Строгите икономии – опровергани!

 

Страна, с публичен дълг от приблизително и над 90 процента от БВП, не може да реализира икономически растеж. Това твърдение, залегнало в набиращите все повече сила политики на строги икономии в Европа и САЩ, беше опровергано наскоро от 28-годишният Томас Херндън – студент в Масачузетския университет. По време на работа, той попада на изследване на харвардските икономисти и бивши членове на МВФ – Кен Рогоф и Кармен Райнхарт.

„Бях убеден от самото начало, че нещо беше много сбъркано в това изследване. И когато получих данните [авторите изпращат използваните таблици по заявка на студента], подозренията ми се потвърдиха“, казва Херндън. Заедно с професорите Майкъл Аш и Робърт Полин, Томас изготвя труда си „Високият публичен дълг ли задушава последователно икономическия растеж? Критика на Райнхарт и Рогоф.“^[1]. Там той не само посочва редица допуснати грешки, но изчислява и размерът на реалния среден растеж на БВП за страните от тази група. Разликата е потресаваща.

Изследването на Кен Рогоф и Кармин Райнхарт

Кен Рогоф и Кармен Райнхарт са икономисти от Харвард, автори на изследването „Растеж по време на дълг“. В него те изгледват връзката между публичния дълг и растежа на БВП, а предмет на изследването са 20-те най-развити икономики в периода 1946-2009г.. Резултатът е набор от стилизирани факти. В последствие, откритията на Рогоф и Райнхарт осигуряват интелектуален гръбнак за дневния ред на строги икономии, чието надмощие нараства в Европа и Съединените щати. Основният им резултат се състои в това, че „докато връзката между растеж и дълг изглежда относително слаба при „нормални“ нива на дълга, [то] средните нива на растеж за страни с публичен дълг приблизително над 90 процента от БВП са около един процент по-ниски от другите; [т.е.] нивата на растеж са няколко процента по-ниски“^[2].

Изследването обхваща данни от държави по години, разпределени в четири групи по отношението на публичния дълг към БВП – съответно, 0-30 процента, 30-60 процента, 60-90 процента и над 90 процента. Методът извежда като най-съществена нелинейната връзка, която се появява при публичен дълг над 90 процента от БВП, след която точка, растежът пада рязко към нулата и дори леко под нея. Рогоф и Райнхарт говорят за това като за „историческа граница“, отвъд която растежът е намалял значително и нелинейно.

Това, което Томас Херндън открива при копирането на данните е, че са допуснати грешки при кодирането, има селективно изключване на налични данни, както и необичайно претегляне на обобщаващи статистики[3]. След коректно изчисление става ясно, че реалното средно ниво на растеж на БВП за страни с дълг над 90 процента, всъщност е 2,2 процента, а не –0,1 процента, както е според Рогоф и Райнхарт.

Изключване на данни и грешки в кодирането

При разглеждането на таблиците с данни за периода на изследването (1946-2009), се появяват много празноти. Информацията за определени страни не започва преди 1950г., за Гърция – преди 1970г. По-значителните пропуски засягат Австралия (1946-1950), Канада (1946-1950) и Нова Зеландия (1946-1949), като последната е с най-голяма тежест. Всички години от пропуснатите за Нова Зеландия, попадат в критичната за изследването група „над 90 процента“ като ефекта от липсата им се усилва допълнително от необичайният метод за претегляне.

Различни резултати според периода

Херндън оценява реалния среден растеж на БВП като разделя изследвания период на части^[4]. Там екипът му открива, че растежът в най-високата категория остава стабилен с леки изменения във всеки от моментите. За разлика от него, високият растеж на БВП в най-ниската категория (0-30 процента) значително намалява в по-скорошните периоди. Растежът в средните два сектора също се забавя средно с около процент и повече в отрязъците с по-късните години.

Авторите извеждат един важен извод от горните примери: връзката между публичен дълг и растеж на БВП е по-слаба в скорошни години спрямо ранните години на пробата.

Заключение

Това, което всъщност са направили Херндън и неговите професори, е опровергаването на една макроикономическа неистина. Немърливостта на харвардските икономистите Рогоф и Райнхарт може да бъде простена. Можем ли да кажем същото за взаимствалите теорията? В тази графа са кандидатът за вицепрезидент на САЩ Пол Райън, бившият комисар по икономическите въпроси Оли Рен и бившия шеф на ЕЦБ Жан-Клод Трише. Никой от тях не се усъмнява в методологията.

Не някой друг, а студент откри грешката. Реалистично ли е да го наричаме случайност? От човешка гледна точка, подобно разкритие само потвърждава съмненията на хората и оправдава масовото уличното недоволство в страни като Испания. Популярността на строгите икономии в Европа само влоши проблема с безработицата и изостри увеличаващото се неравенство. Следва закъсняла равносметка, която ще се изплаща още дълго.

---

[1] Does high public debt consistently stifle economic growth? A Critique of Reinhart and Rogoff

By Thomas Herndon, Michael Ash and Robert Pollin (April 15, 2013)

 

[2] (Рогоф и Райнхарт 2010а, стр. 573)

[3] Нестандартно претегляне на обобщаваща статистика

След разпределянето на данните по години за всяка страна в четирите категории, икономистите извеждат средния растеж на БВП за всяка страна в самата група. Средните стойности на всички страни в една група биват осреднени още веднъж, имайка еднаква тежест за всяка страна, за изчисляването на реалния среден растеж на БВП за всяка група публичен дълг към БВП. Това претегляне напълно игнорира броя години, в които една страна изпитва високи нива публичен дълг по отношения на БВП. Така например Гърция и Великобритания, които допринасят имат по 19 години с над 90 процента публичен дълг със среден растеж – съответно 2,9 и 2,4 процента – нямат основание до носят същата тежест като едната година, с която присъства Нова Зеландия (-7,6 процента растеж на БВП).

 

[4] 1950-2009, 1960-2009, 1970-2009, 1980-2009, 1990-2009, 2000-2009

В духа на ЕЦБ: Кипър ще бъде посечен

И Кипър поиска „спасение“ от Еврозоната

Кипър се превърна в петата европейска страна, поискала спешна помощ от Еврозоната за спасяването на банките си. За разлика от предишни случаи, на страната бе поставено условието да изземе значителна част от всички банкови депозити в замяна на 10-милиардния спасителен план. По последни данни става дума за кризисен данък от 12,5% за спестявания над €100,000 и 3% за по-малките. Първоначалните условия бяха за 9,9% и 6,7% вземания по депозити над и под летвата.

Кипър е страна с 800,000 души, БВП под €18млрд. и банкова система държаща около €68,4млрд. в депозити, голяма част от които се държат от руснаци и други чужденци. Според Moody’s, руски банки държат около $12млрд. в страната.

Предложението на европейските кредитори граничи с изнудване: или тежките условия биват приети или на страната бива отказана всякаква помощ и икономиката изпада в колапс. Президентът на Кипър – Никос Анастасиадес – даде подкрепата си за по-малкото зло, но все още не е сигурно, че ще получи достатъчно подкрепа при гласуването в парламента. Правителството твърди, че при банкрут и закриване на банките, повече спестявания ще бъдат загубени и десетки хиляди ще бъдат уволнени от работа.

Интересен факт около положението в Кипър е, че докато депозитите биват облагани с кризисни данъци – акции, кооперативни фондове и рискови финансови продукти няма да бъдат докосвани. Еврозоната настоява спестяващите да поемат тежестта, но оставя непокътнати собствениците на облигации.

В същото време, кипърския президент заявява, че „тези, които държат депозитите си повече от 2 години ще получат половината от тях в облигации“, които ще бъдат осигурени от приходите от газовата индустрия. Подобни компенсации целят успокоение, но предизвикват и въпроси. При такива възможности, кому са нужни толкова строги мерки?

Кипърци са лишени от възможността да изтеглят парите си. Дори електронните извлечения са замразени и е невъзможно да бъдат изкарани пари от страната. Няма съмнение, че Европейската централна банка (ЕЦБ) е била наясно с хаоса, който ще настане в Кипър при подобни настоявания.

Други притежатели на депозите в слаби банки в Европа, по места като Испания, Италия и Гърция, с право ще започнат да се чудят дали това не е началото на нова ера от спасителни планове за банките – ера, в която спеставяния ще бъдат изземвани директно. Според Business Insider, събитията в Кипър днес, могат да доведат до вълна от изтегляне на депозитите на други места в Европа и пагубни последствия за банките.

Икономическият климат в Европа от началото на кризата не се подобрява, въпреки твърдия курс на строги икономии. Все повече представители на европейски институции не отричат влошенията в следствие на подобни политики. Поддържането на една привидно издъхваща система се плаща всеки ден от обикновените граждани. При това залогът не са единствено спестяванията, но също психическото и физическото здраве на хора, нужни на света днес само като консуматори.

Не бива да се заблуждаваме, че експертите от Тройката – ЕЦБ, МВФ и ЕК – са абсолютно наясно с действителността. Очевидно обаче мнозинството граждани на ЕС не са стигнали до същото заключение. В противен случай, противопостяването на подобни убийствени мерки в „демократична“ Европа би било далеч по-яростно от отчаяната борба в страни като Гърция, Испания, Италия и Португалия.

След „Арабската пролет“ може ли да станем свидетели и на западен вариант?

Маската на Гай Фокс стоеше зад много от апелите и заканите на протестиращите по света

20 години след бунтовете в Лос Анджелис, 2 години след началото на Арабската пролет, почти 9 месеца след размириците в Англия, във времето на „окупиращото“ общество, „протестиращият“ човек, бил той в Гърция, Испания или САЩ може да се превърне в определящ фактор за бъдещето на западната система на управление. Какво се крие зад протестите? Какво е карало преди и какво кара хората сега да се събират по улиците в израз на своето недоволство?

Днес се навършват 20 години от бунта в Лос Анджелис. Южната част на града става сцена на недоволството от несправедлива присъда, оневиняващи четирима полицай за нападение над чернокож моторист. Една от най-бедните части на града, с по-висока безработица и по-голяма концентрация на малцинствени групи се заканва, че няма да има мир докато няма справедливост. Резултатът е около 60 убити, над 2000 ранени и щети за над 1$ млрд. Днес този район на града продължава да страда от безработицата, ниските заплати, които се предлагат, все още има изгорели сгради, които напомнят за бунта 20 години по-рано.

В Европа и в САЩ, няколко години след началото на икономическата криза, намаляващите перспективи пред младите хора ги тласкат към протести. Роди се движението „Окупирай“, което бързо получи световен отзвук сред много общества. Нестабилната банкова система стана повод за социални трусове, изострящи неравенството в обществото и обременяващи ниските и средни слоеве.

Съкращенията, увеличаването на безработицата, замразяването и намаляването на заплати и огромните бюджетни икономии на редица страни рискуват вдигането на бунтове и допълнителни загуби, вместо изплащането на дълга на банките. Обществото е приемано за гарант за погасяването на дългове, но вече отдавна гърците, а след тях испанци и италианци публично отказват да страдат за решения, в които нямат участие.

Отново протести с расов и социален оттенък, този път в Англия през август 2011. Убийството на човек, който се оказа чернокож – нещо, за което медиите мълчаха през целия ден на събитието, отприщи вълна от бунтове. Според премиерът Дейвид Камерън „протестите не са били за бедността“, но проучване на „Гардиън“ сочи, че голяма част от протестиращите са „млади, бедни и безработни“. Размириците продължават докрая на месеца, а фактите все повече сочат към социална несправедливост и репресии на расова основа. Наскоро лондонската полиция беше разследвана по обвинения в расизъм, като напрежението ескалира със станалия публично достояние запис на расова обида от полицай.

Не много по-далеч на юг, слънчева Испания стана арена на стачки срещу бюджетните икономии на правителството на Мариано Рахой. Безработицата в страната като цяло е около 24%, а сред младежите – около 50%. Това е повече от Гърция и най-високото равнище за целия Европейски съюз. Икономиката е в рецесия, а бюджетният дефицит около 8,3%.

Дори и стабилният образ на Германия се „клати“ поставен до приблизително 10-те процента безработни в страната. Изнасянето на производство в Китай и други страни с по-евтина работна ръка, допълнително утежнява положението. Като прибавим и засилващите се крайно десни настроения в страни като Франция и социалното неравенство в световен мащаб, имаме няколко страхотни предпоставки за една бъдеща „Европейска пролет“.

Испания не е Либия, Гърция не е Египет, но в Европа и въобще в Западната цивилизация проблемите не са нито по-малко, нито по-маловажни. Богатите стават все по-богати, независимо от рецесията, бедните – все по-бедни. В САЩ например, данъците, които плащат богатите, прогресивно са намалявали последните десетилетия и днес не са процентно (15%-30%) много повече от тези за по-ниските слоеве.

В случая на Западната цивилизация, капиталът и банките са за хората, това, което Кадафи или Мубарак са били за либийци и египтяни. Правителствата изглеждат инертни пред лицето на проблема, докато безработицата и социалното равенство се увеличават. Съвременният расизъм е еволюирал и днес той не е насочен само срещу чернокожите в Европа и САЩ, но като цяло срещу бедните и обедняващите. Изглежда сякаш единственото решение за кризата е ниските слоеве да стиснат зъби и да платят дълга. Но както се убеждаваме от движения като „Окупирай“ и протестиращите в Гърция и Испания, това вече не се приема от обществото. Дали накрая ще бъде пътя на революцията или изплашени от подобна възможност, правителствата ще променят сами системата? А може би самата система отдавна е извън техния контрол и отговорът на въпроса е ясен…