Поляризацията на здравия разум

Международните новини не са от най-силните страни на българските медии. Следователно не е изненада, че у нас реакциите на глобални, континентални, регионални и въобще каквито и да е събития извън България – т.нар „международно положение“ – страдат от жестока липса на адекватност. Информационните празноти сериозно възпрепятстват появата на едно по-задълбочено разбиране на процесите в страната и мястото ни в световната картина.

Прекрасна илюстрация на ширещото се невежество по отношение на „международното положение“ е съществуването на „про-западни“ и „про-руски“ лагери в общественото ни пространство. Първите можем да позиционираме между политическите активисти близки до „сините“ партии и необвързаните с никого привърженици на „западния начин на живот“ (обикновено без да са го живяли, разбира се). Сред про-руски настроените пък можем да забележим мнозина привидно анти-капиталистически активисти[1], хора разочаровани от бляскавите и несбъднати обещания за прогрес с приближаването ни към Запада, както и мнозина с явен сантимент към миналото. Интересното е, че националисти има и в двата лагера, според това чий ботуш е идентифициран да седи над страната ти – този на Запада или този на Русия.

А защо наличието на двете групи да е именно симптом за невежество? Според мен обяснението е много просто – всеки, които поддържа някакви общочовешки ценности и има симпатия към живота и свободата, е невъзможно едновременно да е наясно с политиките на Запада и Русия и да бъде привърженик на която и да е от двете страни. За да не ви е постно, ето няколко основателни аргумента в полза на твърдението ми:

И Русия и САЩ могат категорично да бъдат определени като империалистически страни. Броя на руските военни бази по света е нищожен сравнен с американските – около дузина срещу повече от 700. И двете страни обаче разполагат с широки сфери на влияние – т.е. на доминация – основно над съседните им страни, но не само. Други западни страни, като Франция и Англия например, също упражняват икономическа и военна сила в уж независими страни.

По отношения на продажбата на оръжия, често равнозначна на финансирането на военни конфликти и за утвърждаването на ужасяващи режими, към гореспоменатите страни можем да добавим и Италия и Германия, както и партньорът на Русия – Китай. Най-близките до ума примери са Сирия и Египет, както и държавата Израел, за чиято инвазия в Газа и (вече) хилядите цивилни жертви четем и слушаме в последните 18 дена. Въпреки интензивния конфликт между Запада и Русия в публичното пространство, словесните атаки относно продажбата на оръжия на жестоки режими не е сред лайната, с които се замерят двете страни.

Не е за пренебрегване и откритата репресия на социални групи, както на запад, така и на изток. От една страна, Русия е широко известна с отвратителните си закони за LGBT обществото, както и с криминализирането на масови събирания и протести в страната. От друга страна, Западът също не отстъпва – полицейското насилие над граждани е като рутинна процедура по време на мирни протести; милитаризацията на полицията и хвърлянето в затвора на милиони души, както и продължаващото съществуване на Гуантанамо Бей, където хора са измъчвани и лежат с години без съдебен процес са може би най-ужасяващите, които идват на ум.

Ако заговорим за политика и икономика на повърхността пак изплуват шокиращи реалности. Наличието на олигархии и на запад и на изток е безспорно. Владимир Путин става широко известен с борбата си с някои олигарси, които в последствие бяха заменени от други, продължавайки симбиозата между интересите на едрия капитал и държавата в Русия. Западът може да се похвали със същото, като дори изследване на Принстънския университет наскоро потвърди, че САЩ е олигархия и парите определят политиката на страната. Все пак капитализмът изглежда някакси по-див на запад, в своята съвременна форма, известна още като „неолиберализъм“. За неолиберализмът съм писал по-подробно тук.

С това ще приключа рисуването на тази нелицеприятна картина. На драгите про-западни и про-руски люде ще пожелая повече разнообразна и задълбочена информация за ставащото по света и ролята на Големите сили. Разбира се мнозина са склонни на моментален компромис – осъзнавайки, че и двете страни са лоши, най-лесно е да процедираме като на избори – даваш глас за по-малкото зло.

Съветвам про-западните и про-руските активисти да преосмислят позициите си и ако желаят постигането на някаква положителна промяна както у нас, така и по света, да подкрепят гражданските организации на Запад и на Изток, борещи се срещу политическото статукво в своите страни. Доминацията на Големите сили възпрепятства не само нас, но и повечето народи по света, от свободата да организират ежедневието си самостоятелно. Не е тайна за никой, че политиците ни са марионетки, които се присламчват ту към Запад, ту към Изток, но ако трябва да бъдем честни – те нямат и избор.

Бъдете здрави и избягвайте конфликти с приятели по линията „про-запад – про-Русия“ 🙂

 

[1] Привидно, защото игнорират факта, че и Русия е капиталистическа страна.

В духа на ЕЦБ: Кипър ще бъде посечен

И Кипър поиска „спасение“ от Еврозоната

Кипър се превърна в петата европейска страна, поискала спешна помощ от Еврозоната за спасяването на банките си. За разлика от предишни случаи, на страната бе поставено условието да изземе значителна част от всички банкови депозити в замяна на 10-милиардния спасителен план. По последни данни става дума за кризисен данък от 12,5% за спестявания над €100,000 и 3% за по-малките. Първоначалните условия бяха за 9,9% и 6,7% вземания по депозити над и под летвата.

Кипър е страна с 800,000 души, БВП под €18млрд. и банкова система държаща около €68,4млрд. в депозити, голяма част от които се държат от руснаци и други чужденци. Според Moody’s, руски банки държат около $12млрд. в страната.

Предложението на европейските кредитори граничи с изнудване: или тежките условия биват приети или на страната бива отказана всякаква помощ и икономиката изпада в колапс. Президентът на Кипър – Никос Анастасиадес – даде подкрепата си за по-малкото зло, но все още не е сигурно, че ще получи достатъчно подкрепа при гласуването в парламента. Правителството твърди, че при банкрут и закриване на банките, повече спестявания ще бъдат загубени и десетки хиляди ще бъдат уволнени от работа.

Интересен факт около положението в Кипър е, че докато депозитите биват облагани с кризисни данъци – акции, кооперативни фондове и рискови финансови продукти няма да бъдат докосвани. Еврозоната настоява спестяващите да поемат тежестта, но оставя непокътнати собствениците на облигации.

В същото време, кипърския президент заявява, че „тези, които държат депозитите си повече от 2 години ще получат половината от тях в облигации“, които ще бъдат осигурени от приходите от газовата индустрия. Подобни компенсации целят успокоение, но предизвикват и въпроси. При такива възможности, кому са нужни толкова строги мерки?

Кипърци са лишени от възможността да изтеглят парите си. Дори електронните извлечения са замразени и е невъзможно да бъдат изкарани пари от страната. Няма съмнение, че Европейската централна банка (ЕЦБ) е била наясно с хаоса, който ще настане в Кипър при подобни настоявания.

Други притежатели на депозите в слаби банки в Европа, по места като Испания, Италия и Гърция, с право ще започнат да се чудят дали това не е началото на нова ера от спасителни планове за банките – ера, в която спеставяния ще бъдат изземвани директно. Според Business Insider, събитията в Кипър днес, могат да доведат до вълна от изтегляне на депозитите на други места в Европа и пагубни последствия за банките.

Икономическият климат в Европа от началото на кризата не се подобрява, въпреки твърдия курс на строги икономии. Все повече представители на европейски институции не отричат влошенията в следствие на подобни политики. Поддържането на една привидно издъхваща система се плаща всеки ден от обикновените граждани. При това залогът не са единствено спестяванията, но също психическото и физическото здраве на хора, нужни на света днес само като консуматори.

Не бива да се заблуждаваме, че експертите от Тройката – ЕЦБ, МВФ и ЕК – са абсолютно наясно с действителността. Очевидно обаче мнозинството граждани на ЕС не са стигнали до същото заключение. В противен случай, противопостяването на подобни убийствени мерки в „демократична“ Европа би било далеч по-яростно от отчаяната борба в страни като Гърция, Испания, Италия и Португалия.

„Главнокомандващият хакер: Обама получи правото на превантивен кибер удар” – RT.com

Публикацията е публикувана на rt.com

Американският президент Барак Обама (AFP Photo / Jewel Samad)

Таен преглед стигна до извода, че президентът Барак Обама има правото да стартира превантивна кибер атака срещу която и да е страна на основанието, че тя се счита за „кибер заплаха”, дори и когато отсъства конкретно доказателство за това.

Може би не остава много преди САЩ да предприеме ужасяващи атаки на чужда територия с не повече от клик с мишката, и така спестявайки си усилието да праща своите военни в чужбина или да обявява война.

Кабинетът на Обама към момента пише нов набор от правила, за това как американските военни да могат да се защитават от или да осъществяват кибератаки, съобщава New York Times. Администрацията на Обама още позволява на разузнавателните служби да обявяват потенциални заплахи. Но дори и тези заплахи да не са нищо повече от подозрение без доказателства, военните вече имат правото да атакуват други държави, независимо дали Щатите са ангажирани или не в конфликт с тях.

Това не само ще спести на Щатите изпращането на войски зад граница, но също така ще позволи на администрацията да взима решения без дебата, който обикновено се появява преди пращането на американци в конфликтна зона. И ако администрацията осъществи атаки на базата на грешни предположения, ще й бъде спестен срама, който сполетя президента Джордж Буш, когато прати хиляди американски войници на война с Ирак, която трая 9 години, на грешното основание, че Ирак притежава оръжия за масово поразяване и е заплаха за сигурността.

Без необходими военни разгръщания в чужбина за осъществяването на кибератака, администрацията няма да има какво да губи като анонимки набелязва и унищожава инфраструктура, заради собствените си подозрения за заплаха. Новите й правила ще позволят също така на военните да оперират и на местно ниво, мисълта, за което кара много хора да се чувстват некомфортно. През октомври, Белият дом подписа директива, която цели да „финализира нови правила за ангажираност, които ще направляват командирите кога и как военните могат да излизат от правителствените мрежи, за да предотвратят кибератака, която може да нанесе значителни щети или жертви”.

Висш служител от администрацията каза на [New York] Times, че досега Щатите са държали кибер-възможностите си ограничени и че новите правила могат да позволят на позволят на кабинета да достигне целия си потенциал.

„Има нива на кибервойни, които са много по-агресивни от всичко, което е използвано или е било препоръчвано”, казва официалното лице.

Администрацията вече е използвала компютърни червеи, за да парализира инфраструктурата на други държави, включително серия от атаки срещу ядрените електроцентрали на Иран, една от които взе между 1000 и 5000 центрофуги от централата Натанц. Атаката е била контролирана от Пентагона, който в момента има Кибер Командване и растящ бюджет, който ще му позволи да осъществява по-интензивни кибератаки.

Откриването на такъв офис в Пентагона, демонстрира подготовката на кабинета за кибервойна, в която САЩ и терористите ще могат да се удрят един друг като свалят силови решетки, финансови системи и комуникационни мрежи. Офисът на Кибер Командването изпитва нарастване в бюджета, докато министерството на отбраната се подготвя за орязване на разходите и намаляване на бюджетите в департаментите в Пентагона, което индикира важността на работата му за администрацията.

Правилата са в процес на развитие от две години, като те „изтекоха” към [New York] Times по удобно време за кабинета: The New York Times, Bloomberg L.P., The Wall Street Journal и Washington Post, всички те твърдяха, че техните компютри са били пробивани от китайски хакери и са били мишена от години. Компанията за компютърна сигурност, Мандиант, също обвини китайски хакери в кражбата на контакти, информация и файлове от повече от 30 американски журналисти и администратори във вестници, много от които са писали за китайски лидери и политически и правни въпроси в Китай.

Но Китайското национално министерство на отбраната отрече неговите хора да има каквото и да общо със заподозряните атаки, твърдейки че „китайските закони забраняват всякакво действие, включително хакерството, което нарушава интернет сигурността”. Министърът също изрази гнева си за обвиненията, казвайки че „да обвиняваш китайски военни за стартирането на кибератаки без солидно доказателство е непрофесионално и неосновано”.

„През последните години видяхме увеличение не само в опитите за хакване на правителствени институции, но и на неправителствени такива,“ каза пред репортери в четвъртък главния секретар Хилари Клинтън, наблягайки на факта, че китайците „не са единствените хора, които ни хакват“.

„Операции по кибер сигурността (на Националната администрация за сигурност) са пазени в много сериозна тайна и поради това е било невъзможно за публиката да реагира на това,“ каза през ноември адвокатът на Центърът за Лична Електронна Информация (Electronic Privacy Information Center), Арни Степанович. „Ние вярваме, че (това го прави) много трудно за Конгреса да останови закон в тази област“.

Управлението на Обама отдавна натиска Конгреса да приеме Закона за Кибер Разузнаване за Споделяне и Защита, който ще осигури на правителството по-голям достъп до интернет и информация за киберсигурността от частния сектор. Секретарят по вътрешна сигурност, Джанет Наполитано, твърди, че е задължително да се предотврати „кибер 11-ти септември“ атака, която би разбила вода, електричество и газ, причинявайки унищожения подобни на оставените след урагана Санди.

Но защитници на личните данни отдавна изразяват притеснения, че тази мярка ще даде на правителството достъп до личните имейли, онлайн чат разговори и друга персонална информация на американците, до която само частни сървъри и компании може също да имат достъп, подтиквайки Конгреса да откаже предложените мерки.

Успоредно с притесненията за личното пространство, увеличаващите се достъп на кабинета на Обама до информация за киберсигурността и възможности за водене кибервойна, осигурява на президента неизвестно количество сила да осъществява анонимни атаки на чуждестранна инфраструктура.

Докато използва тази технология за да атакува военни обекти, като антивъздушни или противоракетни радари във военни зони, САЩ също запазва правото да атакува други страни, на които не са обявили война.

С Щатите, класира на първо място през 2012г. в изследване, очертаващо „Индекс на киберсилата“, други нации, чието поведение е в противоречие с желанията на САЩ, могат да станат по-уязвими от всякога – особено след като международният закон позволява на страните да се бранят срещу чужди заплахи и тези „заплахи“ могат да бъдат потвърдени от неясни разузнавателни анализи на „потенциални“ кибер атаки.

rt.com

Какво се крие зад френската намеса в Мали?

В отразяването на конфликта в Мали от международните медии, всички противници на държавата се представят като ислямистки бойци и доколкото в страната има радикална ислямистка организация, каквата е Ал Кайда в Ислямски Магреб (AQIM), са прави. Това, което се игнорира обаче е, че всъщност поначало бунтът в Мали е дело на туарегите.  Председателят на форума за арабска култура в България – Руслан Трад – пише в своя публикация за кризата в Мали:

„ Западната гледна точка към целия регион, подвеждана от Ал Кайда, обърква ситуацията на земята. Повечето бунтовници в Мали не приемат Осама бин Ладен или подканата му към създаване на халифат, подобен на този от 7-8 век. Има няколко групи, които имат повече общо с етнически конфликт, отколкото с джихад:

1. Национално движение за освобождение на Азауад, което се състои почти изцяло от туареги, които искат независима държава.

2. Национален фронт за освобождение на Азауад, съставен от араби и туареги, които настояват да се даде възможност на хората в северната част на Мали да се самоопределят, но не призовават за налагане на шериат.“

Нова „война с тероризма“ или … ?

Ислямистите в страната използват безредиците, за да увеличат влиянието си в региона. Това е добре дошло за държави като Франция, които могат да изпратят войски под стария претекст „война срещу тероризма“. Акцентът не само пада върху ислямистите, но и в голямата си част изключва от информационните текстове борбата за права на туарегите, което не е нов за региона проблем. Няма достатъчна яснота дали и доколко всъщност ислямистите имат контрол над въстанието.

Бунтът в Мали избухна почти преди почти година. След унизителни загуби, включително поради липсата на боеприпаси, военните в страната направиха преврат, посочвайки липсата на средства за защита и невъзможността на президента Туре да предпази хората си. Положението продължава да се влошава без изгледи за международна помощ.

Защо сега и защо Франция?

През декември, Съветът за Сигурност на ООН най-накрая приема резолюция за военна намеса в страната след изготвянето на изчерпателен списък на предварителни мерки, които следва да бъдат осъществени, сред които обучаване на малийската армия, която трябва да е водеща в офанзивата. Всичко се променя за часове след като френското разузнаване научава за два конвоя насочващи се на юг.

Въпрос, който малцина си задават е защо сега, защо не по-рано? Какво прави поредната офанзива по-опасна от предните, че да предизвика мигновена намеса в разрез с първоначалните планове на ООН от преди повече от месец?

Много информационни агенции посочват като причина близостта до столицата Бамако. Не е трудно да се досети човек, че подобно стечение на обстоятелствата можеше отдавна да бъде предотвратено. Вероятно стимулът зад действията на френския президент надминават борбата с противника „на прага на Европа“. Как така Оланд не се сети да се бори с тероризма като го избраха, а го прави чак сега?

Определени източници като „Российская газета” предположиха, че Франция е загрижена за урановите мини в Мали. „На територията на сепаратистката „държава Азауад” са съсредоточени находищата на стратегическата за страната суровина – уранът“, коментира изданието.

Любопитно, подобна позиция беше защитена и от белгийски народен представител, който се противопоставя на логистичната помощ, която страната му смята да предложи на Франция. „Войната на Франция срещу Мали е само за контрол над урана и реализирането на колониални цели“, казва Лоран Луис. Народният представител продължава с думите, че „целта на войната е финансов контрол над урана и ние не сме глупаци“. Лоран Луис вижда това като опит от страна на Франция да спаси нейния гигант – AREVA, работейки срещу китайската икономическа мощ и поддържайки американските глобални интереси. „Борбата с тероризма“ и „защитата на човешките права“ се използват като претекст за медиите.

Лоран Луис – народен представител от Белгия

„Как страна като Белгия помага на бунтовниците в Сирия, които настояват за въвеждането на Шериата, като плаща 9 милиона евро за елиминирането на Башар ал-Ассад и също помага на ислямски режими в цяла Либия, Тунис, Египет и системи, които също желаят закона на Шериата, а в Мали участват във война за предотваряването на Шериата, който е „срещу човешките права“. Луис вижда това като лицемерие и опасност от нови войни в бъдещето, където може да бъде използван същия претекст.

Защита на златото?

По пътя си на изток, въпросните конвои, които предизвикаха френската реакция, се приближават не само към столицата Бамако, но и към един от районите със златни мини в южната част на страната.

Златната мина „Морила“ се намира на 280км югоизточно от столицата на Мали. Тя е една от двете големи мини в страната, управлявана от Randgold Resources. В „Морила“ участва също и AngloGold Ashanti. Randgold Resources, чиято щаб квартира е във данъчния рай – Джърси, Ирландия, оперира главно на територията на Мали. С AngloGold Ashanti делят по 40% от печалбата от мината, като 20% отива за държавата. Мали взима само 20% и от другата мина ръководена от Randgold Resources. След членовете на борда на директорите, може да се спрем на няколко френски имена, включително на председателя – Филип Лиетар – също независим съветник и част от големи разклонение на Световната банка като Международната Финансова Корпорация (IFC). Същевременно, партньорите от AngloGold Ashanti са обвинявани от организации като Human Rights Watch за експлоатация на деца в златни мини. Други източници също пускат данни за използването на между 20 и 40 хиляди деца в мините.

Мали държи третата позиция по производство на злато в Африка и е изпреварена само от Гана и Република Южна Африка. Въпреки това страната не може да се похвали със силна икономика. Показателен за липсата на средства е случаят, когато малийската армия във военна база Агелок свърша своите муниции при атака на туарегите. В последствие всички са избити. По-късно президентът Туре беше свален с преврат от армията.

Какво в крайна сметка провокира тази привидно рязка намеса на французите в Мали? Дали е „борбата с тероризма“ на прага на Европа или борбата за ресурси и влияние, насочвала европейската външна политика в продължение на векове. Сега Франция получава вербална подкрепа от всичките си партньори, но единствено други африкански държави изявяват желание да изпратят армия в Мали.

Къде е международната общност?

Протест в Лийдс, Англия срещу атаките над ивицата Газа

Поредните атаки в ивицата Газа, съответно – поредните контра-атаки в Израел. Поредните цивилни жертви от този неразрешим конфликт. Дали наистина е толкова неразрешим? От гледна точка на ООН, двете страни трябва да се поуспокоят и да седнат на масата, но това е приказка, която не чуваме за първи път.

Вместо това беше убит лидерът на военното крило на Хамас – Ахмед Джабари. Според Гершон Бешкин – мирен активист от Израел – часове преди да умре, Джабари е получил план за мирно споразумение с Израел, който е включвал механизми за поддържане на „свалените оръжия“, дори когато има искри между Израел и фракции по ивицата Газа. Башкин твърди пред Ааретц, че висши служители в Израел са знаели за неговите контакти с Хамас и египетското разузнаване в опитите за формулиране на постоянно примирие.

Не бива да забравяме обаче, ролята на международната общност. Всъщност тя се състои основно в пацифистко поведение и писане на резолюции, които в последствие нямат значителен ефект по отношение на Израело-Палестинския конфликт. Най-големият играч, който се въздържа от по-решителни действия са Щатите. Като един от най-големите спонсори на Израел, а също изпращайки пари и на Палестина, те разполагат с многобройни, и не само финансови, лостове да принудят страните да преговарят. Но искрите продължават да избухват в пламъци, неправомерни селища продължават да се строят, избутвайки дори повече палестинците. Удари и контра-удари, озлобление едни към други за сметка на цивилните. Всичко, което прави Израел само радикализира палестинците, а другите, които не са замесени в насилието пряко, са принудени да живеят в мизерия, често без ток, с ограничени водоизточници. Проблемите са много, решенията също, но действията…

Сред по-интересните реакции на вчерашните въздушни атаки над ивицата Газа,  беше тази на Египет. Президентът Морси върна посланика на страната от Тел Авив в знак на протест срещу нападението. Същевременно беше поискана среща на Съвета за сигурност на ООН, също идваща от египетска страна. Мнения на коментатори твърдяха, че има шанс САЩ да използва ветото си, за да предпази Израел от международна цензура.

Едно интересно мнение, на което се натъкнах наскоро, поставяше въпроса: „Защо Косово, но не Палестина?“. „До момента 83 членки на ООН (включително САЩ) са признали Косово – 44 по-малко от общия брой членове, който са признали Палестина“. Как е възможен подобен парадокс? Това може да означава единствено целенасочено игнориране на правото на палестинците да имат собствена държава.

„Смаляването“ на палестинската територия от 1946 до 2005

Вместо това, те са постоянно потискани от режим, който мнозинa оприличават на апартейд. Вместо това, губят децата си и живота си без вина. Вместо това, други – удавени в отчаяние и омраза – се обръщат към насилието, от което страдат още повече хора. Най-грозното и най-ужасното обаче са мъртвите деца. Няма по-невинни същества от децата…

За жалост, не съществува и нещо като съвест сред международната общност. В противен случай, вероятно конфликта щеше да е прекратен много преди да съм се родил дори. Големите играчи, които са способни да надделеят над мнението на мнозинството, не са склонни да се опитват да се наложат над Израел и да катализират процеса на преговори.

Тук може да намерите снимки и видео от ужасяващите атаки над ивицата Газа вчера. Много страници във Фейсбук се оплакаха от изключване на акаунтите на техните админи, заради въпросните снимки.

Мръсната игра в Пакистан

„Прецизността“ на атаките с дрони струва живота на цивилни, сред които и много деца в Пакистан.

Пакистанците са разгневени от убийствата на цивилни и деца от атаки на дрони. [снимка: Al Jazeera]

В края на ноември миналата година, правителството на Пакистан изгони силите на НАТО от полетата им в провинцията Балочистан и от военно-въздушната база в Шамзи, в отговор на убийството на 25 пакинстански войника, при което имаше и около 13 ранени. Затворен беше и пътя за доставки на НАТО за войските им в Афганистан. Тогава правителството на азиатската държава настояваше за извинение от американска страна, заради вредата нанесена от техните безпилотни самолети (дрони). Това макар и дребно и символично изискване, на фона на броя на жертвите, не беше одобрено. Пътищата за НАТО обаче бяха отново отворени по-рано този месец, след като САЩ и Пакистан постигнаха договорка.

На друго мнение изглежда е населението на Пакистан, което продължава да страда от атаките на дрони срещу военизирани екстремистки групи в страната. Излиза, че ефективността на дроните не потвърждава уверенията от американска страна за война без риск. Много цивилни, сред които и около 200 деца са загинали от атаки на дрони.

Изследователски център за изследване на общественото мнение – Pew Research Center – наскоро изследва нагласите в пакистанското общество и установява, че около 74% от населението смята американците за враг. Около 4-от-десет смятат, че икономическата и военна помощ на САЩ има негативен ефект, на обратното мнение са само 1-от-десет. Показателен факт е, че само 17% подкрепят атаките на дрони срещу екстремистки групи в страната, дори и когато се осъществяват заедно с пакистанското правителство. Страхът, че екстремисти могат да вземат контрола в Пакистан е около 52%.

Данните още показват, че около 9-от-десет пакистанци са недоволни от правителството си и считат положението в страната за лошо. Мнозинството в страната определя безработицата, престъпността, тероризма и корупция като най-големи проблеми. Изследването е проведено през пролетта, преди смятана на министър-председателя в Пакистан, който по настоящем е Ража Первез Ашраф. Именно неговият кабинет постигна съгласие с Щатите да бъдат отново отворени пътищата за НАТО.

От стъпването си в длъжност, президентът и Нобелов лауреат за мир – Барак Обама – има на сметката си около 300 атаки на дрони в Пакистан. Сметката на цивилните жертви се оценява между 400-800. Убитите деца – 175.  Ранените от атаки на безпилотни самолети наброяват над хиляда. И това се случва в страна, за която САЩ твърди, че е нейн съюзник. Представете си какви биха били цифрите на жертвите ако Пакистан не беше „партньор“ на американците и НАТО. Играта с пакистански животи не е спирала и няма индикации това да се случи скоро. Правителството също не изглежда способно да устои на американския натиск.

(НЕ)Справедливост по линията Джулиан Асандж – Брадли Манинг

Брадли Манинг и Джулиан Асандж – другари по дело

Представете си един свят, в който Джулиан Асандж беше основал Уикилийкс в Близкия Изток, прицелвайки се в режима на  омразния президент на Сирия – Башар Ал-Асад. Представете си и Брадли Манинг като войник от сирийската армия, който издава 260,000 документа със секретна информация за режима. Двамата щяха да са герой навсякъде в Западния свят, доминиран от Щатите. Вместо това двамата станаха жертви на един лицемерен свят и неговите двойни стандарти за справедливост. Брадли Манинг е в затвора вече повече от 800 дни без процес, а Джулиан Асандж днес празнува рожденния си ден в еквадорското посолство в Лондон.

От американската армия не са намерили пряка връзка между двамата, което се оказва препятствие за обвинението. При това положение, няма да могат да екстрадират или обвинят Джулиан Асандж за участие в изпускането на класифицирана информация в пространството. Ръцете на САЩ обаче са дълги и мнозина свързват поведението на Швеция и Великобритания именно с подкрепа за презокеанските си партньори. Европейските хрътки на Щатите държат здраво Асандж, които стана неудобен за много хора, споменати и неспоменати в изтеклите документи. Една постъпка, която говори за силните настроения срещу Асандж, е определянето на сума от 300,000$ за пускането му под гаранция през декември 2010 от британската полиция. За негова радост, с многото врагове, Джулиан намери и много почитатели, някои от тях доста богати.

Обратно към Брадли Манинг, както споменахме по-горе, процесът срещу него още не е в ход след повече от 800 дни. Междувременно, широката публика далеч не е забравила неговото дело. Напротив, организирани са инициативи в подкрепа на Манинг. Хората, които са отвратени от кадрите на убийства на невинни, както и двуличната дипломация и куп други неща, отхвърлят опитите да се опетни личността на Брадли Манинг.  Според Чейс Мадар, Манинг е обвиняван точно за това, което Барак Обама се е заклел, че ще прави идвайки на поста си – да увеличи прозрачността в правителството и да хвърли светлина върху конструктивната роля на хората, които разкриват неправди в обществото. Наскоро, американската армия дори призна, че разследва привържениците на Манинг – международна група активисти, която защитава дейността му от негово име.

Но каква изненада е това за страна, която прокара закон, разрешаващ й да задържа свои граждани за неопределено време без процес и без доказателства! И вие можете да покрепите Брадли Манинг на този адрес: www.bradleymanning.org

Джулиан Асандж е в много по-голяма степен господар на съдбата си, макар и под домашен арест, а след това и криейки се в еквадорското посолство. Известният австралиец помоли Еквадор за политическо убежище. Това не предизвика изненада в медийното пространство, предвид личността на еквадорския президент Рафаел Кореа и противопоставянето му на Щатите. Все пак, Еквадор дори изгони американския посланик в страната, които изглежда е бил посредник в манипулирането на органите на реда. Преди около месец, Асандж интервюира Кореа за Russia Today – медията, която нае Асандж докато беше под домашен арест.

По случай рожденния ден, пожелавам на Асандж да намери поне още 260,000 секретни документа от Щатите и, разбира се, да получи свободата си, защото имаме нужда от хора като него. Имаме нужда и от хора като Брадли Манинг, защото да издадеш военно престъпление не е престъпление. Дано и двамата да намерят своя изход в този несправедлив свят.

Нов постоянен член на Съвета за Сигурност на ООН ?

А защо не 6 ?

В четвъртък (19.04) беше тествана индийската ракета-носител Агни-5, която ще може да „вози“ евентуална ядрена глава. Според официални данни обсега й достига 5000км, но това може би е по-скоро долната граница. Изстрелването на междуконтиненталната балистична ракета протече успешно.

Индия отделя $46млрд. за оръжия и е сред най-бързо въоръжаващите се страни. Тази сума рязко контрастира с $11.5млрд, които страната харчи за образование на 1.3 млрд. население и $6млрд. за здравеопазване. Едно заключение се оформя в главата ми: Индия поставя военната сила пред грижата за гражданите си.

С изстрелването на Агни-5 и политиката си на въоръжаване, Индия по-скоро иска да се утвърди като световна сила, а не като заплаха. Мнения, говорещи за надпревара с Китай, звучат несериозно. По вероятната цел на Индия и да се превърне в постоянен член на Съвета за сигурност на ООН и да стане член на т. нар. „Ядрен клуб“, където са САЩ, Русия, Великобритания, Франция и Китай.

Западните страни не показват притеснение от амбициите на Индия, а Китай, който се намира в непосредствена близост, не се чувства притеснен от евентуална заплаха. Изглежда Индия е на път да получи своето място сред големите и своя глас в определянето на сегашния Световен ред. За жалост, докато страната се бори да увеличи влиянието си чрез интензивно въоръжаване, индийското население остава най-бедното, с много нисък индекс на човешко развитие.

Индия е далеч от страни като САЩ и Китай по разходи за „отбрана“. Големите сили отделят много повече от „мизерните“ $46млрд. на Индия. Представете си дори само половината от тези пари да бъдат пренасочени към борбата с глада, развитие на здравеопазването, образование, грижа за околната среда. Дори след всички тези икономически, социални, екологични и енергийни кризи, през които минава светът, няма индикация за промяна на посоката от страна на големите сили. Всичко това става за сметка на обикновените хора, на които рано или късно ще им омръзне от наложеното статукво.