Posts Tagged Путин

Поляризацията на здравия разум

Международните новини не са от най-силните страни на българските медии. Следователно не е изненада, че у нас реакциите на глобални, континентални, регионални и въобще каквито и да е събития извън България – т.нар „международно положение“ – страдат от жестока липса на адекватност. Информационните празноти сериозно възпрепятстват появата на едно по-задълбочено разбиране на процесите в страната и мястото ни в световната картина.

Прекрасна илюстрация на ширещото се невежество по отношение на „международното положение“ е съществуването на „про-западни“ и „про-руски“ лагери в общественото ни пространство. Първите можем да позиционираме между политическите активисти близки до „сините“ партии и необвързаните с никого привърженици на „западния начин на живот“ (обикновено без да са го живяли, разбира се). Сред про-руски настроените пък можем да забележим мнозина привидно анти-капиталистически активисти[1], хора разочаровани от бляскавите и несбъднати обещания за прогрес с приближаването ни към Запада, както и мнозина с явен сантимент към миналото. Интересното е, че националисти има и в двата лагера, според това чий ботуш е идентифициран да седи над страната ти – този на Запада или този на Русия.

А защо наличието на двете групи да е именно симптом за невежество? Според мен обяснението е много просто – всеки, които поддържа някакви общочовешки ценности и има симпатия към живота и свободата, е невъзможно едновременно да е наясно с политиките на Запада и Русия и да бъде привърженик на която и да е от двете страни. За да не ви е постно, ето няколко основателни аргумента в полза на твърдението ми:

И Русия и САЩ могат категорично да бъдат определени като империалистически страни. Броя на руските военни бази по света е нищожен сравнен с американските – около дузина срещу повече от 700. И двете страни обаче разполагат с широки сфери на влияние – т.е. на доминация – основно над съседните им страни, но не само. Други западни страни, като Франция и Англия например, също упражняват икономическа и военна сила в уж независими страни.

По отношения на продажбата на оръжия, често равнозначна на финансирането на военни конфликти и за утвърждаването на ужасяващи режими, към гореспоменатите страни можем да добавим и Италия и Германия, както и партньорът на Русия – Китай. Най-близките до ума примери са Сирия и Египет, както и държавата Израел, за чиято инвазия в Газа и (вече) хилядите цивилни жертви четем и слушаме в последните 18 дена. Въпреки интензивния конфликт между Запада и Русия в публичното пространство, словесните атаки относно продажбата на оръжия на жестоки режими не е сред лайната, с които се замерят двете страни.

Не е за пренебрегване и откритата репресия на социални групи, както на запад, така и на изток. От една страна, Русия е широко известна с отвратителните си закони за LGBT обществото, както и с криминализирането на масови събирания и протести в страната. От друга страна, Западът също не отстъпва – полицейското насилие над граждани е като рутинна процедура по време на мирни протести; милитаризацията на полицията и хвърлянето в затвора на милиони души, както и продължаващото съществуване на Гуантанамо Бей, където хора са измъчвани и лежат с години без съдебен процес са може би най-ужасяващите, които идват на ум.

Ако заговорим за политика и икономика на повърхността пак изплуват шокиращи реалности. Наличието на олигархии и на запад и на изток е безспорно. Владимир Путин става широко известен с борбата си с някои олигарси, които в последствие бяха заменени от други, продължавайки симбиозата между интересите на едрия капитал и държавата в Русия. Западът може да се похвали със същото, като дори изследване на Принстънския университет наскоро потвърди, че САЩ е олигархия и парите определят политиката на страната. Все пак капитализмът изглежда някакси по-див на запад, в своята съвременна форма, известна още като „неолиберализъм“. За неолиберализмът съм писал по-подробно тук.

С това ще приключа рисуването на тази нелицеприятна картина. На драгите про-западни и про-руски люде ще пожелая повече разнообразна и задълбочена информация за ставащото по света и ролята на Големите сили. Разбира се мнозина са склонни на моментален компромис – осъзнавайки, че и двете страни са лоши, най-лесно е да процедираме като на избори – даваш глас за по-малкото зло.

Съветвам про-западните и про-руските активисти да преосмислят позициите си и ако желаят постигането на някаква положителна промяна както у нас, така и по света, да подкрепят гражданските организации на Запад и на Изток, борещи се срещу политическото статукво в своите страни. Доминацията на Големите сили възпрепятства не само нас, но и повечето народи по света, от свободата да организират ежедневието си самостоятелно. Не е тайна за никой, че политиците ни са марионетки, които се присламчват ту към Запад, ту към Изток, но ако трябва да бъдем честни – те нямат и избор.

Бъдете здрави и избягвайте конфликти с приятели по линията „про-запад – про-Русия“ 🙂

 

[1] Привидно, защото игнорират факта, че и Русия е капиталистическа страна.

, , , , , , , , , , , , , ,

Вашият коментар

Може ли Западът да мисли за Русия като за равна на него?

Краят на Студената война беше по своему прием на Русия сред страните с демократично управление и с демократични свободи за обществото. Това трябваше да бъде и края на задочното съревнование между Изток и Запад и началото на нова кохезия помежду им в името на човешкия прогрес и световния диалог.

Уви, за да има диалог, не съществува условие той да бъде между равнопоставени. Но може ли наистина Русия да не бъде равнопоставена в отношенията със своите западни партньори? Като голяма световна и регионална сила, руснаците са независими в решенията си – нещо, което не се нрави на другите. В своята независимост, Русия се превръща в едно мнение с тежест, различно от това на САЩ например. Това никак не се нрави на американците. Нито по въпроси като „Сирия“, нито пък що се касае до разполагането на противоракетна отбрана.

Външният министър на Русия, Сергей Лавров, до Хилари Клинтън - генералния секретар на САЩ

Западът неведнъж наскоро демонстрира странното си отношение спрямо Русия. Липсата на поздравление от страна на Обама и Саркози за изборната победа на Путин от една страна. Наистина една формалност, един етикет, но също така и символ на неуважение към техен стратегически партньор.

Блокирането на спорни резолюции за Сирия от Русия получи силно критични отзиви, последвани от нападки за това, че страната поддържа един тираничен режим. На места се набляга на факта, че в тези резолюции се осъжда управлението на сирийския президент – Башар ал-Ассад. На заден план обаче остава желанието за неговата оставка и намеса в сирийската политика, както и договорките за противоракетна отбрана, които НАТО иска да прокара. Разбира се, Русия е убеждава, че програмата не е насочена срещу нея, а е в нейна полза и също ще служи за защита от иранската заплаха. Руснаците обаче не виждат подобна заплаха и не разбират защо трябва това да бъде организирано в задния им двор. Съмнявам се НАТО, и в частност САЩ, да поиска някога да поставя противоракетна отбрана около Китай, каквото и да се случва в региона.

След неуспехите на дипломацията в Сирия, нуждата от Русия, най-вече, и Китай за разрешаването на този проблем стана още по-голяма. Първоначално обаче и тук имаше проблем с отношенията с Русия. Вместо като партньор, на руснаците се гледаше като на инструмент, който трябва да свърши работата, проводник за целите на Запада. Една намеса в Сирия рискува да разбуни духовете още повече. За радост, сега чрез Кофи Анан се постига поне временно обединение на позициите на преговарящите, което да договори поне частично прекратяване на военни действия и осигуряване на достъп за хуманитарни помощи.

Не бива да се забравят и острите критики срещу Русия по време на изборите в страната и денонощното отразяване на стачки срещу Путин по всички западни медии. Непрестанно слушахме за огромните вълни недоволни, които обаче отново се оказаха твърде малко спрямо мнозинството, с което спечели Путин. Всичко това граничеше твърде много със злословие.

Може би Германия, единствена от Западните страни осъзнава добрата възможно да работи с Русия и да я третира като равен на нея партньор. Проектът за Северен поток е едно такова доказателство. И все пак, на Русия като цяло се гледа като страна, чието влияние трябва да намалее. Нещата обаче не бива трябвало да се въртят около това кой какви сфери на влияние има. Разбира се, това е в сферата на имагинерното. Със или без съществуването на „Студена война“, борбата за влияние е приоритет номер 1 за големите сили. В момента съревнованието се съсредоточава в Азия, където всеки иска да наложи своите разбирания за сигурност и справедливост. На моменти изглежда обаче, сякаш по-добра алтернатива от намесата е – ненамесата. Но дори и да не бяха подхранвани образите на иранската заплаха, щеше да бъде потърсена друга, която да я замести. За жалост Сирия е заплаха за самата себе си, въпрос с много по-повишена трудност за представителите на големите сили.

Дори и Русия да бъде пренебрегвана от Запада, тя сама за себе си вече намира не по-слаби съюзници другаде. Мнението на Китай притежава огромна тежест и често е в противовес на Запада. Бразилия и Индия пък са на път да изпреварят някои от водещите западни страни по темпове на развитие още през това десетилетие. Така и значението на Русия като партньор ще става все по-стратегическо и накрая няма да остане място за пренебрежение.

, , , , , , , , , ,

Вашият коментар

%d bloggers like this: