Posts Tagged САЩ

Поляризацията на здравия разум

Международните новини не са от най-силните страни на българските медии. Следователно не е изненада, че у нас реакциите на глобални, континентални, регионални и въобще каквито и да е събития извън България – т.нар „международно положение“ – страдат от жестока липса на адекватност. Информационните празноти сериозно възпрепятстват появата на едно по-задълбочено разбиране на процесите в страната и мястото ни в световната картина.

Прекрасна илюстрация на ширещото се невежество по отношение на „международното положение“ е съществуването на „про-западни“ и „про-руски“ лагери в общественото ни пространство. Първите можем да позиционираме между политическите активисти близки до „сините“ партии и необвързаните с никого привърженици на „западния начин на живот“ (обикновено без да са го живяли, разбира се). Сред про-руски настроените пък можем да забележим мнозина привидно анти-капиталистически активисти[1], хора разочаровани от бляскавите и несбъднати обещания за прогрес с приближаването ни към Запада, както и мнозина с явен сантимент към миналото. Интересното е, че националисти има и в двата лагера, според това чий ботуш е идентифициран да седи над страната ти – този на Запада или този на Русия.

А защо наличието на двете групи да е именно симптом за невежество? Според мен обяснението е много просто – всеки, които поддържа някакви общочовешки ценности и има симпатия към живота и свободата, е невъзможно едновременно да е наясно с политиките на Запада и Русия и да бъде привърженик на която и да е от двете страни. За да не ви е постно, ето няколко основателни аргумента в полза на твърдението ми:

И Русия и САЩ могат категорично да бъдат определени като империалистически страни. Броя на руските военни бази по света е нищожен сравнен с американските – около дузина срещу повече от 700. И двете страни обаче разполагат с широки сфери на влияние – т.е. на доминация – основно над съседните им страни, но не само. Други западни страни, като Франция и Англия например, също упражняват икономическа и военна сила в уж независими страни.

По отношения на продажбата на оръжия, често равнозначна на финансирането на военни конфликти и за утвърждаването на ужасяващи режими, към гореспоменатите страни можем да добавим и Италия и Германия, както и партньорът на Русия – Китай. Най-близките до ума примери са Сирия и Египет, както и държавата Израел, за чиято инвазия в Газа и (вече) хилядите цивилни жертви четем и слушаме в последните 18 дена. Въпреки интензивния конфликт между Запада и Русия в публичното пространство, словесните атаки относно продажбата на оръжия на жестоки режими не е сред лайната, с които се замерят двете страни.

Не е за пренебрегване и откритата репресия на социални групи, както на запад, така и на изток. От една страна, Русия е широко известна с отвратителните си закони за LGBT обществото, както и с криминализирането на масови събирания и протести в страната. От друга страна, Западът също не отстъпва – полицейското насилие над граждани е като рутинна процедура по време на мирни протести; милитаризацията на полицията и хвърлянето в затвора на милиони души, както и продължаващото съществуване на Гуантанамо Бей, където хора са измъчвани и лежат с години без съдебен процес са може би най-ужасяващите, които идват на ум.

Ако заговорим за политика и икономика на повърхността пак изплуват шокиращи реалности. Наличието на олигархии и на запад и на изток е безспорно. Владимир Путин става широко известен с борбата си с някои олигарси, които в последствие бяха заменени от други, продължавайки симбиозата между интересите на едрия капитал и държавата в Русия. Западът може да се похвали със същото, като дори изследване на Принстънския университет наскоро потвърди, че САЩ е олигархия и парите определят политиката на страната. Все пак капитализмът изглежда някакси по-див на запад, в своята съвременна форма, известна още като „неолиберализъм“. За неолиберализмът съм писал по-подробно тук.

С това ще приключа рисуването на тази нелицеприятна картина. На драгите про-западни и про-руски люде ще пожелая повече разнообразна и задълбочена информация за ставащото по света и ролята на Големите сили. Разбира се мнозина са склонни на моментален компромис – осъзнавайки, че и двете страни са лоши, най-лесно е да процедираме като на избори – даваш глас за по-малкото зло.

Съветвам про-западните и про-руските активисти да преосмислят позициите си и ако желаят постигането на някаква положителна промяна както у нас, така и по света, да подкрепят гражданските организации на Запад и на Изток, борещи се срещу политическото статукво в своите страни. Доминацията на Големите сили възпрепятства не само нас, но и повечето народи по света, от свободата да организират ежедневието си самостоятелно. Не е тайна за никой, че политиците ни са марионетки, които се присламчват ту към Запад, ту към Изток, но ако трябва да бъдем честни – те нямат и избор.

Бъдете здрави и избягвайте конфликти с приятели по линията „про-запад – про-Русия“ 🙂

 

[1] Привидно, защото игнорират факта, че и Русия е капиталистическа страна.

, , , , , , , , , , , , , ,

Вашият коментар

Лекция: „Какво представлява доминиращата икономическа система? Отражения в България.“

Лекцията се състоя в Социален център „Аделанте“. Благодаря за поканата и организацията на мероприятието!

the system

Защо е важно да разбираме (поне основно) икономическата система?

Икономиката се е превърнала в основен критерий за развитието на всяка една държава. БВП, икономически растеж, размер на инвестициите, безработица и прочие, са сред основните данни, които ни предоставят при оценката на нечие на развитие. Основни цели пред всяка държава следва да са производството и консумацията. За сравнение, в Бутан – намира се в Южна Азия – имат „Брутно национално щастие“[1]. То измерва главно – психологично здраве, жизненост на обществото, културно разнообразие и устойчивост, здраве, образование и т.н. Страната е сред най-слабо развитите в Източното полукълбо, но на 8-мо място при най-щастливите 20 в света.

Днес, почти всичко се е превърнало в стока, т.е. можем да говорим за него от икономическа гледна точка. Това важи дори за самият живот, като някои хора се шегуват, че човекът е единственото същество, което плаща, за да живее на Земята. Едва ли ще сбъркаме ако заявим, че не икономиката е подчинена на човек, а точно обратното.

