не са компетентни в ръководенето на големи индустриални и комерсиални предприятия; всъщност, частните фирми, опериращи чрез стремеж към печалба в пазарна среда, винаги се очаква да свършват по-добра работа доставяйки обществените услуги, отколкото обществените институции. Следователно, правителството трябва да се ограничи до осигуряването на правна среда, в която е достатъчно лесно за частните фирми да изпълняват това и да поддържат нужната инфраструктура.

2)      Намаляването на бариерите пред търговията е винаги добро и винаги двете страни печелят. Старите протекционистки политики трябва да се изоставят; вместо да се развива автономно, всяка страна трябва да преследва своето „конкурентно предимство“ в един глобален пазар. Било то евтина работна ръка, висококвалифицирана работна сила, природни ресурси и т.н.

3)      Правителствени политики на разходи в полза на бедните, независимо дали е ценова подкрепа за основни хранителни продукти, снабдяване с безплатни медицински услуги или гарантирани пенсионни фондове, са в основата си непродуктивни. Те трябва да бъдат намалени или премахнати, след като разстроиват работата на пазарите. Вместо това, правителствата трябва да ограничат харченето, за да поддържат балансирани бюджети и гарантират  стабилна валута. Така ще създадат благоприятна пазарна среда за чужди инвестиции и пазарът сам ще донесе решенията на тези проблеми.

Как се налагат новите икономически политики?

Директно чрез управляващите

Популяризирането на новите икономически политики тръгва по-силно при управлението на Роналд Рейгън в Щатите и Маргарет Тачър във Великобритания.  Именно „Желязната лейди“ въвежда новото икономическо течение в Европа. Програмата й се състой от 4 точки:

– орязване на държавните разходи,

– орязване на социалните програми,

– приватизация на предприятията и

– дерегулация на производството

Макар и да не можем да отречем, че Тачър стабилизира икономиката след тежка криза през 70те, политиките и водят до други, шокови последици. Резултатите в първите 3 години не са особено успешни, поради удвоилата се безработица и редицата стачки в страната. Избухналата война за Фолклендските острови с Аржентина стабилизира рейтингът на Тачър и тя постига нова голяма победа на следващите избори.

През втория си мандат, Тачър се изправя срещу миньорските синдикати, заради затварянето на мини, като в крайна сметка, дори чрез насилие потушава едногодишните стачки. След това започва кампания по масова приватизация, която включва стоманената индустрия, водата, електричеството, газта, телефонни компании, въздушни линии, нефт, също разпродажба на държавни жилища и премахване на социални услуги. Всичко това в унисон с препоръките на новата икономическа система[4].

През 1986г. финансовите и банкови услуги се дерегулират. Наричат го „Големият взрив“. Във Великобритания преди Тачър, един изпълнителен директор (CEO) печели 10 пъти колкото един средностатистически работник. Към 2007г., същият изкарва повече от 100 пъти заплатата на средностатистическия работник. Същевременно, в Щатите преди Рейгън, CEO-тата печелят 43 пъти повече, към 2005г. – над 400 пъти повече от средностатистическия работник. Според Фрийдмън, това че Рейгън и Тачър са управлявали по едно и също време е било от основно значение за общественото приемане на новия икономически курс.

Края на тяхното управление почти съвпада със сривът на Съветския съюз и падането на Берлинската стена. Държавите от Източна Европа, включително и ние, се обръщаме към западната система като целим установяването на демократичен режим. Това, което хората у нас едва ли обаче са очаквали е икономическата система, която по това време вече се утвърждава в Европа. Тогава в ход е орязването на социалните защити за населението и оформянето на класа от много заможни частни предприемачи. Тук и в други страни от бившия Източен блок ги наричаме олигарси.

По това време в Русия, Михаил Горбачов говори за „трети път“ на икономическо развитие – между свободния пазар и комунизма, или по-конкретно – скандинавски тип демокрация. Макар и външно да изглежда сякаш Горбачов е спечелил симпатиите на Запада, на срещата на Г-7 през 1991г., финансова помощ за постепенен преход към свободни пазари е отказана, освен ако не последва новия икономически курс в Европа и Щатите.

Скоро срещу Горбачов има опит за преврат, за кратко той е под домашен арест в Крим. Борис Елцин идва на власт в Русия. Започва яростна приватизация, като противници на новата власт я обвиняват в евтино разпродаване на индустрията. Покупателната способност на руснаците пада с 40% с появата на свободния пазар. Милиони изпадат под прага на бедността, а корупцията и престъпността нарастват. Следващата година парламента решава да отнеме специалните правомощия на Елцин, който на практика следва предписанията на новия модел. Започва конфликт между двете страни, в който Елцин е гласно подкрепен от американската администрацията, заради прокарваните политики.

С помощта на военните, парламент и подкрепящите го протестиращи са нападните и държавният глава взима превес. Още повече предприятия се приватизират. Създава се нова класа бизнесмени-милиардери с голямо политическо влияние в Русия, познати като олигарси.  До 1998г. 80% от фермерите банкрутират, 70 хиляди държавни предприятия са затворени. За осем години бедните нарастват с 72 млн.

Друг пример за разпространение на гореспоменатите икономически реформи идва от още две направления – през Световната банка и МВФ, които отпускат кредити, придружени с условие за „структурни приспособления“. Другият начин е чрез предаване на правото над икономически въпроси на чужди тела, които служат за налагането на търговски споразумения. Такива договори са например НАФТА (икономическо споразумение за търговия в Северна Америка, подписано през 1994г.) и Лисабонския договор, който страните-членки на ЕС (чуждото тяло) са подписали. В България новата система навлиза освен по тези две направления, така и чрез самостоятелни действия на политическото управление след преминаването към т. нар. „свободни пазари“.

Лисабонският договор[5]

За да разберем как е възможно чужди тела да се налагат по икономически въпроси, ще кажа първо няколко думи за Лисабонския договор и за предхождащия го Маастрихтски договор,. Маастрихтският договор е подписан още 1993г. Европейската администрация тръгва по пътя на промяна на ЕОбщността – от икономически съюз към нещо като по-голяма държава, така че да се превърне в световна сила. Най-значителна промяна е въвеждането на обща европейска монета – евро. Вече има правителство, наречено Европейска комисия (ЕК) и Европейски съвет, но все още е само агломерат от държави.

Следва предложение за обща европейска конституция, която да притежава наднационална власт. Първият опит, първата написана конституция през 2002г., е отхвърлена на референдуми във Франция и Холандия през 2005г. Мотивите са главно, че тя дава неравностойни права в полза големите частни корпорации, банкови интереси и прочие, а социалната част, социални гаранции, работа и т.н., е силно неразвита. Европейското правило гласи, че само с одобрението на всички членки, конституцията може да бъде приета. Вместо това, през 2007г. е изготвена не конституция, а договор, в Лисабон, за който се решава, че не е задължилно допитването към народа чрез референдум.

Един от архитектите на тази спогодба – бившият френски президент Валери Жискар д‘Естен – два месеца преди подписването, през октомври 2007, казва:  „Договорът е същият като Конституцията (бел. ред. – конституцията, която беше отхвърлена), само формата му е различна, за да се избегнат референдумите.“ Единствено Ирландия е принудена от конституцията си да организира референдум – ирландците отхвърлят договора. На 2 октомври 2009г., организират втори референдум и спогодбата вече е приета.

Навлизат много правила, които имат наднационална власт и се отнасят до всичко. ЕС става последна инстанция. Европейските държави губят правото си да налагат вето по 68 въпроса. Решенията на Европейския съд стават задължителни за националните съдилища. ЕК се превръща в изпълнителната власт на ЕС – ние не гласуваме за членовете й, те се предлагат от различни държави, но ние не ги избираме лично. (3000 подкомисии!) ЕК пише законите, които се гласуват от законодателната власт – Съветът на Европейския съюз. Силата му е само да гласува вече написаните закони. Европейският парламент няма власт да създава закони. Няма право да изказва становища по 21 ключови въпроса, а решенията трябва да се взимат заедно с Съветът на ЕС.

Свободната конкуренция без намеса е защитена в Протокол 6 на Лисабонския договор, като той също има наднационална сила. Спогодбата застава зад принципи като интензивната приватизация, налагането на „гъвкави договори“ (т.е., по-голяма несигурност на работните места), орязване на социални разходи, дерегулация и т.н. Тоест именно същите принципи, за които говорихме по-рано. Друг интерес момент – ако държава от ЕС иска да води политика за отваряне на работни места, използвайки държавния бюджет, да създаде държавни работни места, според спогодбата това е забранено. Силите зад Лисабонския договор казват, че това е в разрез със „свободната конкуренция без намеса“. Т.е., ние например, можем да обявим търг и да дадем на концесионер да създаде работни места за извършването на определена работа, но не можем сами да ги създадем и да свършим работата.

Структурни промени, вследствие на заеми

След кризата от 1996-1997г., идва управлението на Иван Костов. То получава помощ от МВФ и се ангажира с реализирането на структурни промени в икономиката и широка приватизация[6]. Именно от този момент нататък, може да се говори с повече доказателства за присъединяването на България към доминиращата икономическа доктрина в Европа, а и в света.

В седемте години преди това, търговията и цените на основните стоки се освобождават от държавен контрол, т.е. формират се по пазарен механизъм. Цените скачат 30 пъти, а тогавашният премиер Димитър Попов призовава: ”За Бога братя, не купувайте, защото след 30 – 40 дни цените ще паднат, а вие ще сте изхарчили парите си и няма да може да купите най-необходимото.” След малко повече от месец, увеличението е само 3-4 пъти. Приватизацията в този период е слаба, големи дружества са криминално присвоени, държавните предприятия биват източвани от поставени лица, появяват се първите олигарси. До този момент не може да се говори за някаква системна политика, освен може би системен грабеж.

При правителството на Костов, икономиката се възстановява чрез валутен борд и приватизация, но за сметка на увеличаващо се неравенство, както и в ущърб на средния бизнес, който не успява да навакса и в годините след това. Приватизира се и банковата система – това дава възможност за доминиращо участие на чуждестранния капитал  в търговските банки. В тези условия, държавата трудно да може да играе някаква роля във взаимодействието между фискална и парична политика или да влияе върху лихвеното равнище в интерес на определена структурна политика за развитието на икономиката[7].

Примери за прилагане на новите икономически политики в България

Приватизацията е основен елемент на икономическата система днес, но нерядко – у нас и по света – е осъществявана много неизгодно. Пример за това е продажбата на „Авиокомпания Балкан“ за 150 хил. лева и обещани инвестиции за 100 млн. лева. Скоро след това полетите на компанията са спрени, от 18 самолета е останал само един[8], други пътнически и товарни самолети също са разпродадени, както и слотове по международни летища, а държавата се измъква от искове за неустойка от 250 млн. лева, предявени от купувача. Има и ред други сделки, поставени под въпрос или доказано неизгодни.

Извършени бяха реформи в данъчното облагане: 2007г. е въведен корпоративен данък от 10% – един от най-ниските в ЕС; 2008г. е въведен плосък данък от 10%, който също е в полза на по-заможните. Много хора не бяха доволни от последната мярка, която беше въведена от същите, които управляват днес. И двете реформи не са типични за леви партии, каквото БСП очевидно не е. Тя, както и предишните управления от ‘97г. насам се придържат към икономическата идеология в Европа, за която говорихме и която можем да определим като дясно-ориентирана.

Друг типичен пример за прилагане на доминиращата икономическа идеология са политиките на строги икономии. От началото на кризата, в Европа и у нас бяха ограничавани всякакви социални разходи, съкращаваха се бюджетни харчове. Разликата най-вече между нас и Запада беше, че там не можеше да става дума за повече дерегулация – т.е. по-малко контрол от страна на държавата, допълнителни улеснения за инвеститорите и т.н. Приватизацията – основен инструмент на съвременната система – отново беше на дневен ред у нас (БДЖ „Товарни превози“, ВМЗ – Сопот). Същото „лекарство“ се пробутва доста настоятелно на съседите ни в Гърция в пакет с „помощите“, които им предлагат.

Критика на инструментариума

Тук е момента да кажем, че по-рано през годината, изледване на студент от Масачузетския университет опровергава[9] основните теоретици на политиките на строги икономии. Томас Херндън, заедно с двама свои преподаватели, откриват множество грешки и пропуски в теорията на Кен Рогоф и Катрин Райнхарт. Те твърдят, че страна, с публичен дълг от приблизително и над 90 процента от БВП, не може да реализира икономически растеж. В България, чийто публичен дълг е много под това равнище, Симеон Дянков все пак реши, че вместо държавата да инвестира в населението си, трябва да затягаме коланите още повече. Няма нужда от коментар.

Второ, и също важно, приватизацията като инструмент много често се е проваляла дори и в най-развитите държави. Приватизацията на фирми в Източна Германия след Обединението, оставя на улицата 3 милиона души, БВП в района спада с 30%, а приватизационият фонд на едно от най-големите промишлени предприятия – „Тройханд“[10] – обявява дълг от 300 милиарда марки. Печалбата е само 60 милиарда марки, при очаквани 600. В края на века, Германия има много тежък проблем с безработицата, а политиците й решават проблема, жертвайки социалния характер на страната и чрез появата на много нискозаплатени работи[11]. Всичко това представя нагледно логиката на действие на системата.

До колко свободни са самите пазари? (изследването)

Частната икономика не означава свободна икономика. Означава просто, че се контролира от някой, когото не сте избрали.“ Поддръжниците на свободния пазар и дерегулацията ни убеждават, че следвайки тези принципи, ние допринасяме за появата на конкуренция и по-бързо и ефикасно развитие на икономиката, от което всички ние ще имаме полза. Това, което трябва да отвори пазара за всички обществени слоеве, всъщност резултира в концентрирането му в ръцете на малцина във всяка една сфера на обществения живот.

Въпросът с концентрацията на сила е много интересен. През 2011г., трима учени от Швейцарския Федерален Институт по Технология в Цюрих излезнаха с изследване[12] на глобалната финансова система, изводът от който гласи: „Анализ на връзките между 43,000 транснационални компании идентифицира относително малка група от компании, главно банки, с несъразмерна сила над глобалната икономика“.  Използвайки база данни, която изброява 37 милиона компании и инвеститори по света, изследователи изучават всички транснационални компании, така и връзките между тях.

Картата на „силата“ показва модел, в който едни компании контролират други чрез акции. Мрежата на собствеността разкрива ядро от 1,318 компании с връзки към други 2 или повече. Ядрото притежава около 80% от глобалния оборот на всички трансконтинентални компании. Тогава се появява нещо, което изследователи наричат „супер-тяло“ от 147 тясно-свързани компании, които се притежават взаимно и разполагат с 40% от богатството в цялата мрежа. Т.е., отбелязват наблюдателите, „по-малко от 1% от компаниите контролират 40% от цялата мрежа“. Финансовата криза уби някои банки, но също така сля други, обогатявайки това „супер-тяло“.

За някои от големите банки казват, че са „твърде големи, за да пропаднат“, но подобна зависимост меко казано връзва ръцете на всякакви контролни органи и принуждава държавите да отделят парите на данъкоплатците за спасяването им, когато оплескат нещата. При това положение колко наистина е свободен „свободният пазар“?

Дейвид Грейбър, когото цитирахме по-рано, припомня, че реформи в посока на освобождаване на пазарите е трябвало да служат като реакция към недостатъците на държавно спонсорирани стратегии за развитие пред 60-те и 70-те. Тогава средният глобален растеж е съответно 3,5% и 2,4% на година през десетилетията. При новите реформи от 80-те пада до 1,4%, а по време на „Вашингтонския консенсус“ от 90-те – до 1,1%. Процентите са още по-лоши, ако гледаме само развиващите се страни, като след налагането на новата система средния растеж за първите две десетилетия е 0.7%. Много икономики се свиват, а ниските растежи водят до все по-увеличаващо се неравенство. Важно е да отчетем, че подобни данни са напълно ясни за икономистите, но нов курс в икономиката не е търсен.

Основни източници:

– Катастройка (филм)

– Шоковата доктрина (филм)

– Дейвид Грейбър – Неолиберализъм: екстремно кратко въведение / Neoliberalism: an extremely brief introduction

– Лисабонският договор / Il trattato di Lisbona (филм)

http://www.globalissues.org/article/3/structural-adjustment-a-major-cause-of-poverty Structural adjustment: a major cause of poverty / Структурни приспособления: главен причинител на бедност


[1] http://saprotiva.org/brutno-nacionalno-shtastie/ – статия + видео.

[3] Neoliberalism: An extremely brief introduction (David Graeber)

[4] The Shock Doctrine / Шоковата доктрина (Наоми Клайн).

[5] http://www.dokumentalni.com/?p=991 – „Лисабонският договор“ – разследване на италианския журналист Паоло Барнард.

[10] http://www.dokumentalni.com/?p=1882 – Катастройка.

[11] https://nnsavov.wordpress.com/2013/08/04/germania-na-dva-poliusa/ – Германия на два полюса. Авторско изследване в две части.

, , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , ,

има 1 коментар

Навсякъде прекупвачи, а не можем да си ги позволим!

В началото на месеца, ФермерБГ излезе с любопитна статия – „Фермери с частен пазар за директни продажби решиха проблема с прекупвачите“. Около 10 производители от Пазарджишкия регион се организират срещу „прекупвачите, които в повечето случаи злоупотребяват с фермерския труд, като дават изключително ниски изкупни цени, а след това слагат големи надценки“. Поведението на последните не звучи като новина или изненада. В този дух наскоро имаше и друга инициатива – протест на производителите на домати, които изсипват продукцията си на пътя Пещера-Пловдив. Причината отново са изкупните цени, а последица може да бъде изчезването на българския домат (повече тук).

Автор: Фермер.БГ

Снимка на пазара (Автор: Фермер.БГ)

Тези значими локални събития, отразяват един глобален вид търговия. Дори да не сме се замисляли, то вероятно сме почувствали нещо нередно във въпросната схема по един или друг повод. Прекупвачеството реално е навсякъде и в различни мащаби. Друг пример, който много от вас сигурно си спомнят, са прекупвачите на горива. Покрай газовата криза от 2009г. беше повдигната темата за посредниците и огромното увеличение на цените на консумативите по пътя им към крайния потребител. За жалост, за да достигнем момента на активно недоволство към подобни практики сякаш се нуждаем от криза.

Дори ако прекупвачеството бива локално регулирано някъде, то в глобален план изглежда сякаш единственият му коректив е човешката алчност. Някои градове, като Женева например, се превръщат в центрове на световната търговия. Ниски данъци и пълна неприкосновеност води прекупвачите – по пътя на огромните печалби.

Прекупвачеството не се е зародило в тази система, но значително процъфтява в нея. Обикновените хора – производители и потребители – не могат да си го позволят. Може би никога не са могли. И не е никаква изненада, че инициативи като „Свободен пазар“ набират популярност, но все още твърде бавно, за да направят разлика. Тук трябва да признаем, че кризата има главен принос в зараждането на подобни инициативи. И те са само граждански, няма как да е иначе.

Дойче веле“ пише за гръцката „Инициатива без посредници“: „Кризата в Гърция е на път да „ликвидира“ прекупвачите на селскостопанска продукция. Производителите, които не успяваха да си покрият разходите, и крайните потребители, които стадаха от високите цени, си подадоха ръце.” Всичко започва от поръчка на картофи от доброволци. Скоро един атински квартал поръчва 52 тона, започват и опашките и задръстванията. Очаква се директните продажби да обхванат и търговията на ориз, боб, леща и зехтин.

Прекупвачеството е важно в инструментариума на икономическата система – слива се естествено с преследването на все по-големи печалби, с алчността в човека. А подобни малки и локални успехи срещу прекупвачеството не променят дори с милиметър реалността. Повечето от нас приемат загубите или не обръщат внимание на проблема, други го приемат като нещо изолирано или се задоволяват с малките победи. Разбира се само малцина на фона на всички придобиват знанието, нужно за избистряне на цялостната картина. В противен случай, може би всички щяхме да бъдем анти-глобалисти.

, , , , , , ,

Вашият коментар

Кой седи зад българските медии?

Цветан Василев не крие приятелството си с Делян Пеевски и майка му - Ирена Кръстева, но какво го свързва(ше) с ТВ7 и някои други медии?

Цветан Василев не крие приятелството си с Делян Пеевски и майка му – Ирена Кръстева, но какво го свързва(ше) с ТВ7 и някои други медии?

Има очевидна липса на прозрачност, що се касае до собствеността на медиите в България. Това не е ново явление, но до скоро отсъстваше от обществения дневен ред, докато не получи тласък от посещението на еврокомисар Нели Крус. За проблема сигнализират също български и чуждестранни организация като Фондация „Медийна демокрация“, Държавният департамент на САЩ, IREX (неправителствена организация с насоченост към проблемите на гражданското общество, образованието и развитието на медиите) и Организацията за Сигурност и Сътрудничество в Европа (ОССЕ). В следващите редове, бих желал да ви обърна внимание на няколко ключови сделки на българския медиен пазар от последните две години.

bTV Media Group  

Една от най-големите медийни групи в страната – bTV Media Group, до преди собственост на Рупърт Мърдок – беше купена през 2010 от Central European Media Enterprises (CME). Основана през 1994г. от Роналд Лаудер (виж повече), компанията оперира в шест страни в Централна и Източна Европа. Седалищата и са на Бермудите и в Обединеното Кралство. Time Warner Inc.е един от основните спонсори на СМЕ. Това е американска интернационална медийна корпорация със седалище в Ню Йорк и най-големият медиен конгломерат в света.

Същевременно, по непотвърдени факти се предполага, че рекламния магнат Красимир Гергов, който по времето на Мърдок е бил консултант в bTV, е притежавал дял от медията, по време когато е било забранено от Закона за Радио и Телевизия на собственици на рекламни агенции да имат участие в излъчващи медии. Според Орлин Спасов – експерт по медии и журналистика – проблемът с прозрачността, основно свързван с българските медии, се оказва също проблем свързван и с голям чуждестранен играч. След закупаването на bTV от CME, Гергов официално притежава 6-процентен дял в телевизията, обвинявана от граждани в пристрастно отразяване на дейността на правителството.

Вестниците „Труд“ и „24 часа“

През 2010, Вестдойче Алгемайне Цайтунг (WAZ) продава два от най-големите вестници – „Труд“ и „24 часа“ на „Медийна Група България холдинг“, притежавана от фармацефтичните босове – Любомир Павлов и Огнян Донев. Към момента, те държат дял от 83%, а останалите 17% са собственост на асоциацията „БГ Принтмедия“. Там, Любомир Павлов има 47% дял към 53% в притежание на австрийската „БГ Приватинвест“ ГМБХ. В нея акционери са Христо Грозев и Карл Хабсбург. Споровете около продажбата на вестниците все още са актуални. В съда се противопоставят един на друг част от предполагаемите собствениците – Любомир Павлов и Христо Грозев. Налице са и обвинения срещу Павлов и Огнян Донев за данъчни измами и пране на пари. Наскоро и кредиторът на „Медийна Група България холдинг“ – „Уникредит Булбанк“, прехвърли на „Инвестбанк“ заем от 10 млн. лв. Съдбата на двата големи вестника остава неясна.

TV7, “Нова Българска Медийна Група“ и хората между тях

Част от друга телевизия, към която има съмнения за пристрастно отразяване на правителството, беше собственикът на Корпоративна Търговска Банка – Цветан Василев. Става дума за ТВ7, а що се отнася до дяловете на г-н Василев – те все още остават неизвестни. В интервю на Росен Петров, той говори за свой дял от 3-4%, като преди това е пояснил, че представлява интересите на няколко инвеститора.

Корпоративна Търговска Банка е известна с това, че в нея се намират парите на редица държавни фирми. Става дума най-вече за големи дружества в сферата на енергетиката, които са също под шапката на Българския енергиен холдинг.

Г-н Василев признава в същото интервю, че „медиите на г-жа Кръстева на практика, като приятелски медии, подпомагат и защитават моите позиции“. Става дума за Ирена Кръстева – доскорошен собственик на ТВ7, чрез кипърската офшорка „Краун медиа“ ЕАД, създадена от предишния й собственик – Любомир Павлов. ТВ7 е съвместна рожба на съсобственика на „Медийна Група България холдинг“ и рекламния магнат Красимир Гергов.

Бившата началничка на Българския спортен тотализатор, Ирена Кръстева, е в медийния бизнес заедно със сина си – Делян Пеевски, към момента депутат от ДПС и бивш заместник министър в кабинета на Сергей Станишев. Най-вече с името на Пеевски в момента се свързва „Нова Българска Медийна Група“, която издава вестникът с най-голям тираж в страната – „Телеграф“, също други като „Монитор“, „Новинар“, „Всеки ден“ и т.н. Според „24 часа“, широко обсъждана тема в печата е за зависимост на медиите от „Нова Българска Медийна Група“ от кредити, давани им от Корпоративни Търговска Банка. Собственикът й, Цветан Василев, не отрича приятелските си отношения с Ирена Кръстева и Делян Пеевски. Също в предаването на Росен Петров, банкерът изразява мнение, че има пряка връзка между медии и политика, като те се обслужват взаимно.

Наскоро, ТВ7, както и другите телевизии от нейната медийна група – Супер7 и ББТ – бяха закупени от Allegro Capital. Това е британска независима корпоративна финансова съветническа фирма. Според Медияпул, консултантът на закупената офшорна фирма и нейн неявен собственик е … Цветан Василев.

Колко дълбока е дупката на заека?

Осъзнавам, че в горните редове има много празнини и вероятно могат да бъдат зададени много въпроси. Намирането на подобен род информация изисква четене между редове, след старателно търсене в различни канали. Определено това не би трябвало да съвпада с обществената представа за прозрачност.

В крайна сметка, масови или не, източниците на информация трябва да са длъжни да осигуряват достъп до информация за собствеността на медията и финансирането, което получава. В противен случай, обикновения зрител остава несведущ за източника на материалите, които достигат до него. Лишен е дори от възможността да разсъждава върху предполагаемите влияния, които могат да се крият зад дадена медия.

Сред другите неща, които правят впечатление от горните редове, е повторението на едни и същи имена на много места. Разразилата се медийна война по-рано през годината, между различни медии – едни близки до Василев, Пеевски и Кръстева, други до Любомир Павлов, бивш собственик на притежаваните сега от тях телевизии и вестници – повдигна още повече въпроси. Алармите, които бият наши и чуждестранни организация явно не отекват в правилните уши, в противен случай сегашната концентрация на медийния пазар нямаше да съществува. След като края на света не дойде на 21.12.2012, може би скоро пак ще дойде времето за посещение на комисар Нели Крус.

, , , , , , , , , , , , , , , ,

Вашият коментар

Американски войски на българска територия?

22AB-Bezmer„Искаме САЩ да докарат постоянна армия“, пише в. Труд във вчерашния си брой. Мотивът за американското присъствие в региона бил да се постигне по-голяма сигурност… По-голяма сигурност в какво? Борбата с бедността? Или пък ще ни пазят от икономическата криза, имигранти или ще поливат земята може би?

Защо сме поискали въобще чужда армия да идва на наша територия? Щели са също да обучават нашата армия. Междувпрочем, става дума за около 2500 човека до максимум 5 хиляди.  Голямо учение ще пада! От военното министерство казаха, че ставало дума „за интензифициране на контактите във военната област между двете страни“, а за постоянно разполагане на войски въобще не ставало дума.

През 2006 година, България – представлявана от бившия външен министър Ивайло Калфин – подписа 10-годишно споразумение със САЩ за позициониране на войници в страната ни. Договорът може да бъде прекратен едностранно след едногодишно уведомление.

Интересното е, че по-рано тази година (05.02), именно когато на посещение в България беше Хилари Клинтън се появиха слухове, че американците могат да пожелаят базата в Безмер, като място за презареждане на гориво при евентуална атака над Иран. Основни теми за разговор между двете страни тогава бяха ситуацията в Близкия Изток, Югоизточна Европа и приноса на България в Афганистан. Сега, когато Барак Обама е прясно преизбран и ръцете му са по-свободни, вероятно ще настъпи момента за решаване на иранския въпрос, за който напоследък позабравихме. Но да се върнем на България…

Глупаво е да се твърди, че искаме повече американци за „увеличаване на тренировките и подобряване на обучението на българските военни“, които всичко на всичко са 30 000 души. И за слепецът е ясно, че изпълняваме поръчка на САЩ, а не че ни е досърбяло да се обучаваме военните повече. Ако държим да привличаме нежелано внимание към страната ни – това е начинът! Не е трудно да намерим доказателства, че американската армия не е много обичана по света, заради агресивната политика на страната. БНТ например, съобщи в сутрешния си блок преди няколко месеца, че една четвърт от атаките срещу международните сили (водени от САЩ) са дело на талибани. Там съобщението свърши и предаването продължи в друго посока, но за мен един въпрос остана да виси във въздуха: Кой тогава е отговорен за останалите 75% от атаките, след като основния противник на САЩ в Афганистан – талибаните – са виновни само за 25% ?

Друг интересен момент е, че българската делегация, сред която беше и министърът на отбраната, Аню Ангелов, беше на посещение в САЩ преди десетина дни, но тогава никой не обели и дума за това. Не вярвам във случайности, особено когато е намесена политиката.

По въпросите с визовия режим за България няма напредък от години, но когато нещата опрат до нещо, което американците искат, то просто се изпълнява. Тъжно е, но не и изненадващо, че страната ни е просто микрофон за посланията на „партньорите“ си на международната сцена и нищо повече. Принудени сме да балансираме между САЩ, ЕС и Русия и просто не остава място за нашите собствени желания и нашия собствен интерес. Нищо чудно, ако американците все пак успеят да ни пробутат „Шеврон“ и да започнат да добиват и шистов газ в България. Може би, поради гореизброените явление нямаме и ясна стратегия за национална сигурност, защото това би означавало да пренебрегнем чуждия интерес, за сметка на нашия собствен.

В крайна сметка, американците вероятно ще разполагат не само с полигона в Ново село, но и с тези в Граф Игнатиево и Безмер. Оттук има няколко неща, които можем да направим:

  1. Да се надяваме да не привлечем нежелано внимание, от което да пострадаме.
  2. Да се случи нещо и да се откажем от искането си. (ха-ха!)
  3. Или да изразим позицията си като гражданско общество.

, , , , , , ,

Вашият коментар

Защо не сме солидарни с Гърция?

"Свобода, суверенитет, достойнство"

„Свобода, суверенитет, достойнство“

Задавали ли сте си въпроса, защо докато съседите ни страдат, ние ги подминаваме? В същото време, докато други страни (като Испания, Италия и Португалия) се тресат от протести срещу строгите икономии налагани им от техните правителства, гърците не остават безучастни. Всъщност подкрепата между горепосочените страни е взаимна, което си пролича и на „Европейския ден за действие и солидарност“, организиран от европейските синдикати на 14.11.2012г.

В обществото ни витае една незаинтересованост към чуждите несполуки, която от време на време минава през подригавателния тон към традиционната за нас ненавист към съседите ни. В исторически план наистина не можем да се похвалим с прекрасни отношения на Балканите, но когато се позоваваме на миналото, забравяме, че става дума за политически взаимоотношения. Солидарността е форма на отношение характерна най-вече за гражданското общество и по-рядко употребявана в политическото пространство.

Ние, обикновените хора, трябва да се подкрепяме, както го правят и в другите страни. Нима нямаме същите или подобни проблеми? Гърците са били лъгани от корумпирани политици и водени за носа от малък елит в продължение на десетилетия. Безработицата е убийствена, броят на самоубийствата расте. Разбира се, не е само това, но ако търсите общи проблеми за нашите общества няма да ви отнеме много време да ги намерите.

Трябва да разберем, че подкрепяйки гърците, ние не само можем да си създадем нов приятел, но по този начин защитаваме и собствените си права. Всички заслужаваме да живеем с достойнство, да имаме възможност за работа, да имаме достъп до образование, помощи, равнопоставеност пред съда и прочие. Всичко сме хора и гърците не са по-различни от нас, а на всичкото отгоре са ни и съседи!

Време е обикновените граждани да започнем да упражняваме своя собствена форма на външна политика, водена от общочовешките ценности и нуждата от солидарност. Тук на Балканите, където омразата и конфронтациите винаги са били част от пейзажа на междусъседските отношения, е особено важно да направим стъпки в тази посока. Там, където хората се подкрепят, се намира и път, различен от този, който правителствата избират за населението си. Аз не искам гърците да бъдат заробвани чрез дългове към… към кого?

Полицейското насилие над протестиращи е нещо нормално в Европа...

Полицейското насилие над протестиращи е нещо нормално в Европа…

Същото важи и за Испания, Италия и Португалия. С тях също трябва да сме солидарни, заради всичките жестокости, които трябва да понесат. Дори не могат да изразят недоволството си, без да бъдат нападани от полицията. Питам ви, ние имаме ли опит с полицейското насилие? В същото време, скъпият ни Европейски съюз получава Нобелова награда за мир, докато континента се тресе, а идеята за социалната държава е вече отдавна погребана. Това също лесно може да бъде проверено – просто погледнете кой са първите неща, които се жертват, когато се правят строги икономии: социални помощи, пенсии и образование.

"Поздравления на ЕС за спечелването на Нобеловата награда за мир"

„Поздравления на ЕС за спечелването на Нобеловата награда за мир“

Разбира се, проблемът в България не е само в незаинтересоваността към събитията в съседката ни. Духът на гражданското общество все още спи, въпреки че отделни елементи дават признаци за раздвижване. Още нямаме психологическата настройка да протестираме, а когато все пак семето покълне на места, не знаем как да протестираме. Това, което силно ме възмущава например, са грозните скандирания за сексуалната ориентация на премиера. Дори и да не го харесваме, това не е протест, а чисто и просто ругатня. Ако наистина искаме да направим нещо, трябва да заявим нашата позиция, а не да търсим конфронтация. Не на последно място е хубаво да научим правата си. Наскоро Е-вестник излезна с полезна статия по въпроса – „Как да действаме с полицията по време на протест“. Междувременно в България се появи и политически дисидент – Николай Колев Босия, за което трябва да благодарим и на органите на реда, които изпратиха цели 40 човека да арестуват един старец и само засилиха чувството за ненормалност и абсурдност на системата.

, , , , , , ,

Вашият коментар

Защо референдум?

„Да се развива ли ядрената енергетика в Република България чрез изграждане на нова ядрена електроцентрала?”

„След четири часа разгорещени дебати парламентът прие формулировката на ГЕРБ на въпроса за допитването за бъдещето на ядрената енергетика у нас.“
-БНТ 1

Абсолютно съм „за“ всякаква форма на технологично развитие, която е от полза за страната ни. Притеснява ме обаче, че изискванията за безопастност могат да не бъдат максимално изпълнени от немарливост, желание да се спестят пари или някаква друга причина. Също така ме притеснява, че разходите по проект за АЕЦ могат да бъдат много по-големи отколкото е нужно, заради нуждата да се задоволят индивидуални интереси. Притеснява ме, че това може да се превърне в проект в ущърб на данъкоплатеца. Нямам доверие в способността на това правителство (или което и да е евентуално правителство измежду партиите в парламента + движението на Кунева) да изпълни задачата, без да навреди на общия интерес. А и съм скептично настроен, че цените на тока ще намалеят, колкото и енергия да произвеждаме.

За да не бъда голословен, ще посоча една много показателна причина за недоверие и скептицизъм. Докато президентът ни говори за „най-силното оръжие на демокрацията“ и всички са толкова загрижени да чуят „гласа на народа“, този на политическите ни представители заглъхва по ключови въпроси.

Излезе ли някой да коментира намеренията на турското правителство да строи АЕЦ в Инеада – на 5 километра от българското село Резово? Пука ли му на някой от нашите избраници дали подобно нещо може да повлия на драгоценния ни туризъм? Прави ли ви впечатление, че у нас се говори предимно за това дали може да си позволим да построим АЕЦ тук или там, колко ще ни струва енергията, с кой можем да си сътрудничим, но темата за безопастността е като табу за управляващи и приходящи.

В югоизточната ни съседка, излезнаха на протести, които бяха подкрепени включително и от българи, сред които и партията на „Зелените“. Пред OFFnews, кметът на Инеада и кметът на общината заявиха, че очакват помощ от българските институции и медии и вече са изпратили писма с апел за сътрудничество. Ако официалните ни лица бяха наистина загрижени за националните ни интереси и националната ни сигурност, дискусиите по темата в публичното простраство щяха да са в ход.

Вместо това ще си на играем предизборна демокрация, иницирайки референдум, решението от когото ще има легитимност, само ако активността на гласоподавателите е минимум равна на активността от последните парламентарни избори – 4 345 500 души . 

Тук не мога да се сдържа да не цитирам изказване на премиера от 1 август тази година:

„Референдум обаче струва към 30-40 милиона, тоест избори все едно се правят. А ние избори имаме след няколко месеца, догодина юни или кога, сиреч аз не виждам откъде мога да извадя 30 милиона или 40 милиона от бюджета или той  трябва да мине на актуализация, да похарчим още за този референдум. Така че ние не сме против, ние сме „За”, но лично ще държа в този референдум българският парламент или както се възлага, като се напише „За” или „Против”, отдолу да се напишат условия. Ако си „За” това означава, че всеки българин трябва да изплати все едно по един Мерцедес на централата.“

С други думи, правителството и президентът залагат 30-40 милиона лева, че 4 345 500 българи ще отидат до урните. Съветвам ви, мили съотечественици, ходете да си купите по един Мерцедес и забравете и за централи и за референдуми, и за намеренията на Турция забравете, защото според нашите политици и те не са важни, а най-хубаво ще направите ако на следващите избори „забравите“ и да гласувате.

Аз не желая да давам картбланш на правителството да се ангажира с проекти в сферата на ядрената енергетика. Тепърва има много теми, които заслужават да влезнат в публичното пространство и които до момента са неглижирани от официалните ни лица. Само за пример ще посоча липсата на говорене по ключови въпроси свързани с: златните находища, социалното неравенство и хората под прага на бедността, „гнилите ябълки“, нарушенията на човешките права и още много и много други теми.

Недоверието и скептицизмът са логично следствие от процесите в нашата държава. Въпреки желанието ми да се развиваме във всякакви посоки, включително и в сферата на ядрената енергетика, не вярвам в способностите на политиците от настоящето да работят в полза на обществото. Не вярвам и че имат силата и независимостта от чужди интереси, за да го направят.

, , , , , , , ,

Вашият коментар

%d bloggers like this: