Posts Tagged Избори

Околоизборни спорове и неизбежни различия

Ако гледаме на изборите, гласуването и резултатите, само в локалния, български контекст – да се спори, за това дали трябва да се гласува или не, е безсмислено. Съответно, хвърлянето на вината за настоящето статукво върху гласувалите или негласувалите пренебрегва огромни различия в мненията и поведенията на хората и от двете страни.

Както сред участвалите във вота, така и при останалите, аргументите „за и против гласуването“ варират значително. Нека разгледаме няколко случая, които ни обединяват или разделят извън (не)активността ни на изборите:

– Презумцията, че „системата е добра, но актьорите са лоши„, често е обща за много от нас от двете страни на „барикадата“. Резултатът обаче е различен – едни избират най-подходящия, според тях, или може би най-малко съмнителния. За други, подобна презумция просто обезсмисля гласуването.

– Аргументът, че „системата е лоша„, също води до противоречиви резултати. При този сценарий неизбежно има хора, които ще гласуват за актьори, критикуващи системата, но и обещавайки промяна ако вземат властта. На другия полюс, някои от негласувалите считат, че системата неминуемо обрича на провал дори добрите политици. Ако спрем дотук обаче, ще пренебрегнем значителни различия в мненията против системата: за едни лошото може да е поправимо, за други – не; за някои хора проблемът може да е в партийната система, но може да се корени и в представителната демокрация като цяло.

– Повод за спорове и нападки помежду ни може да бъде и представата ни за това какво са изборите. Дали те са демократичен инструмент? И ако да – може би не винаги водят до демократични резултати? Можем ли да избираме онези, които искаме да се явят на изборите или имаме само предварително определени опции? От друга страна за мнозина гласуването на всеки четири години не е начин за изразяване на мнение, а легитимиране на нечие чуждо – т.е. не е истинско участие в политическия живот. Нека не пренебрегваме и аргумента, че на избори отиват онези, които искат да властват, а не да служат като изразители на обществените интереси.

– Разбира се, има хора за които и системата е добра и има наличие на добри актьори. Други пък въобще не ги интересува цялата тема, нищо с думичката „политика“ в изречението.

На всички подобни позиции съм бил свидетел от първо лице. Със сигурност има и много други нюанси, за които не съм подозирал. Безспорен факт обаче е огромната липса на поглед отвъд българския контекст – презумциите, върху които е изградена системата на управление, провеждането на избори и т.н. не произлизат от нас и не могат да бъдат разбрани единствено в нашата реалност.

Лично аз дори не съм се замислял да гласувам на последните избори. Решението ми не се базира на разочарование, а на познания за начина, по който е устроена системата, функцията на политиците и естеството на представителната демокрация и изборите. За това, разбира се, не съм гледал само в рамките на българския контекст – дори мога да кажа, че съм изучавал предимно чуждестранни процеси.

На фона на казаното дотук, считам за безсмислено да споря на тема „за и против гласуването“. Това не значи, че с други хора въобще не си говорим за изборите, напротив – просто намираме начини да се изслушваме активно и да приемем, че не може за всичко да сме съгласни. Противоречията са неизменна част от това, което би трябвало да бъде демокрацията: платформа, върху която конфликтите ще съжителстват или ще се разнищват.

Advertisements

, , , , ,

Вашият коментар

Въпросите, които трябва да си зададем

снимка от: Bebo 'Goofy' Halvadjian #ДАНСwithme

снимка от: Bebo ‘Goofy’ Halvadjian #ДАНСwithme

По всичко личи, че втората вълна на протести започна. Много скоро ще започне и вторият важен етап от дискусиите около тях – „а след това накъде?“. Сам по себе си, този въпрос не е достатъчен и често води до един и същи отговор – избори. В предишна статия, предложих алтернативен поглед върху изборите, като инструмент за подтискане на гражданското общество. Не отричам, че те са демократичен инструмент, но такъв, от чийто резултати мнозинството често е недоволно.

За да увеличим броя на решенията се нуждаем от по-широки публични дискусии. В този дух, бихме могли да си задаваме повече въпроси! Ако за пореден път се ограничим до един изход, значи не сме си научили урока. Целта е не да не се опарим, а да се поучим от опита си.

Ще подредя въпросите си във възходящ ред.

Ще бъдем ли коректив на това правителство или негова присъда?

– Ако искаме първото – можем да се приберем в къщи след оттеглянето на Пеевски. Ако искаме второто – знаете къде е срещата! И когато пристигнете, не си губете времето единствено в крясъци „Оставка“. Протестът не е само противопоставяне, той е официално събрание на гражданското общество. Говорете с другите, събирайте доводите си, вие правите платформата, върху която едно управление бива отхвърлено!

Искаме ли избори?

– Вече знаем какво става, ако едно правителство падне. Назначава се служебно такова до провеждането на избори и стъпването в длъжност на следващото. Малко повече от месец мина от предишният вот. Вероятно повечето от нас са наясно с избора си – т.е. участие в полза на някой или бойкот на вота. Важно е да не забравяме, че в момента повече от 60% от гласоподавателите не са представени в парламента. Именно опасения от подобен сценарии, би трябвало да ни накарат да се замислиме върху нуждата от нови избори. Което ни довежда до един по-важен въпрос…

Искаме ли промяна в политическата система?

– Този въпрос се нуждае от широка публична дискусия. Партиината система ли е за смяна или пък начинът, по който избираме? Представителната демокрация ли не е наред или може би се нуждаем от учредяването на нов орган, своеобразна четвърта власт. Чергар Чергаров даде интересна идея в тази насока. Трябва ли да потърсим нещо ново като път на развитие, встрани от политическата система? Въпросите са ужасно много, а ние сме доста назад с материала! Имаме нужда от широк консенсус за това какво искаме да бъде направено. Това изисква ужасно много усилия – време е да го осъзнаем. Иска и търпение, веднъж щом опрем до въпроса:

Как да бъде направено?

– Често чуваме този въпрос по друг начин – „От кого да бъде направено?“. Ако се съгласим да търсим отговор само на този въпрос, отново стигаме до избора на актьори за подходящите роли. Отказваме се от търсенето на ред други възможности, сред които и гореоизброените – смяна на партиината система или промяна на формата на демокрацията. Дори и отговорът да не се намира там, ще сме глупаци да ги пренебрегнем. Последният, и най-важен според мен въпрос, би следвало да е:

Върху какви ценности искаме да се основава обществото ни?

–  Може би, за да намерим светлината в тунела, трябва да навлезем в дълбоки води. Ами ако коренът на проблема всъщност не идва от управляващите? Ако основната ценност на тази система е това, което ни спъва в търсенето на решение? Знаем ли въобще какво е в основата на обществото ни, и ако да – харесва ли ни? Какво е предопределението ни като граждани? Не ви ли се струва, че сме тук само за да работим и консумираме? Това ли е апогея на нашата цивилизация?

Въпросите станаха твърде много и е време да приключвам. В едно нещо обаче не се съмнявам:

Трябва да намираме нови начини да показваме своята солидарност. Както правят днес на Таксим. Не само чрез безкрайно информиране, мотивиране, агитиране, протестиране. Нужна ни е просто солидарност във всяка нейна форма и това ще промени света повече от всяко едно от гореизброените, дори взети заедно. В това е силата, началото, искрата.

Това е платформата, това е движението.

, , , , , , ,

има 1 коментар

Партиите и другата страна на изборите

Партиината система на управление по света все по-малко удовлетворява очакванията на хората. Отговорът е, че нищо по-добро не е измислено. Още Чърчил внушава неправилно, че „демокрацията е най-лошата държавна форма, с изключение на всички останали“. Без да се замислим, приемаме за добро най-малкото зло. А защо не се замислим, кое би било добро?

Представителната демокрация е изпълнила своята позитивна функция. Демокрацията, в която днес живеем, бихме могли без риск да наречем живот в олигархия. Доминирани сме от финансова, политическа и медиина олигархия. Те са взаимозависими и допълващи се.

Партиите всъщност са само част от статуквото. Нито в дясно, нито в ляво се търси промяна. Стремежът им просто е да управляват, което определя и тяхната жизненост. Няма партия, която да заяви „аз ще променя системата“. Загрижени са в дневния им ред да се намери баланса на интереси. Партиите днес имат потребност на всеки четири години да бъдат легитимирани чрез избори, след което се отделят от народа и управляват безконтролно. Полиция, армия и правосъдие се контролира от тях. Суверенът е абдикирал от правото на избор.

Ако зададем въпрос на референдум, без каквито и да е предварителни разяснения, „Искате ли да бъдете щастливи“ – 100% ще кажат да. Но тъй като ние им задаваме въпроса „Кой искате да ви направи щастлив?“, нещата са съвсем различни. Хората биват разбивани на групи, спрямо своите предпочитания. Желанията им се конфронтират, до излъчването на представител на цялата съвкупност, а това разединение обърква общите интереси.

Обикновено истината се ражда в малцинството, а мнозинството определя кой да ръководи. Но мнозинството е доказало, че не винаги има право. В този дух, изборите наистина са един напълно легитимен и справедлив начин за определяне на водач, но те не винаги носят положителен знак. Ако вземем за пример Арабската пролет, много коментатори бяха ентусиазирани, че ще има демократично движение, предвещаващо избори, а после бяха неприятно изненадани от резултатите. Обратно на очакванията, така наречените „свободни избори“, доведоха до нови остри протести.

Или приемаме изборите такива, каквито са или се съгласяваме, че те могат да са и недемократичен инструмент, средство за подтискане, репресия на демократични движения. Още след майската революция 1968г. французите са издигнали лозунга – „Изборите – клопка за глупаци“.

, , , , , , , ,

2 Коментари

Какво могат да предприемат гражданите?

Близо 30,000 души се събраха на протест във Варна срещу високите сметки за ток, ЕРП-та и държавната политика в сектора на енергетиката.

Близо 30,000 души се събраха на протест във Варна срещу високите сметки за ток, ЕРП-та и държавната политика в сектора на енергетиката.

След избухването на социалното напрежение, България предстои да избира. Протестите срещу високите цени на тока, държавната политика в сферата на енергетиката и ЕРП-тата не се оказаха стимул за управляващите да впрегнат усилия в решаването на проблема в четирите месеца до края на мандата си. Бойко Борисов реши да предаде властта след поредния протест, на който също се проля и кръвта на протестиращите, предпазвайки партията си от това да поеме целия натиск върху себе си. Сега в политическото пространство остана вакуум, но протестите продължават.

Сметките за ток се оказаха последната искра, която прерасна в пожар и извади много българи на улиците. В неделя (17.02) тътен отекна в цяла България – близо 100,000 души призоваха за промяна в системата на управление, гражданско участие в регулаторните органи и защита на техните права. Протестиращите навсякъде бяха категорични, че това не са само анти-правителствени протести, а противопоставяне на всички политически сили представени в парламента и други, които в последните 23 години от началото на прехода са били на власт.

Този протест изкара много хора от досегашната им летаргия. Засега изгледите са те да останат на улицата . Истината е, че проблемът далеч не се реши с оставката на правителството и това не може да се приеме за победа. Нови избори определено не са желаната алтернатива за протестиращите. Евентуален вот би имал подтиснически ефект, в ситуацията когато състезаващите се за Народното събрание са нежелани от обществото. От възгласите на гражданите до момента не се чуват приказки за „по-малкото зло“ – мотив, до болка познат от последните няколко парламентарни избора. Търпението е изчерпано и желанията са за промяна на системата. На места се говори за пряка демокрация, а друго предложение е за 50% гражданско участие в регулаторните органи. Ако гражданите искат да намерят изход от капана на изборите, който ще върне някой от представителите на статуквото на власт, то следва те да предложат алтернативен подход за разрешаване на проблема.

Предложенията за свикване на Велико Народно събрание и промяна на основния закон, все още не са подкрепени с конкретни аргументи – кои точно закони не удовлетворяват населението и с какво трябва да бъдат заменени. Единственият аргумент е замяната на представителна демокрация с пряка. Друга пречка е, че за свикването на Велико Народно събрание са нужни политическите партии, но в същото време няма доверие към тях за нов мандат и още търпение в замяна на евентуалното изпълняване на исканията. Още повече, партиите в Народното събрание не демонстрират желание за промяна на статуквото.

Топката е в полето на протестиращите. Инициативните комитети от протестите ще се съберат, за да обсъдят действията си след оставката на правителството и представителите би трябвало да излезнат с обща декларация за исканията на гражданите и последващи им действия. Христина Ядкова от Благоевград не изключва и създаването на гражданско сдружение.

Истината е, че без дефиниране на позицията и исканията на гражданите, ще продължат спекулацията от страна на политици и медии относно желанията и целите на обществото на улицата. Дори и такъв документ да бъде изготвен, той би бил безсмислен ако хората не се самоорганизират. Не само инициативните комитети помежду си, но и всеки град, които излиза на протести, трябва да създаде своя организация. Не трябва да забравяме, че хората се противопоставят на партиите, но вторите вече са организирани, докато на другите тепърва предстои да решат какво ще правят.

Докато не се появи поне подобие на манифест, протестиращите няма да могат да прерастнат в нещо повече от… протестиращи. В момента има всички предпоставки за съставянето на българско движение, което да излиза координирано и с единни искания на улицата да отстоява правата си. Тук е важно да се спомене, че организаторите на протести до момента се дистанцират от лидерската позиция в тях, свеждайки функцията си до физическата реализация на демонстрациите. Затова в настоящите условия, един възможен вариант би бил организирането на граждански събрания в отделните градове по модела на испанското движение 15М. Гражданските събрания “са отворен, достъпен за участие и хоризонтално организиран процес, чрез които ние изграждаме капацитета публично да се учредим като автономна колективна сила сред и срещу постоянните кризи на нашето време”. Събранието е тяло, което взима решения като участието в него е напълно пожелателно и целта му е да постигне консенсус. За събранието е важно да уважава мнението на всички и да събере най-доброто от тях. То се занимава главно с практически въпроси от сорта на „Какво ни трябва?” и „Как да го набавим?”.

Най-общо можем да определим два изхода от ситуацията – форма на гражданско обединение или постепенно затихване на протестите. Тепърва предстои да разберем дали ще се появят лидери сред обществото, които да обобщават позицията на протестиращите или ще се оформят хоризонтални организации. Време е за изготвянето на единна позиция. Тя ще сигнализира появата на движение и ще обяви целите му. Оттам нататък проблемите могат да бъдат дискутирани и да бъдат търсени решения.

Сега е моментът за изява на хора от интелектуалните среди. Българите изявиха желание за нова система на управление с повече гражданско участие, но желанията първо трябва да прерастнат в идеи, а идеите да бъдат формулирани и разбрани от обществото. Тези неща трябва да се дискутират в дълбочина, за да намерим начин ако искаме да надраснем системата.

, , , , , , , , , , , , ,

Вашият коментар

Защо празнуваме изборни победи?

Тържествуващите симпатизанти на новия
френски президент
снимка: dnevnik.bg

След скорошните президентски избори във Франция, спечелини от Франсоа Оланд, погледах малко репортажи по наши и чужди телевизии. По принцип не харесвам телевизията, но в този момент си нямах друга работа. Известно време гледах как привържениците на Оланд излизат навън, развяват знамето на Франция – въобще абсолютна еуфория. Подобно гледка не е нещо необичайно в много от познатите ни страни, а може би отчасти и у нас. Странно, но първите въпроси, който репортажите провокираха в мен бяха „защо празнуваме след избори“ и „какво точно празнуваме?

Трудно ми е да си отговоря защо празнуваме след избори. Аз лично, не мога да нарека изборната победа на някой кандидат или партия – победа за гражданите. Те не печелят нещо, а по-скоро назначават нови хора, които да се администрират държавата. Да се радвам от това, че някой ще ме управлява? Мога да съм доволен от начина, по който управлението работи и да го преизбера, от което то трябва да е доволно, че му се доверявам да бъде на власт. Много често хората забравят, че управляващите са първите слуги на нацията, много често го забравят и самите те.

Изборната победа – победа на идеи?

Всеки гласоподавател има своя идейна ориентация или поне аз вярвам в това. Мога, от една страна, да приема, че изборната победа е тържество на дадена идея. Самият избор на кандидат обаче не гарантира осъществяването й, а потвърждава значимостта й за мнозинството от хора. Бих празнувал тогава, когато се уверя, че изборът ми на кандидат е довел до желания резултат, в противен случай аз просто ликувам заради надеждата за нещо по-добро.

Не твърдя, че не се радвам, когато избраникът ми печели. Тази радост обаче няма да ме подтикне да развея националния флаг. За мен победата на нацията не трябва да се отъждествява с поемането на властта от определена личност или партия. За обществото, въобще за целият народ, истинската победа е когато всички са облагодетелствани, всички са удовлетворени.

Реализирането на една идея може да даде същият ефект. Ако чрез усилията на властта се наложи спазването на ред или поддържането на чистото, никой човек с добри намерения няма да загуби от това. Ако глобите за пътни нарушения са жестоки, никой нормален човек няма да си позволи немарливост на пътя. Обещанията за реализирането на различни идеи са само опит за пресичане на началната права, опит, който е част от всяка една политическа кампания. Но ние все пак празнуваме успехът на кампанията, ако сме избрали победителя, а не спазената дума! Може би следизборните страсти са толкова неоправдани, колкото и дадените обещания са спазени.

Изборните кампании ни „продават“ политически брандове

Купуваме кандидати за власт с гласовете си, така, както с парите си купуваме стоки и услуги. Президентът на САЩ – Барак Обама – през 2008г. се превърна в американска марка номер 1. Списание „Advertising Age“ го обяви за маркетолог на 2008г. Политическите кампании до голяма степен се припокриват с маркетинговите / рекламните / PR – кампаниите на стоки и услуги. Плакати, рекламни спотове, съобщения в социалните мрежи, палатки в центъра на града, където се раздават знаменца, значки и какво ли още не… Много пари се дават за нашият глас.

И накрая да излезем на улиците, когато кандидата ни е победил на изборите и да крещим неговия слоган? Защо? Да развавяме националния флаг?

Няма да се почувствам по-българин дори и Господ да изберем за президент или премиер. Гордостта ми да съм българин няма нищо общо с политиката и управлението. Не вярвам, че властта винаги работи за гражданите си, нито пък, че винаги са честни с нас – по-скоро се случва обратното. Вече не споделям мнението, че изборите могат да променят нещо.

Правителствата, президентите не взимат самостоятелно решения, колкото и да ни се иска да е така. Днешната държава е зависима от „спонсори“, които рядко виждаме на екрана. Политическата сила е все по-малко способна на промени в този нестабилен свят. Парите са повече над правителствата, отколкото правителствата са над парите. Спасяването на банките е приоритетно, не издържането на гражданите. Управляващите трябва да се съобразяват с големи корпорации, а не обратното.

И защо хора празнуват изборни победи?

Колкото и различни отговори да търся на този въпрос, никой не ми изглежда логичен. Къде са аргументите в полза на тържествата по площадите? Ако някой смята, че има повече „за“ отколкото „против“ – нека ги сподели.

А какво се празнува на тези площади? Каквото и да е, то няма нищо общо със успеха на нацията, просперитета на обществото. Няма общо с успеха на една идея. Както понякога казваме, когато не можем да докажем със сигурност, че нещо да се случи: „Гаранция – Франция!“.

, , , , ,

Вашият коментар

%d bloggers like this: