Ще преборим ли комунизма?

Статията е публикувана също в блога „Леви мисли за десни дни“ и в сайта на Съпротива

Кой е проблем номер 1 на България? Бедността, намесата на чужди интереси или правителството? Дали не е икономическата система (и нейната криза), демографската катастрофа или политическата система? Независимо какъв е отговорът в действителност, обществото е далеч от определянето на общ, най-сериозен проблем. Вероятно дори обратно на очакванията, същото понякога се бори с несъществуващи сили, въобразени с помощта на целенасочени апели от заинтересовани източници.

 

Днес, в динамичната обстановка на гражданско недоволство, изглежда нито един от горепосочените въпроси не фигурира. Като топпроблем на недоволните отново се припознава духът на комунизма. Макар реториката на протеста да поддържаше разделение между граждани и мафия, мнения на някои от участниците постепенно преместиха акцента върху „комунистическите престъпници“[1]. Не можем категорично да заявим, че това е постоянна линия на говорене за „пионерите“ на дефиницията – вероятно те са неясно с несъстоятелността на подобно обвинение. Факт е обаче, че подобни примитивни апели пускат корен сред недоволните граждани и подсилват илюзорното зло.

Комунизмът беше най-сериозният проблем при раждането на „синята идея“ и сега наново – при реанимирането й, вследствие (волно или неволно) от действията на протестиращите. „Дясното“ (в България и в световен мащаб) се идентифицира благодарение на съвременния образ на комунизма, като противопоставя на него своя неолиберализъм (терминът не е популярен в България). Публичната собственост[2] е заклеймена като „комунистическа“, социалните помощи се превръщат в подаяние за некадърните и мързеливите, регулациите се обявяват за недемократични и ограничаващи личния избор. Това е и същността на неолиберализма – приватизация и дерегулация. Но защо отново се появява лайт-мотива за комунистите-злодеи? Нима управляващите, като предмет на атака от страна на протестиращите, са наследници и представители на комунизма, който бил също „престъпническа“ система?

Вероятно всеки от нас е чувал или сам е изричал по адрес на комунизма, че е имал една много благородна идея, която обаче не е успяла и се е изродила в репресии и нищета. Аз съм склонен да отида по-далеч – комунистическите идеи никога не са били практикувани в достатъчна степен, която да ни позволи обективно да наименоваме старата система „комунизъм“. Псевдо-комунизмът, „приютил“ почти половин свят, съществувал и у нас, е просто поредният щрих в историята на привилегированите елити.

Замислен като безкласово общество на теория[3], „комунизмът“ на практика де факто разделя обществото на две – работническа класа и управляващи или аристокрация на влиянието. Разпределението на благата отново не зависи от произвеждащите, те биват отнети чрез инструментите на държавния апарат и разпределени по негово усмотрение. Първото води до ново неравенство, а второто подкопава силата на личната инициатива и значимостта на нечий труд. Въпреки това, бившата система има два безспорни успеха – всеобщ достъп до образование и медицинска помощ.

При смяната на системата, от комунизъм към демокрация и капитализъм, старата аристокрация, благодарение на контактите си и информацията за наличните възможности, неизбежно разполага с „летящ старт“ в новите времена. Властта се видоизменя и ролята на парите за придобиване на влияние става водеща. Идва ерата на новобогаташите, мафията, олигарсите – може да ги наричате, както ви е удобно. Може би най-удачно е да ги наричаме „привилегировани елити“, поради общи признаци с предишни (и бъдещи) форми на “аристокрацията”.

В този контекст, изглежда напълно нелогично да продължаваме да идентифицираме „комунизма“ с една партия, признаваща за свой предтеча старото БКП. Самата идея, че те са комунисти[4], не лежи на никакви сериозни аргументи. Ако комунизмът, който е въплъщавал и идеята за егалитарианизма, е съществувал, можем само да предполагаме какъв би бил хода на историята.“Комунистическите престъпници“, едва ли щяха да съществуват, ако бяха наистина… комунистически.

Да си обясняваме съвременните проблеми с вторичните трусове от „комунизма“ е своеобразно абдикиране от мисловна дейност. И докато разсъждаме чрез миналото, пропускаме възможността да се запознаем с и анализираме новата система. Не бива да се изненадваме, че тя не чака да научим правилата на играта и днес сме недоволни, но неспособни да формулираме с категоричност проблемите си. „Синята идея“ неслучайно умря веднъж. Новата система не се нуждае от политически идеологии, за да оправдае действията си, толкова колкото старата. Политиката днес е преобразена в балансьор на интереси по правилата на лобирането, или с други думи, по правилата на търга – предложилият най-много печели.

Време е да се поинтересуваме и да прогледнем реалността в световен мащаб. Съвременната система на неолиберална демокрация и капитализъм се нуждае от образа на комунизма, с цялата отрицателност, която може да му бъде придадена. Нуждае се, за да докаже правотата на своята посока, за да покаже „величината“ на своите успехи и да придаде блясък на съществуването си. Ние осигуряваме успеха на подобни начинания с лековатото заклеймяване на комунизма, какъвто и да е бил той, и същевременно заключваме себе си в противопоставянето „капитализъм-комунизъм“, така изключвайки алтернативите пред обществото.

---

[1] http://offnews.bg/index.php/237647/radan-kanev-ne-mafiya-a-sbirshtina-komunisticheski-prestapnitsi – „Радан Кънев: Не мафия, а сбирщина комунистически престъпници“.

[2] Битува вярването, че частната собственост се управлява по-добре от държавната. Практикуването на подобна мантра – макар и вярна в определени случаи, но не винаги – стига до невероятни крайности. Като един от много примери може да посочим природата и скоростното й приватизиране и бетонизиране в името на частни интереси.

[3] Безвластническите комунистически движение се по-близо до безкласовия модел.

[4] Това не пречи на въпросната партия да се опитва да се възползва от ситуацията, приписвайки си намерения, отговарящи на някои положителни явления от предишната система.