Традиционно, ролята на държавата е да прилага икономическа политика в защита на гражданите си, както и да осигурява възможности за тяхното развитие и подобряването на условията на живот в публичното пространство. Едва ли обаче може да приложим пример за успешната реализация на тази идея в последните десетилетия. Може би единствено ако съпоставим едно трагично с друго по-малко лошо управление. Затова за нас е важно да имаме поне основно разбиране по темата. Гражданското общество рядко коментира икономическите политики, вероятно поради налаганото от експертните среди мнение, че то не е компетентно да взема позиция по въпроса.

Коя икономическа система доминира днес и какви са основните й предписания за развитие?

70-те години в Чили и Аржентина, а в края на десетилетието и в САЩ и Великобритания, дават началото на нов тип икономическо развитие в рамките на капитализма. Негови основни идеолози са Милтън Фридмън и Фридрих фон Хайек. Те подкрепят политики, които минимализират ролята на държавата и увеличават тази на частния бизнес сектор. Теоритиците на новия модел изхождат от убеждението, че в частни ръце всичко е по-добре и това ще спомогне за благосъстоянието на нацията. Основните стремежи на системата са „свободни пазари“, дерегулация, повишена степен на приватизация и цялостно намален контрол върху икономиката[2] от страна на правителството. Това обикновено е придружено от орязване на социални помощи.

Дейвид Грейбър е писател и професор по антропология в Лондонското Училище по Икономика, свързан и с движението Окупирай Уолстрийт. Грейбър изследва задълбочено системата, която той, а и други, наричат „неолиберализъм“. Според него икономическата и политическата теория се свеждат до няколко прости предположения[3]:

1)      Правителствата трябва да минимализират участието си в икономическото планиране. Не са компетентни в ръководенето на големи индустриални и комерсиални предприятия; всъщност, частните фирми, опериращи чрез стремеж към печалба в пазарна среда, винаги се очаква да свършват по-добра работа доставяйки обществените услуги, отколкото обществените институции. Следователно, правителството трябва да се ограничи до осигуряването на правна среда, в която е достатъчно лесно за частните фирми да изпълняват това и да поддържат нужната инфраструктура.

2)      Намаляването на бариерите пред търговията е винаги добро и винаги двете страни печелят. Старите протекционистки политики трябва да се изоставят; вместо да се развива автономно, всяка страна трябва да преследва своето „конкурентно предимство“ в един глобален пазар. Било то евтина работна ръка, висококвалифицирана работна сила, природни ресурси и т.н.

3)      Правителствени политики на разходи в полза на бедните, независимо дали е ценова подкрепа за основни хранителни продукти, снабдяване с безплатни медицински услуги или гарантирани пенсионни фондове, са в основата си непродуктивни. Те трябва да бъдат намалени или премахнати, след като разстроиват работата на пазарите. Вместо това, правителствата трябва да ограничат харченето, за да поддържат балансирани бюджети и гарантират  стабилна валута. Така ще създадат благоприятна пазарна среда за чужди инвестиции и пазарът сам ще донесе решенията на тези проблеми.

Как се налагат новите икономически политики?

Директно чрез управляващите

Популяризирането на новите икономически политики тръгва по-силно при управлението на Роналд Рейгън в Щатите и Маргарет Тачър във Великобритания.  Именно „Желязната лейди“ въвежда новото икономическо течение в Европа. Програмата й се състой от 4 точки:

– орязване на държавните разходи,

– орязване на социалните програми,

– приватизация на предприятията и

– дерегулация на производството

Макар и да не можем да отречем, че Тачър стабилизира икономиката след тежка криза през 70те, политиките и водят до други, шокови последици. Резултатите в първите 3 години не са особено успешни, поради удвоилата се безработица и редицата стачки в страната. Избухналата война за Фолклендските острови с Аржентина стабилизира рейтингът на Тачър и тя постига нова голяма победа на следващите избори.

През втория си мандат, Тачър се изправя срещу миньорските синдикати, заради затварянето на мини, като в крайна сметка, дори чрез насилие потушава едногодишните стачки. След това започва кампания по масова приватизация, която включва стоманената индустрия, водата, електричеството, газта, телефонни компании, въздушни линии, нефт, също разпродажба на държавни жилища и премахване на социални услуги. Всичко това в унисон с препоръките на новата икономическа система[4].

През 1986г. финансовите и банкови услуги се дерегулират. Наричат го „Големият взрив“. Във Великобритания преди Тачър, един изпълнителен директор (CEO) печели 10 пъти колкото един средностатистически работник. Към 2007г., същият изкарва повече от 100 пъти заплатата на средностатистическия работник. Същевременно, в Щатите преди Рейгън, CEO-тата печелят 43 пъти повече, към 2005г. – над 400 пъти повече от средностатистическия работник. Според Фрийдмън, това че Рейгън и Тачър са управлявали по едно и също време е било от основно значение за общественото приемане на новия икономически курс.

Края на тяхното управление почти съвпада със сривът на Съветския съюз и падането на Берлинската стена. Държавите от Източна Европа, включително и ние, се обръщаме към западната система като целим установяването на демократичен режим. Това, което хората у нас едва ли обаче са очаквали е икономическата система, която по това време вече се утвърждава в Европа. Тогава в ход е орязването на социалните защити за населението и оформянето на класа от много заможни частни предприемачи. Тук и в други страни от бившия Източен блок ги наричаме олигарси.

По това време в Русия, Михаил Горбачов говори за „трети път“ на икономическо развитие – между свободния пазар и комунизма, или по-конкретно – скандинавски тип демокрация. Макар и външно да изглежда сякаш Горбачов е спечелил симпатиите на Запада, на срещата на Г-7 през 1991г., финансова помощ за постепенен преход към свободни пазари е отказана, освен ако не последва новия икономически курс в Европа и Щатите.

Скоро срещу Горбачов има опит за преврат, за кратко той е под домашен арест в Крим. Борис Елцин идва на власт в Русия. Започва яростна приватизация, като противници на новата власт я обвиняват в евтино разпродаване на индустрията. Покупателната способност на руснаците пада с 40% с появата на свободния пазар. Милиони изпадат под прага на бедността, а корупцията и престъпността нарастват. Следващата година парламента решава да отнеме специалните правомощия на Елцин, който на практика следва предписанията на новия модел. Започва конфликт между двете страни, в който Елцин е гласно подкрепен от американската администрацията, заради прокарваните политики.

С помощта на военните, парламент и подкрепящите го протестиращи са нападните и държавният глава взима превес. Още повече предприятия се приватизират. Създава се нова класа бизнесмени-милиардери с голямо политическо влияние в Русия, познати като олигарси.  До 1998г. 80% от фермерите банкрутират, 70 хиляди държавни предприятия са затворени. За осем години бедните нарастват с 72 млн.

Друг пример за разпространение на гореспоменатите икономически реформи идва от още две направления – през Световната банка и МВФ, които отпускат кредити, придружени с условие за „структурни приспособления“. Другият начин е чрез предаване на правото над икономически въпроси на чужди тела, които служат за налагането на търговски споразумения. Такива договори са например НАФТА (икономическо споразумение за търговия в Северна Америка, подписано през 1994г.) и Лисабонския договор, който страните-членки на ЕС (чуждото тяло) са подписали. В България новата система навлиза освен по тези две направления, така и чрез самостоятелни действия на политическото управление след преминаването към т. нар. „свободни пазари“.

Лисабонският договор[5]

За да разберем как е възможно чужди тела да се налагат по икономически въпроси, ще кажа първо няколко думи за Лисабонския договор и за предхождащия го Маастрихтски договор,. Маастрихтският договор е подписан още 1993г. Европейската администрация тръгва по пътя на промяна на ЕОбщността – от икономически съюз към нещо като по-голяма държава, така че да се превърне в световна сила. Най-значителна промяна е въвеждането на обща европейска монета – евро. Вече има правителство, наречено Европейска комисия (ЕК) и Европейски съвет, но все още е само агломерат от държави.

Следва предложение за обща европейска конституция, която да притежава наднационална власт. Първият опит, първата написана конституция през 2002г., е отхвърлена на референдуми във Франция и Холандия през 2005г. Мотивите са главно, че тя дава неравностойни права в полза големите частни корпорации, банкови интереси и прочие, а социалната част, социални гаранции, работа и т.н., е силно неразвита. Европейското правило гласи, че само с одобрението на всички членки, конституцията може да бъде приета. Вместо това, през 2007г. е изготвена не конституция, а договор, в Лисабон, за който се решава, че не е задължилно допитването към народа чрез референдум.

Един от архитектите на тази спогодба – бившият френски президент Валери Жискар д‘Естен – два месеца преди подписването, през октомври 2007, казва:  „Договорът е същият като Конституцията (бел. ред. – конституцията, която беше отхвърлена), само формата му е различна, за да се избегнат референдумите.“ Единствено Ирландия е принудена от конституцията си да организира референдум – ирландците отхвърлят договора. На 2 октомври 2009г., организират втори референдум и спогодбата вече е приета.

Навлизат много правила, които имат наднационална власт и се отнасят до всичко. ЕС става последна инстанция. Европейските държави губят правото си да налагат вето по 68 въпроса. Решенията на Европейския съд стават задължителни за националните съдилища. ЕК се превръща в изпълнителната власт на ЕС – ние не гласуваме за членовете й, те се предлагат от различни държави, но ние не ги избираме лично. (3000 подкомисии!) ЕК пише законите, които се гласуват от законодателната власт – Съветът на Европейския съюз. Силата му е само да гласува вече написаните закони. Европейският парламент няма власт да създава закони. Няма право да изказва становища по 21 ключови въпроса, а решенията трябва да се взимат заедно с Съветът на ЕС.

Свободната конкуренция без намеса е защитена в Протокол 6 на Лисабонския договор, като той също има наднационална сила. Спогодбата застава зад принципи като интензивната приватизация, налагането на „гъвкави договори“ (т.е., по-голяма несигурност на работните места), орязване на социални разходи, дерегулация и т.н. Тоест именно същите принципи, за които говорихме по-рано. Друг интерес момент – ако държава от ЕС иска да води политика за отваряне на работни места, използвайки държавния бюджет, да създаде държавни работни места, според спогодбата това е забранено. Силите зад Лисабонския договор казват, че това е в разрез със „свободната конкуренция без намеса“. Т.е., ние например, можем да обявим търг и да дадем на концесионер да създаде работни места за извършването на определена работа, но не можем сами да ги създадем и да свършим работата.

Структурни промени, вследствие на заеми

След кризата от 1996-1997г., идва управлението на Иван Костов. То получава помощ от МВФ и се ангажира с реализирането на структурни промени в икономиката и широка приватизация[6]. Именно от този момент нататък, може да се говори с повече доказателства за присъединяването на България към доминиращата икономическа доктрина в Европа, а и в света.

В седемте години преди това, търговията и цените на основните стоки се освобождават от държавен контрол, т.е. формират се по пазарен механизъм. Цените скачат 30 пъти, а тогавашният премиер Димитър Попов призовава: ”За Бога братя, не купувайте, защото след 30 – 40 дни цените ще паднат, а вие ще сте изхарчили парите си и няма да може да купите най-необходимото.” След малко повече от месец, увеличението е само 3-4 пъти. Приватизацията в този период е слаба, големи дружества са криминално присвоени, държавните предприятия биват източвани от поставени лица, появяват се първите олигарси. До този момент не може да се говори за някаква системна политика, освен може би системен грабеж.

При правителството на Костов, икономиката се възстановява чрез валутен борд и приватизация, но за сметка на увеличаващо се неравенство, както и в ущърб на средния бизнес, който не успява да навакса и в годините след това. Приватизира се и банковата система – това дава възможност за доминиращо участие на чуждестранния капитал  в търговските банки. В тези условия, държавата трудно да може да играе някаква роля във взаимодействието между фискална и парична политика или да влияе върху лихвеното равнище в интерес на определена структурна политика за развитието на икономиката[7].

Примери за прилагане на новите икономически политики в България

Приватизацията е основен елемент на икономическата система днес, но нерядко – у нас и по света – е осъществявана много неизгодно. Пример за това е продажбата на „Авиокомпания Балкан“ за 150 хил. лева и обещани инвестиции за 100 млн. лева. Скоро след това полетите на компанията са спрени, от 18 самолета е останал само един[8], други пътнически и товарни самолети също са разпродадени, както и слотове по международни летища, а държавата се измъква от искове за неустойка от 250 млн. лева, предявени от купувача. Има и ред други сделки, поставени под въпрос или доказано неизгодни.

Извършени бяха реформи в данъчното облагане: 2007г. е въведен корпоративен данък от 10% – един от най-ниските в ЕС; 2008г. е въведен плосък данък от 10%, който също е в полза на по-заможните. Много хора не бяха доволни от последната мярка, която беше въведена от същите, които управляват днес. И двете реформи не са типични за леви партии, каквото БСП очевидно не е. Тя, както и предишните управления от ‘97г. насам се придържат към икономическата идеология в Европа, за която говорихме и която можем да определим като дясно-ориентирана.

Друг типичен пример за прилагане на доминиращата икономическа идеология са политиките на строги икономии. От началото на кризата, в Европа и у нас бяха ограничавани всякакви социални разходи, съкращаваха се бюджетни харчове. Разликата най-вече между нас и Запада беше, че там не можеше да става дума за повече дерегулация – т.е. по-малко контрол от страна на държавата, допълнителни улеснения за инвеститорите и т.н. Приватизацията – основен инструмент на съвременната система – отново беше на дневен ред у нас (БДЖ „Товарни превози“, ВМЗ – Сопот). Същото „лекарство“ се пробутва доста настоятелно на съседите ни в Гърция в пакет с „помощите“, които им предлагат.

Критика на инструментариума

Тук е момента да кажем, че по-рано през годината, изледване на студент от Масачузетския университет опровергава[9] основните теоретици на политиките на строги икономии. Томас Херндън, заедно с двама свои преподаватели, откриват множество грешки и пропуски в теорията на Кен Рогоф и Катрин Райнхарт. Те твърдят, че страна, с публичен дълг от приблизително и над 90 процента от БВП, не може да реализира икономически растеж. В България, чийто публичен дълг е много под това равнище, Симеон Дянков все пак реши, че вместо държавата да инвестира в населението си, трябва да затягаме коланите още повече. Няма нужда от коментар.

Второ, и също важно, приватизацията като инструмент много често се е проваляла дори и в най-развитите държави. Приватизацията на фирми в Източна Германия след Обединението, оставя на улицата 3 милиона души, БВП в района спада с 30%, а приватизационият фонд на едно от най-големите промишлени предприятия – „Тройханд“[10] – обявява дълг от 300 милиарда марки. Печалбата е само 60 милиарда марки, при очаквани 600. В края на века, Германия има много тежък проблем с безработицата, а политиците й решават проблема, жертвайки социалния характер на страната и чрез появата на много нискозаплатени работи[11]. Всичко това представя нагледно логиката на действие на системата.

До колко свободни са самите пазари? (изследването)

Частната икономика не означава свободна икономика. Означава просто, че се контролира от някой, когото не сте избрали.“ Поддръжниците на свободния пазар и дерегулацията ни убеждават, че следвайки тези принципи, ние допринасяме за появата на конкуренция и по-бързо и ефикасно развитие на икономиката, от което всички ние ще имаме полза. Това, което трябва да отвори пазара за всички обществени слоеве, всъщност резултира в концентрирането му в ръцете на малцина във всяка една сфера на обществения живот.

Въпросът с концентрацията на сила е много интересен. През 2011г., трима учени от Швейцарския Федерален Институт по Технология в Цюрих излезнаха с изследване[12] на глобалната финансова система, изводът от който гласи: „Анализ на връзките между 43,000 транснационални компании идентифицира относително малка група от компании, главно банки, с несъразмерна сила над глобалната икономика“.  Използвайки база данни, която изброява 37 милиона компании и инвеститори по света, изследователи изучават всички транснационални компании, така и връзките между тях.

Картата на „силата“ показва модел, в който едни компании контролират други чрез акции. Мрежата на собствеността разкрива ядро от 1,318 компании с връзки към други 2 или повече. Ядрото притежава около 80% от глобалния оборот на всички трансконтинентални компании. Тогава се появява нещо, което изследователи наричат „супер-тяло“ от 147 тясно-свързани компании, които се притежават взаимно и разполагат с 40% от богатството в цялата мрежа. Т.е., отбелязват наблюдателите, „по-малко от 1% от компаниите контролират 40% от цялата мрежа“. Финансовата криза уби някои банки, но също така сля други, обогатявайки това „супер-тяло“.

За някои от големите банки казват, че са „твърде големи, за да пропаднат“, но подобна зависимост меко казано връзва ръцете на всякакви контролни органи и принуждава държавите да отделят парите на данъкоплатците за спасяването им, когато оплескат нещата. При това положение колко наистина е свободен „свободният пазар“?

Дейвид Грейбър, когото цитирахме по-рано, припомня, че реформи в посока на освобождаване на пазарите е трябвало да служат като реакция към недостатъците на държавно спонсорирани стратегии за развитие пред 60-те и 70-те. Тогава средният глобален растеж е съответно 3,5% и 2,4% на година през десетилетията. При новите реформи от 80-те пада до 1,4%, а по време на „Вашингтонския консенсус“ от 90-те – до 1,1%. Процентите са още по-лоши, ако гледаме само развиващите се страни, като след налагането на новата система средния растеж за първите две десетилетия е 0.7%. Много икономики се свиват, а ниските растежи водят до все по-увеличаващо се неравенство. Важно е да отчетем, че подобни данни са напълно ясни за икономистите, но нов курс в икономиката не е търсен.

Основни източници:

– Катастройка (филм)

– Шоковата доктрина (филм)

– Дейвид Грейбър – Неолиберализъм: екстремно кратко въведение / Neoliberalism: an extremely brief introduction

– Лисабонският договор / Il trattato di Lisbona (филм)

http://www.globalissues.org/article/3/structural-adjustment-a-major-cause-of-poverty Structural adjustment: a major cause of poverty / Структурни приспособления: главен причинител на бедност


[1] http://saprotiva.org/brutno-nacionalno-shtastie/ – статия + видео.

[3] Neoliberalism: An extremely brief introduction (David Graeber)

[4] The Shock Doctrine / Шоковата доктрина (Наоми Клайн).

[5] http://www.dokumentalni.com/?p=991 – „Лисабонският договор“ – разследване на италианския журналист Паоло Барнард.

[10] http://www.dokumentalni.com/?p=1882 – Катастройка.

[11] https://nnsavov.wordpress.com/2013/08/04/germania-na-dva-poliusa/ – Германия на два полюса. Авторско изследване в две части.

, , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , ,

има 1 коментар

Строгите икономии – опровергани!

thomas-herndon

 

Страна, с публичен дълг от приблизително и над 90 процента от БВП, не може да реализира икономически растеж. Това твърдение, залегнало в набиращите все повече сила политики на строги икономии в Европа и САЩ, беше опровергано наскоро от 28-годишният Томас Херндън – студент в Масачузетския университет. По време на работа, той попада на изследване на харвардските икономисти и бивши членове на МВФ – Кен Рогоф и Кармен Райнхарт.

„Бях убеден от самото начало, че нещо беше много сбъркано в това изследване. И когато получих данните [авторите изпращат използваните таблици по заявка на студента], подозренията ми се потвърдиха“, казва Херндън. Заедно с професорите Майкъл Аш и Робърт Полин, Томас изготвя труда си „Високият публичен дълг ли задушава последователно икономическия растеж? Критика на Райнхарт и Рогоф.“[1]. Там той не само посочва редица допуснати грешки, но изчислява и размерът на реалния среден растеж на БВП за страните от тази група. Разликата е потресаваща.

Изследването на Кен Рогоф и Кармин Райнхарт

Кен Рогоф и Кармен Райнхарт са икономисти от Харвард, автори на изследването „Растеж по време на дълг“. В него те изгледват връзката между публичния дълг и растежа на БВП, а предмет на изследването са 20-те най-развити икономики в периода 1946-2009г.. Резултатът е набор от стилизирани факти. В последствие, откритията на Рогоф и Райнхарт осигуряват интелектуален гръбнак за дневния ред на строги икономии, чието надмощие нараства в Европа и Съединените щати. Основният им резултат се състои в това, че „докато връзката между растеж и дълг изглежда относително слаба при „нормални“ нива на дълга, [то] средните нива на растеж за страни с публичен дълг приблизително над 90 процента от БВП са около един процент по-ниски от другите; [т.е.] нивата на растеж са няколко процента по-ниски“[2].

Изследването обхваща данни от държави по години, разпределени в четири групи по отношението на публичния дълг към БВП – съответно, 0-30 процента, 30-60 процента, 60-90 процента и над 90 процента. Методът извежда като най-съществена нелинейната връзка, която се появява при публичен дълг над 90 процента от БВП, след която точка, растежът пада рязко към нулата и дори леко под нея. Рогоф и Райнхарт говорят за това като за „историческа граница“, отвъд която растежът е намалял значително и нелинейно.

Това, което Томас Херндън открива при копирането на данните е, че са допуснати грешки при кодирането, има селективно изключване на налични данни, както и необичайно претегляне на обобщаващи статистики[3]. След коректно изчисление става ясно, че реалното средно ниво на растеж на БВП за страни с дълг над 90 процента, всъщност е 2,2 процента, а не –0,1 процента, както е според Рогоф и Райнхарт.

Изключване на данни и грешки в кодирането

При разглеждането на таблиците с данни за периода на изследването (1946-2009), се появяват много празноти. Информацията за определени страни не започва преди 1950г., за Гърция – преди 1970г. По-значителните пропуски засягат Австралия (1946-1950), Канада (1946-1950) и Нова Зеландия (1946-1949), като последната е с най-голяма тежест. Всички години от пропуснатите за Нова Зеландия, попадат в критичната за изследването група „над 90 процента“ като ефекта от липсата им се усилва допълнително от необичайният метод за претегляне.

Различни резултати според периода

Херндън оценява реалния среден растеж на БВП като разделя изследвания период на части[4]. Там екипът му открива, че растежът в най-високата категория остава стабилен с леки изменения във всеки от моментите. За разлика от него, високият растеж на БВП в най-ниската категория (0-30 процента) значително намалява в по-скорошните периоди. Растежът в средните два сектора също се забавя средно с около процент и повече в отрязъците с по-късните години.

Авторите извеждат един важен извод от горните примери: връзката между публичен дълг и растеж на БВП е по-слаба в скорошни години спрямо ранните години на пробата.

Заключение

Това, което всъщност са направили Херндън и неговите професори, е опровергаването на една макроикономическа неистина. Немърливостта на харвардските икономистите Рогоф и Райнхарт може да бъде простена. Можем ли да кажем същото за взаимствалите теорията? В тази графа са кандидатът за вицепрезидент на САЩ Пол Райън, бившият комисар по икономическите въпроси Оли Рен и бившия шеф на ЕЦБ Жан-Клод Трише. Никой от тях не се усъмнява в методологията.

Не някой друг, а студент откри грешката. Реалистично ли е да го наричаме случайност? От човешка гледна точка, подобно разкритие само потвърждава съмненията на хората и оправдава масовото уличното недоволство в страни като Испания. Популярността на строгите икономии в Европа само влоши проблема с безработицата и изостри увеличаващото се неравенство. Следва закъсняла равносметка, която ще се изплаща още дълго.


[1] Does high public debt consistently stifle economic growth? A Critique of Reinhart and Rogoff

By Thomas Herndon, Michael Ash and Robert Pollin (April 15, 2013)

 

[2] (Рогоф и Райнхарт 2010а, стр. 573)

[3] Нестандартно претегляне на обобщаваща статистика

След разпределянето на данните по години за всяка страна в четирите категории, икономистите извеждат средния растеж на БВП за всяка страна в самата група. Средните стойности на всички страни в една група биват осреднени още веднъж, имайка еднаква тежест за всяка страна, за изчисляването на реалния среден растеж на БВП за всяка група публичен дълг към БВП. Това претегляне напълно игнорира броя години, в които една страна изпитва високи нива публичен дълг по отношения на БВП. Така например Гърция и Великобритания, които допринасят имат по 19 години с над 90 процента публичен дълг със среден растеж – съответно 2,9 и 2,4 процента – нямат основание до носят същата тежест като едната година, с която присъства Нова Зеландия (-7,6 процента растеж на БВП).

 

[4] 1950-2009, 1960-2009, 1970-2009, 1980-2009, 1990-2009, 2000-2009

, , , , , , , , , , ,

2 Коментари

Корпоративното благоденствие

Според доклад на Good Job First – организация, която насърчава отчетност в икономическото развитие – все по-голям брой компании в Съединените Щати събират плащанията на работниците си по данъка върху приходите и в последствие ги задържат и с удобрението на щатските правителства. Това шокиращо явление се случва без знанието на данъкоплатците. Щатските правителства считат това за платен данък и не са задължени да разкриват детайли по пренасочването на средствата.

Въпросната практика на спиране на данъците към държавата се маскира като субсидия за компаниите. Мнозина се оказват заблудени, вярвайки че данъците им се разпределят по-различни пера на бюджета, като обществени услуги и изграждане на инфраструктура. Настрана от това, подобни програми се препритат с две силно противоречиви практики – икономическа война между отделните щати и борба (изнудване) за работни места. Много отклонения на данъка върху приходите плащат на корпорации за преместването на съществуващи работни места от един щат в друг; други се ползват при капитулиране на щата пред компания, която заплашва с установяване в друг щат.

Традиционно, субсидиите за развитие са оправдавани, следвайки логиката, че намалявайки разходите на компанията, освобождаваме част от нейния капитал, които тя (надяваме се) ще се използва за създаването на работни места. Без риск можем да твърдим, че това е една провалена стратегия. А в конкретния случай, плащането на данък от работника към началника е изцяло в полза на втория, като парите така и не стигат до държавната хазна.

Според журналистът от Ройтерс и носител на Пулицър – Дейвид Кей Джонсън – корпорациите воюват с работническата класа в Америка. В свое интервю той споделя: „Не всеки работодател получава подобно неочаквано щастие – трябва да получиш сделка от правителството, за да го правиш – 2700 големи компании, всяка голяма компания, за която сте чувал, Дженеръл Електрик, Проктър енд Гембъл, Дойче банк, която кажете, те притежават подобни сделки, при които могат да задъжат данъци. Милиарди биват отклонени по този начин.“.

Не е тайна, че благосклонността на администрацията да работи в полза на компаниите се подклажда и от множество лобита. Техен приоритет са държавните субсидии – прекият (и гарантиран) път към джоба на данъкоплатците.

Подобен сценарий се разигра и при преодоляването на кризата с „фискалната скала“. Гласуваното тогава законодателство, включваше специален данъчен кредит на стойност $76 млрд. в полза на компании като Дженеръл Електрик, производители на ром и дори холивудската индустрия. За тези субсидии е лобирано още през лятото, но решението по време на кризата с „фискалната скала“ е политическо.

Връщайки се към пренасочените данъци върху приходите – днес това се случва на територията на 21 щата (16 през 2012). Фактът, че работниците дори не знаят за капана, в който са попаднали, предполага една напълно целенасочена политика в полза на частния интерес. Истинското благоденствие* в Щатите е корпоративното благоденствие.

 

Препратка към идеята за welfare state – държава, обезпечаваща социални грижи за всички – всеобщо благоденствие.

, , , , , , ,

Вашият коментар

„Главнокомандващият хакер: Обама получи правото на превантивен кибер удар” – RT.com

Публикацията е публикувана на rt.com

Американският президент Барак Обама (AFP Photo / Jewel Samad)

Американският президент Барак Обама (AFP Photo / Jewel Samad)

Таен преглед стигна до извода, че президентът Барак Обама има правото да стартира превантивна кибер атака срещу която и да е страна на основанието, че тя се счита за „кибер заплаха”, дори и когато отсъства конкретно доказателство за това.

Може би не остава много преди САЩ да предприеме ужасяващи атаки на чужда територия с не повече от клик с мишката, и така спестявайки си усилието да праща своите военни в чужбина или да обявява война.

Кабинетът на Обама към момента пише нов набор от правила, за това как американските военни да могат да се защитават от или да осъществяват кибератаки, съобщава New York Times. Администрацията на Обама още позволява на разузнавателните служби да обявяват потенциални заплахи. Но дори и тези заплахи да не са нищо повече от подозрение без доказателства, военните вече имат правото да атакуват други държави, независимо дали Щатите са ангажирани или не в конфликт с тях.

Това не само ще спести на Щатите изпращането на войски зад граница, но също така ще позволи на администрацията да взима решения без дебата, който обикновено се появява преди пращането на американци в конфликтна зона. И ако администрацията осъществи атаки на базата на грешни предположения, ще й бъде спестен срама, който сполетя президента Джордж Буш, когато прати хиляди американски войници на война с Ирак, която трая 9 години, на грешното основание, че Ирак притежава оръжия за масово поразяване и е заплаха за сигурността.

Без необходими военни разгръщания в чужбина за осъществяването на кибератака, администрацията няма да има какво да губи като анонимки набелязва и унищожава инфраструктура, заради собствените си подозрения за заплаха. Новите й правила ще позволят също така на военните да оперират и на местно ниво, мисълта, за което кара много хора да се чувстват некомфортно. През октомври, Белият дом подписа директива, която цели да „финализира нови правила за ангажираност, които ще направляват командирите кога и как военните могат да излизат от правителствените мрежи, за да предотвратят кибератака, която може да нанесе значителни щети или жертви”.

Висш служител от администрацията каза на [New York] Times, че досега Щатите са държали кибер-възможностите си ограничени и че новите правила могат да позволят на позволят на кабинета да достигне целия си потенциал.

„Има нива на кибервойни, които са много по-агресивни от всичко, което е използвано или е било препоръчвано”, казва официалното лице.

Администрацията вече е използвала компютърни червеи, за да парализира инфраструктурата на други държави, включително серия от атаки срещу ядрените електроцентрали на Иран, една от които взе между 1000 и 5000 центрофуги от централата Натанц. Атаката е била контролирана от Пентагона, който в момента има Кибер Командване и растящ бюджет, който ще му позволи да осъществява по-интензивни кибератаки.

Откриването на такъв офис в Пентагона, демонстрира подготовката на кабинета за кибервойна, в която САЩ и терористите ще могат да се удрят един друг като свалят силови решетки, финансови системи и комуникационни мрежи. Офисът на Кибер Командването изпитва нарастване в бюджета, докато министерството на отбраната се подготвя за орязване на разходите и намаляване на бюджетите в департаментите в Пентагона, което индикира важността на работата му за администрацията.

Правилата са в процес на развитие от две години, като те „изтекоха” към [New York] Times по удобно време за кабинета: The New York Times, Bloomberg L.P., The Wall Street Journal и Washington Post, всички те твърдяха, че техните компютри са били пробивани от китайски хакери и са били мишена от години. Компанията за компютърна сигурност, Мандиант, също обвини китайски хакери в кражбата на контакти, информация и файлове от повече от 30 американски журналисти и администратори във вестници, много от които са писали за китайски лидери и политически и правни въпроси в Китай.

Но Китайското национално министерство на отбраната отрече неговите хора да има каквото и да общо със заподозряните атаки, твърдейки че „китайските закони забраняват всякакво действие, включително хакерството, което нарушава интернет сигурността”. Министърът също изрази гнева си за обвиненията, казвайки че „да обвиняваш китайски военни за стартирането на кибератаки без солидно доказателство е непрофесионално и неосновано”.

„През последните години видяхме увеличение не само в опитите за хакване на правителствени институции, но и на неправителствени такива,“ каза пред репортери в четвъртък главния секретар Хилари Клинтън, наблягайки на факта, че китайците „не са единствените хора, които ни хакват“.

„Операции по кибер сигурността (на Националната администрация за сигурност) са пазени в много сериозна тайна и поради това е било невъзможно за публиката да реагира на това,“ каза през ноември адвокатът на Центърът за Лична Електронна Информация (Electronic Privacy Information Center), Арни Степанович. „Ние вярваме, че (това го прави) много трудно за Конгреса да останови закон в тази област“.

Управлението на Обама отдавна натиска Конгреса да приеме Закона за Кибер Разузнаване за Споделяне и Защита, който ще осигури на правителството по-голям достъп до интернет и информация за киберсигурността от частния сектор. Секретарят по вътрешна сигурност, Джанет Наполитано, твърди, че е задължително да се предотврати „кибер 11-ти септември“ атака, която би разбила вода, електричество и газ, причинявайки унищожения подобни на оставените след урагана Санди.

Но защитници на личните данни отдавна изразяват притеснения, че тази мярка ще даде на правителството достъп до личните имейли, онлайн чат разговори и друга персонална информация на американците, до която само частни сървъри и компании може също да имат достъп, подтиквайки Конгреса да откаже предложените мерки.

Успоредно с притесненията за личното пространство, увеличаващите се достъп на кабинета на Обама до информация за киберсигурността и възможности за водене кибервойна, осигурява на президента неизвестно количество сила да осъществява анонимни атаки на чуждестранна инфраструктура.

Докато използва тази технология за да атакува военни обекти, като антивъздушни или противоракетни радари във военни зони, САЩ също запазва правото да атакува други страни, на които не са обявили война.

С Щатите, класира на първо място през 2012г. в изследване, очертаващо „Индекс на киберсилата“, други нации, чието поведение е в противоречие с желанията на САЩ, могат да станат по-уязвими от всякога – особено след като международният закон позволява на страните да се бранят срещу чужди заплахи и тези „заплахи“ могат да бъдат потвърдени от неясни разузнавателни анализи на „потенциални“ кибер атаки.

rt.com

, , , , , , , , , , ,

Вашият коментар

„Социалната функция“ на банките, скъпоценният Конгрес и неравенството в Щатите

Главният изпълнителен директор на Goldman Sachs, Лойд Бланкфейн, получава десетки милиони в бонуси.

Главният изпълнителен директор на Goldman Sachs, Лойд Бланкфейн, получава десетки милиони в бонуси.

„Главният директор на Goldman Sachs, Лойд Бланкфейн, получава 75% увеличение“, пише Хъфингтън поуст. Изданието още посочва, че при заплата $2 млн., той получава $19 млн. бонус, $5,6 млн. от които са в кеш. Така Бланкфейн печели доста повече от директора на най-голямата банка в САЩ – JPMorgan Chase, Джейми Диксън, който взима $11,6 млн. Печалбата на Goldman Sachs за миналата година почти се е удвоила.

Според Бланкфейн, банките имали социална функция и вършели „Божията работа“. В интервю за лондонския Sunday Times заявява, че големите бонуси и печалби са знак, че икономиката се възстановява. „Ние помагаме на компаниите да растат като набират капитал. Компании, които растат, правят богатство. То, в замяна, позволява на хората да имат работа, която да създава повече растеж и повече богатство“. Бланкфейн добавя, че знаел за яда на хората към банкерите.

Ето една кратка история, която може би дава някакво обяснение за този яд:

Банките имат нужда от спасителен план, много хора са съкратени и остават на улицата. Банките биват спасени докато хора продължават да губят домовете и работата си. Банките връщат спасителните пакети с определени дивиденти за държавата, безработицата си е все същата, а и хората не са се върнали по домовете си.

Разбира се, лицемерието в света на капитализма не идва като изненада за никой. Каква „социална функция“ играят банките, може да питаме например протестиращите от Окупирай Уолстрийт, който отдавна са загубили вяра, че правителството може да изготви спасителен план и за самият данъкоплатец. Те се опитват да вземат нещата в свой ръце, като например целта на едно от разклоненията им е да изкупува дълг и да го опрощава.

В същото време, „социално-ориентираните“ директори на банки, а и много други големи организации, се опитват да вдигнат възрастта за пенсиониране в САЩ на 70 години, правейки помощи като социална сигурност и здравна грижа недостъпни за огромен брой американци. The Business Roundtable – списъкът на членовете може да намерите тук – направиха обществено достояние план за частичната приватизация на програмата за здравноосигуряване за възрастни американци и постепенното орязване на помощи, които те получават.

RT съобщават, че „докато повишаването на възрастта би спестила пари на федералното правителство, то също така ще вдигне драматично разходите на американците, което в частност ще разори хора с ниски приходи, които зависят от правителствените помощи“. Според CNNMoney, разходите за лечение ще се повишат с $11,4 млрд., въпреки понижението на федералните разходи с $5,7 млрд. Проектът получава подкрепата на хора като републиканеца Пол Райън, доскорошен кандидат за вицепрезидент на страната.

снимка - facebook.com/OccupyWallSt

снимка – facebook.com/OccupyWallSt

Към момента, почти 50 милиона американци живеят на ръба на бедността. Всъщност какво значи на „ръба на бедността“? Някакъв начин да олекотим тежестта на положението им като не ги причисляваме към тотално бедните? Е, Щатите са страна на контрасти, които понякога дебнат зад подобни изрази, но други са съвсем явни. Да вземем за пример Конгреса – средната нетна стойност на всеки конгресмен е $1,066 млн. или с около $1 млн. повече от тази на средния американец. Шейла Крумхолц, директор на Центъра за Отговаряща Политика (Center for Responsive Politics) смята, че „това, което е [трудно] да се прецени е дали тези законотворци оценяват финансовата болка, която хората изпитват и дали могат ефективно да ги представляват, въпреки факта, че те самите са доста заможни“. Дали наистина тези хора „виждат“ проблемите от гледната точка на техния свят?

Страната на възможностите отдавна вече не заслужава подобно наименование. Страната на неравенството звучи доста по-правдоподобно. Тенденции за подобрение продължават да липсват, присъстват по-скоро такива за ново вдигане на тавана на дълга в САЩ. Какво всъщност се случи с най-голямата демокрация в света? А може би въпросът е, какво всъщност е демокрацията днес? Ако съдим по цивилизования западен свят и проблемите, които изпитва, то определено представата, която се „продава“ по избори не съвпада с реалността, в която хората живеят.

, , , , , , , , , , , , , ,

Вашият коментар

Американски войски на българска територия?

22AB-Bezmer„Искаме САЩ да докарат постоянна армия“, пише в. Труд във вчерашния си брой. Мотивът за американското присъствие в региона бил да се постигне по-голяма сигурност… По-голяма сигурност в какво? Борбата с бедността? Или пък ще ни пазят от икономическата криза, имигранти или ще поливат земята може би?

Защо сме поискали въобще чужда армия да идва на наша територия? Щели са също да обучават нашата армия. Междувпрочем, става дума за около 2500 човека до максимум 5 хиляди.  Голямо учение ще пада! От военното министерство казаха, че ставало дума „за интензифициране на контактите във военната област между двете страни“, а за постоянно разполагане на войски въобще не ставало дума.

През 2006 година, България – представлявана от бившия външен министър Ивайло Калфин – подписа 10-годишно споразумение със САЩ за позициониране на войници в страната ни. Договорът може да бъде прекратен едностранно след едногодишно уведомление.

Интересното е, че по-рано тази година (05.02), именно когато на посещение в България беше Хилари Клинтън се появиха слухове, че американците могат да пожелаят базата в Безмер, като място за презареждане на гориво при евентуална атака над Иран. Основни теми за разговор между двете страни тогава бяха ситуацията в Близкия Изток, Югоизточна Европа и приноса на България в Афганистан. Сега, когато Барак Обама е прясно преизбран и ръцете му са по-свободни, вероятно ще настъпи момента за решаване на иранския въпрос, за който напоследък позабравихме. Но да се върнем на България…

Глупаво е да се твърди, че искаме повече американци за „увеличаване на тренировките и подобряване на обучението на българските военни“, които всичко на всичко са 30 000 души. И за слепецът е ясно, че изпълняваме поръчка на САЩ, а не че ни е досърбяло да се обучаваме военните повече. Ако държим да привличаме нежелано внимание към страната ни – това е начинът! Не е трудно да намерим доказателства, че американската армия не е много обичана по света, заради агресивната политика на страната. БНТ например, съобщи в сутрешния си блок преди няколко месеца, че една четвърт от атаките срещу международните сили (водени от САЩ) са дело на талибани. Там съобщението свърши и предаването продължи в друго посока, но за мен един въпрос остана да виси във въздуха: Кой тогава е отговорен за останалите 75% от атаките, след като основния противник на САЩ в Афганистан – талибаните – са виновни само за 25% ?

Друг интересен момент е, че българската делегация, сред която беше и министърът на отбраната, Аню Ангелов, беше на посещение в САЩ преди десетина дни, но тогава никой не обели и дума за това. Не вярвам във случайности, особено когато е намесена политиката.

По въпросите с визовия режим за България няма напредък от години, но когато нещата опрат до нещо, което американците искат, то просто се изпълнява. Тъжно е, но не и изненадващо, че страната ни е просто микрофон за посланията на „партньорите“ си на международната сцена и нищо повече. Принудени сме да балансираме между САЩ, ЕС и Русия и просто не остава място за нашите собствени желания и нашия собствен интерес. Нищо чудно, ако американците все пак успеят да ни пробутат „Шеврон“ и да започнат да добиват и шистов газ в България. Може би, поради гореизброените явление нямаме и ясна стратегия за национална сигурност, защото това би означавало да пренебрегнем чуждия интерес, за сметка на нашия собствен.

В крайна сметка, американците вероятно ще разполагат не само с полигона в Ново село, но и с тези в Граф Игнатиево и Безмер. Оттук има няколко неща, които можем да направим:

  1. Да се надяваме да не привлечем нежелано внимание, от което да пострадаме.
  2. Да се случи нещо и да се откажем от искането си. (ха-ха!)
  3. Или да изразим позицията си като гражданско общество.

, , , , , , ,

Вашият коментар

%d bloggers like this: