Околоизборни спорове и неизбежни различия

Ако гледаме на изборите, гласуването и резултатите, само в локалния, български контекст – да се спори, за това дали трябва да се гласува или не, е безсмислено. Съответно, хвърлянето на вината за настоящето статукво върху гласувалите или негласувалите пренебрегва огромни различия в мненията и поведенията на хората и от двете страни.

Както сред участвалите във вота, така и при останалите, аргументите „за и против гласуването“ варират значително. Нека разгледаме няколко случая, които ни обединяват или разделят извън (не)активността ни на изборите:

– Презумцията, че „системата е добра, но актьорите са лоши„, често е обща за много от нас от двете страни на „барикадата“. Резултатът обаче е различен – едни избират най-подходящия, според тях, или може би най-малко съмнителния. За други, подобна презумция просто обезсмисля гласуването.

– Аргументът, че „системата е лоша„, също води до противоречиви резултати. При този сценарий неизбежно има хора, които ще гласуват за актьори, критикуващи системата, но и обещавайки промяна ако вземат властта. На другия полюс, някои от негласувалите считат, че системата неминуемо обрича на провал дори добрите политици. Ако спрем дотук обаче, ще пренебрегнем значителни различия в мненията против системата: за едни лошото може да е поправимо, за други – не; за някои хора проблемът може да е в партийната система, но може да се корени и в представителната демокрация като цяло.

– Повод за спорове и нападки помежду ни може да бъде и представата ни за това какво са изборите. Дали те са демократичен инструмент? И ако да – може би не винаги водят до демократични резултати? Можем ли да избираме онези, които искаме да се явят на изборите или имаме само предварително определени опции? От друга страна за мнозина гласуването на всеки четири години не е начин за изразяване на мнение, а легитимиране на нечие чуждо – т.е. не е истинско участие в политическия живот. Нека не пренебрегваме и аргумента, че на избори отиват онези, които искат да властват, а не да служат като изразители на обществените интереси.

– Разбира се, има хора за които и системата е добра и има наличие на добри актьори. Други пък въобще не ги интересува цялата тема, нищо с думичката „политика“ в изречението.

На всички подобни позиции съм бил свидетел от първо лице. Със сигурност има и много други нюанси, за които не съм подозирал. Безспорен факт обаче е огромната липса на поглед отвъд българския контекст – презумциите, върху които е изградена системата на управление, провеждането на избори и т.н. не произлизат от нас и не могат да бъдат разбрани единствено в нашата реалност.

Лично аз дори не съм се замислял да гласувам на последните избори. Решението ми не се базира на разочарование, а на познания за начина, по който е устроена системата, функцията на политиците и естеството на представителната демокрация и изборите. За това, разбира се, не съм гледал само в рамките на българския контекст – дори мога да кажа, че съм изучавал предимно чуждестранни процеси.

На фона на казаното дотук, считам за безсмислено да споря на тема „за и против гласуването“. Това не значи, че с други хора въобще не си говорим за изборите, напротив – просто намираме начини да се изслушваме активно и да приемем, че не може за всичко да сме съгласни. Противоречията са неизменна част от това, което би трябвало да бъде демокрацията: платформа, върху която конфликтите ще съжителстват или ще се разнищват.

Поляризацията на здравия разум

Международните новини не са от най-силните страни на българските медии. Следователно не е изненада, че у нас реакциите на глобални, континентални, регионални и въобще каквито и да е събития извън България – т.нар „международно положение“ – страдат от жестока липса на адекватност. Информационните празноти сериозно възпрепятстват появата на едно по-задълбочено разбиране на процесите в страната и мястото ни в световната картина.

Прекрасна илюстрация на ширещото се невежество по отношение на „международното положение“ е съществуването на „про-западни“ и „про-руски“ лагери в общественото ни пространство. Първите можем да позиционираме между политическите активисти близки до „сините“ партии и необвързаните с никого привърженици на „западния начин на живот“ (обикновено без да са го живяли, разбира се). Сред про-руски настроените пък можем да забележим мнозина привидно анти-капиталистически активисти[1], хора разочаровани от бляскавите и несбъднати обещания за прогрес с приближаването ни към Запада, както и мнозина с явен сантимент към миналото. Интересното е, че националисти има и в двата лагера, според това чий ботуш е идентифициран да седи над страната ти – този на Запада или този на Русия.

А защо наличието на двете групи да е именно симптом за невежество? Според мен обяснението е много просто – всеки, които поддържа някакви общочовешки ценности и има симпатия към живота и свободата, е невъзможно едновременно да е наясно с политиките на Запада и Русия и да бъде привърженик на която и да е от двете страни. За да не ви е постно, ето няколко основателни аргумента в полза на твърдението ми:

И Русия и САЩ могат категорично да бъдат определени като империалистически страни. Броя на руските военни бази по света е нищожен сравнен с американските – около дузина срещу повече от 700. И двете страни обаче разполагат с широки сфери на влияние – т.е. на доминация – основно над съседните им страни, но не само. Други западни страни, като Франция и Англия например, също упражняват икономическа и военна сила в уж независими страни.

По отношения на продажбата на оръжия, често равнозначна на финансирането на военни конфликти и за утвърждаването на ужасяващи режими, към гореспоменатите страни можем да добавим и Италия и Германия, както и партньорът на Русия – Китай. Най-близките до ума примери са Сирия и Египет, както и държавата Израел, за чиято инвазия в Газа и (вече) хилядите цивилни жертви четем и слушаме в последните 18 дена. Въпреки интензивния конфликт между Запада и Русия в публичното пространство, словесните атаки относно продажбата на оръжия на жестоки режими не е сред лайната, с които се замерят двете страни.

Не е за пренебрегване и откритата репресия на социални групи, както на запад, така и на изток. От една страна, Русия е широко известна с отвратителните си закони за LGBT обществото, както и с криминализирането на масови събирания и протести в страната. От друга страна, Западът също не отстъпва – полицейското насилие над граждани е като рутинна процедура по време на мирни протести; милитаризацията на полицията и хвърлянето в затвора на милиони души, както и продължаващото съществуване на Гуантанамо Бей, където хора са измъчвани и лежат с години без съдебен процес са може би най-ужасяващите, които идват на ум.

Ако заговорим за политика и икономика на повърхността пак изплуват шокиращи реалности. Наличието на олигархии и на запад и на изток е безспорно. Владимир Путин става широко известен с борбата си с някои олигарси, които в последствие бяха заменени от други, продължавайки симбиозата между интересите на едрия капитал и държавата в Русия. Западът може да се похвали със същото, като дори изследване на Принстънския университет наскоро потвърди, че САЩ е олигархия и парите определят политиката на страната. Все пак капитализмът изглежда някакси по-див на запад, в своята съвременна форма, известна още като „неолиберализъм“. За неолиберализмът съм писал по-подробно тук.

С това ще приключа рисуването на тази нелицеприятна картина. На драгите про-западни и про-руски люде ще пожелая повече разнообразна и задълбочена информация за ставащото по света и ролята на Големите сили. Разбира се мнозина са склонни на моментален компромис – осъзнавайки, че и двете страни са лоши, най-лесно е да процедираме като на избори – даваш глас за по-малкото зло.

Съветвам про-западните и про-руските активисти да преосмислят позициите си и ако желаят постигането на някаква положителна промяна както у нас, така и по света, да подкрепят гражданските организации на Запад и на Изток, борещи се срещу политическото статукво в своите страни. Доминацията на Големите сили възпрепятства не само нас, но и повечето народи по света, от свободата да организират ежедневието си самостоятелно. Не е тайна за никой, че политиците ни са марионетки, които се присламчват ту към Запад, ту към Изток, но ако трябва да бъдем честни – те нямат и избор.

Бъдете здрави и избягвайте конфликти с приятели по линията „про-запад – про-Русия“ 🙂

 

[1] Привидно, защото игнорират факта, че и Русия е капиталистическа страна.

Защо няма феминистки движения у нас?

„Патриархално семейство“ днес звучи като нещо отминало, почти забравено явление, освен може би някъде по селата. Подобно твърдения надали е дори близо до истината, макар и отношенията мъж-жена да са се смекчили в полза на вторите след навлизането на някои егалитарни ценности в последния век. Патриархатът, разбира се, не е съществувал само в семейството, така също и не е представал да съществува. Факт е, че днес всички жени, осъзнали (или не) и отстояващи (или не) съществуването си като личности, а не просто като представители на „нежния пол“,  всички те продължават да са обект на ежедневен сексизъм.

„Сексизмът изчезна, когато жените получиха правото на глас. Точно, както расизмът приключи през 1870.“ [снимката е от САЩ, а препратката е към периода, в който държава признава, че е съставлявана от всякакви хора – включително цветнокожи]

Последният е толкова дълбоко залегнал в културата ни, че дори хора, които не искат по никакъв начин да принизят женския пол, използват изрази като „ревеш като малко момиче„, „бъди мъж„, „не бъди женчо“ и така нататък. Разбира се, сексизмът не се ограничава само до реториката, в която присъстват и отвратителни нарицателни като „курва“ и „кучка“ без реален еквивалент за представители на мъжкия пол, които (ако трябва да даваме присъди) също заслужават подобни епитети. Сякаш тук „неморалното“ е запазена територия за жените…

Няколко особено натрапчиви сексистки проява са честото тълкуване за успеха на жени като резултат от успеха на мъжете им. Рецептата била да си намерят богати и успели съпрузи! Рядко става дума за персонални качества, които правят мъжете привлекателни.

Жените постоянно се припознават като някакво извънземно същество с друг разум, странни прищевки и какво ли още не. Сред типичните женски стереотипи са тези за домакинята, деликатността („нежния пол“), постоянното изобразяване на жени в ролята на обслужващ персонал, както и втълпяваното задължение да бъдат преди всичко красиви!

Като човек, израсъл в подобна култура, дълго време нямах реално усещане за тези обстоятелства, но впоследствие установих, че колкото повече се оглеждаме в околната среда, толкова повече осъзнаваме съществуващата междуполова йерархия. Това логично ме доведе до въпроса „защо няма феминистки движения в България?“.

Логично, защото ако бях на тяхно място, и съм сигурен, че е така, щях да съм доста чувствителен към ежедневната дискриминация, гнусните стереотипи подиграващи се на жените от всеки билборд и куп други неща, обграждащи ги още от зачатието им! Същевременно, израстването в подобно култура, вероятно изгражда усещането у много жени за средата като за нещо нормално, сексистките подхвърляния като комплименти, патриархалните отношения като цел. И отново си мисля колко е фрустриращо за тези от тях, които в пълна степен осъзнават всичко това, да гледат безкритичния конформизъм на пряко засегнатите хора от техния пол.

Обществена дискусия относно реалното отношение между половете на практика отсъства, както липсва и разговорът относно LGBT общността и техните права. Единствените събития по тези въпроси, за които се сещам са „Извърви километър в нейните обувки„, което се проведе за втори път на 8 март тази година, както и „София прайд“ парада на LGBT общността. Впрочем, последният е подкрепен от много хетеросексулни с малко повече усещане за околните и критично мислене, които са погнусени от масово дискримиращата ни култура.

Всъщност, веднъж осъзнаем ли съществуващите неравенства, тяхната абнормалност и социалните последици от тях, средата в България придобива (още по-) депресиращ характер. Имаме страхотна нужда от движение, което редовно да адресира ежедневния сексизъм. Да, той се проявява и към мъжете понякога, но в пренебрежими измерения, спрямо това, което трябва да търпи женския пол. Най-интензивните действия трябва да са по посока на самите жени, много от който не осъзнават проблема и поддържат безкритично патриархалната система.

Ако помогнем на своите приятелки да познаят силата си, да не пренебрегват дискриминацията, само защото е твърде масова, тогава ще имаме истинска битка за равенство между половете. Наивни сме, ако смятаме, че то се уповава на някакви писани закони – става дума за собствената ни култура. Грешка е също да считаме това за чисто женска борба. Това, което сега бихме могли  да направим веднага е да окажем влияние на собствения си пол против пресъздаването на патриархални отношения.

Жените не са обект!

Жените не са „слаб пол“!

Жените не са различни, странни и нереазбираеми!

Жените не са домакини, майки, сестри, гаджета!

Жените са, както мъжете са, личности!

Окупацията взема страна в борбата за властта

На 23 октомври шестима студенти окупираха 272 аудитория на Софийския университет. Представят се с името „Ранобудните студенти“, а първата им акция беше в парламента, където развяха надписа „Не ви ли е срам?!“.

„1968 НАШ 1997 РЕД 2013 Е!“ през прозореца на 272 аудитория в СУ

В първата си декларация казват, че „живеем във фасадна демокрация“ и „тънем в мизерия, апатия и бездушие“. В текста има два основни акцента. Първият е търсената морална отговорност от председателя на Конституционния съд и предподавател в СУ – проф. Димитър Токушев. Студентите са възмутени от помощта на съда за връщането на Делян Пеевски в парламента и обвиняват професора в неморалност, лош пример към обществото и към самите тях и техните колеги и в зависимост от управляващите. Вторият акцент е възобновеното търсене на отговор за това кой е предложил Пеевски за шеф на ДАНС. Според студентите това е нужно за разкриване на истинските управляващи в страната. В заключение, авторите твърдят, че макар политиката да привлича „винаги недостойни авантюристи“, те вярват във възможността за промяна, чрез гражданска активност.

Това, което несъмнено прави впечатление в тази първа декларация е отсъствието на социалните апели, макар и частичното загатване за наличие на сериозни социални проблеми. Очевидно, управлението на самият СУ също не притеснява студентите. В сферата на положителното е желанието за налагане на отговорност за настоящата тягостна политическа и социална обстановка върху официални лица, които до момента избягват поемането й. Ранобудните студенти изглеждат политически неутрални, ако не и аполитични в този момент.

Не по същия начин протекоха нещата в други факултети на СУ, подели окупацията. Зала 13 във Факултета по Журналистика и Масова Комуникация (ФЖМК) беше завладяна от журналисти от Протестна мрежа, която играе ролята на гражданско крило на Реформаторския блок. Полина Паунова и Борис Стоянов от Медиапул, Нели Огнянова, Ивет Добромирова, Росен Босев, Илия Вълков, Владо Йончев са там, идват и екипи на Нова телевизия и БНТ. Същевременно, в 272 аудитория на Ректората се появяват лозунги от сорта на „Долу БКП!“, до болка познати от летните протести. В предишна своя статия разгледах как Реформаторския блок и определени протестиращи се опитват да ни върнат към представата за борба с комунизма.

При това положение се свързах с Ивайло Динев – един от инициаторите на окупацията – за да го предупредя, че протестът им бива инфилтриран от опозицията, в борбата им за връщане на власт. Той потвърди мнението ми, признавайки че е трудно и хората, които се борят срещу подобни неща при тях са малко. Това и окупацията на зала 13 във ФЖМК се случиха на 25 октомври, когато излиза нова декларация на Ранобудните студенти, адресирана към цялото население.

Целите, описани в документа, са незабавно разпускане на 42-то Народно събрание, насрочване на нови избори, нетърпимост към беззаконието в държавното управление,  превръщането на България в правова държава и утвърждаването на ценности като справедливостта и знанието.

Тук, дори и да пренебрегнем пълното съвпадение с желанията на опозицията от ГЕРБ и непарламентарно преставеният Реформаторски блок, отново намираме солидни причини срещу подобни искания.

Призивите за оставка без пояснението, че Ранобудните студенти са също против останалите партии-кандидати за властта, въвлича първите в политическата борба. Подобен път е залегнал и във въпроса „Кой предложи Пеевски за председател на ДАНС?“. Намирането на отговор като самоцел е търсене на олигархичния кръг единствено зад управляващите партии и отказ за тотална конфронтация със задкулисните интереси, поддържащи жадната за власт опозиция. Всичко това подтиска една друга жажда – за промяна. Защото всичките боричкания от последните месеци са за това кой да вземе жезъла, но не и какви действия трябва да се предприемат в помощ на гражданите, около организирането на управлението и целите пред страната.

Социалните апели не присъстват в дневния ред на протестите, за сметка на мъглявите искания за морал, чиято липса е искрата и двигателят за протестиращите според Калин Янакиев и Георги Близнашки. Протестите обаче не се зараждат там – проблемът съществува от хилядолетия, навсякъде!

Обществото изживява криза на представителността, очевидна и от броя на негласувалите на последните избора. Зад нея се крие още по-голяма криза – на липсата на отговорност на най-високо ниво. Тежестта на решенията и властта са поверени на елит, който не е засегнат или няма нищо общо с проблемите на останалите. Управляващите нямат намерение да поемат отговорност, за каквото и да е. Другите „независими“ институции, които трябва да балансират подобни слабости в съвременната държава – също! Огромният вакуум, причинен от липсата на отговорност, сега се опитваме да запълним с протести, за да я създадем и наложим там, където трябва да се поеме. А протестите се инфилтрират от политически формации и се прекрояват в бойни полета.

Ще успеем тогава, когато се научим сами да отговаряме за себе си на най-високо ниво и това се превърне в масово явление. Тогава и настоящата криза на представителността ще бъде решена, като нуждата от представителства ще бъде обезсмислена. Това следва да върви в синхрон с отхвърлянето на политическата система, която ще се опитва да предотврати подобен развой.

От казаното дотук е очевидно, че това не е пътят на студентите в момента и дори без активната намеса на хора от Протестната мрежа и Реформаторския блок – олицетворена много добре в тази статия на „Съпротива“ – действията на „ранобудните“ ми колеги пак са в тяхна полза. Още по-тъжно е, че ескалирането на напрежението днес в университета, с участието на лица, свързани с управляващата партия, допълнително ще радикализират и политизират студентите, които са били най-близо до отхвърляне на политическата система.

Ще преборим ли комунизма?

Статията е публикувана също в блога „Леви мисли за десни дни“ и в сайта на Съпротива

Кой е проблем номер 1 на България? Бедността, намесата на чужди интереси или правителството? Дали не е икономическата система (и нейната криза), демографската катастрофа или политическата система? Независимо какъв е отговорът в действителност, обществото е далеч от определянето на общ, най-сериозен проблем. Вероятно дори обратно на очакванията, същото понякога се бори с несъществуващи сили, въобразени с помощта на целенасочени апели от заинтересовани източници.

 

Днес, в динамичната обстановка на гражданско недоволство, изглежда нито един от горепосочените въпроси не фигурира. Като топпроблем на недоволните отново се припознава духът на комунизма. Макар реториката на протеста да поддържаше разделение между граждани и мафия, мнения на някои от участниците постепенно преместиха акцента върху „комунистическите престъпници“[1]. Не можем категорично да заявим, че това е постоянна линия на говорене за „пионерите“ на дефиницията – вероятно те са неясно с несъстоятелността на подобно обвинение. Факт е обаче, че подобни примитивни апели пускат корен сред недоволните граждани и подсилват илюзорното зло.

Комунизмът беше най-сериозният проблем при раждането на „синята идея“ и сега наново – при реанимирането й, вследствие (волно или неволно) от действията на протестиращите. „Дясното“ (в България и в световен мащаб) се идентифицира благодарение на съвременния образ на комунизма, като противопоставя на него своя неолиберализъм (терминът не е популярен в България). Публичната собственост[2] е заклеймена като „комунистическа“, социалните помощи се превръщат в подаяние за некадърните и мързеливите, регулациите се обявяват за недемократични и ограничаващи личния избор. Това е и същността на неолиберализма – приватизация и дерегулация. Но защо отново се появява лайт-мотива за комунистите-злодеи? Нима управляващите, като предмет на атака от страна на протестиращите, са наследници и представители на комунизма, който бил също „престъпническа“ система?

Вероятно всеки от нас е чувал или сам е изричал по адрес на комунизма, че е имал една много благородна идея, която обаче не е успяла и се е изродила в репресии и нищета. Аз съм склонен да отида по-далеч – комунистическите идеи никога не са били практикувани в достатъчна степен, която да ни позволи обективно да наименоваме старата система „комунизъм“. Псевдо-комунизмът, „приютил“ почти половин свят, съществувал и у нас, е просто поредният щрих в историята на привилегированите елити.

Замислен като безкласово общество на теория[3], „комунизмът“ на практика де факто разделя обществото на две – работническа класа и управляващи или аристокрация на влиянието. Разпределението на благата отново не зависи от произвеждащите, те биват отнети чрез инструментите на държавния апарат и разпределени по негово усмотрение. Първото води до ново неравенство, а второто подкопава силата на личната инициатива и значимостта на нечий труд. Въпреки това, бившата система има два безспорни успеха – всеобщ достъп до образование и медицинска помощ.

При смяната на системата, от комунизъм към демокрация и капитализъм, старата аристокрация, благодарение на контактите си и информацията за наличните възможности, неизбежно разполага с „летящ старт“ в новите времена. Властта се видоизменя и ролята на парите за придобиване на влияние става водеща. Идва ерата на новобогаташите, мафията, олигарсите – може да ги наричате, както ви е удобно. Може би най-удачно е да ги наричаме „привилегировани елити“, поради общи признаци с предишни (и бъдещи) форми на “аристокрацията”.

В този контекст, изглежда напълно нелогично да продължаваме да идентифицираме „комунизма“ с една партия, признаваща за свой предтеча старото БКП. Самата идея, че те са комунисти[4], не лежи на никакви сериозни аргументи. Ако комунизмът, който е въплъщавал и идеята за егалитарианизма, е съществувал, можем само да предполагаме какъв би бил хода на историята.“Комунистическите престъпници“, едва ли щяха да съществуват, ако бяха наистина… комунистически.

Да си обясняваме съвременните проблеми с вторичните трусове от „комунизма“ е своеобразно абдикиране от мисловна дейност. И докато разсъждаме чрез миналото, пропускаме възможността да се запознаем с и анализираме новата система. Не бива да се изненадваме, че тя не чака да научим правилата на играта и днес сме недоволни, но неспособни да формулираме с категоричност проблемите си. „Синята идея“ неслучайно умря веднъж. Новата система не се нуждае от политически идеологии, за да оправдае действията си, толкова колкото старата. Политиката днес е преобразена в балансьор на интереси по правилата на лобирането, или с други думи, по правилата на търга – предложилият най-много печели.

Време е да се поинтересуваме и да прогледнем реалността в световен мащаб. Съвременната система на неолиберална демокрация и капитализъм се нуждае от образа на комунизма, с цялата отрицателност, която може да му бъде придадена. Нуждае се, за да докаже правотата на своята посока, за да покаже „величината“ на своите успехи и да придаде блясък на съществуването си. Ние осигуряваме успеха на подобни начинания с лековатото заклеймяване на комунизма, какъвто и да е бил той, и същевременно заключваме себе си в противопоставянето „капитализъм-комунизъм“, така изключвайки алтернативите пред обществото.

---

[1] http://offnews.bg/index.php/237647/radan-kanev-ne-mafiya-a-sbirshtina-komunisticheski-prestapnitsi – „Радан Кънев: Не мафия, а сбирщина комунистически престъпници“.

[2] Битува вярването, че частната собственост се управлява по-добре от държавната. Практикуването на подобна мантра – макар и вярна в определени случаи, но не винаги – стига до невероятни крайности. Като един от много примери може да посочим природата и скоростното й приватизиране и бетонизиране в името на частни интереси.

[3] Безвластническите комунистически движение се по-близо до безкласовия модел.

[4] Това не пречи на въпросната партия да се опитва да се възползва от ситуацията, приписвайки си намерения, отговарящи на някои положителни явления от предишната система.

Германия на два полюса (част 2)

Какви са реалностите за германското население днес? Как икономиката, демографията и реформите се отразяват на начина на живот в Германия? В първата част на тази статия разгледахме реформите в социалната система и пазара на труда, както и ефекта от липсата на минимална работна заплата. В следващите редове ще обърнем повече внимание на демографските показатели, вносът на работна ръка и експортния бум, започнал през 1998г.  

Внос на работници  

Германия има силно застаряващо население. Средната възраст е 46 години, а средната продължителност на живота – 80 години. По раждаемост страната е нарежда на 200-о място в света, но с положителни миграционни показатели (0,89 на 1000 души – 59-о място).

Сред имигрантите са множество висококвалифицирани, опитни работници от страни като Испания и Италия, което още повече затруднява излизането на последните от кризата, но е от огромна полза за немската икономика. Канцлерът Меркел проявява голяма „щедрост“, помагайки на нуждаещите се от работа, охотно предлагайки на мнозина решение на проблема с безработицата в Европа. Съседна Полша също губи ценни кадри, за чието обучение е платила, и за които пътуването за работа през границата не е препятствие. Огромен фактор тук е разликата в заплащането.

Заемането на все повече работни места от имигранти и цялостното им увеличавание като процент от населението може да доведе до вътрешни конфликти. Обикновеният германец едва ли се чувства щастлив от факта, че държавата му лесно се решава да внася добри кадри, вместо да създава такива от собственото си население. Демографският проблем в известна степен задължава вносът на работници, но не оправдава напълно подобна политика.

По отношение на експортния бум

Както вече споменахме, Германия изживява експортен бум в периода 1998-2011 – общият износ се равнява на 43 процента от БВП. Факт е също, че това не води до значим икономически растеж. Икономиката бележи среден ръст от 1,4 процента в периода в сравнение с 1,7 процента за ЕС като цяло. И докато индустрията процъфтява, статистически, обикновеният германец не съпреживява момента. Приходите на глава от населението нарастват с малко повече от 7 процента, в същото време в Испания и Великобритания този показател е +13 процента и +18 процента. Още по-неочаквано – броят на бедните расте на фона на стабилната икономика, както установихме по-рано.

Важно е да признаем обаче, че не всички приходи от износ са налице. Около 37 процента от общия износ, или приблизително 15 процента от БВП, идват от търговията в еврозоната. Всъщност много от членките на валутния съюз не плащат за много от внасяните стоки от Германия. Централната банка[1] е тази, която финансира по-голяма част от излишъка по настоящите сметки. Всичко това се случва вследствие на Таргет2[2] системата. Вносителят си получава стоката, износителят си получава парите, а Централната банка получава Таргет2 иск срещу банката на страната-вносител – т.е. парите не влизат в Германия. В края на 2012г., размерът на неразплатените средства възлиза на 715 млрд. евро. Страните-вносителки от Южна Европа всъщност не са разполагали със средствата за покупки в подобни размери, което прави Таргет2 кредитите на Централната банка напълно несигурни. На практика, еврото е благоприятно за немската индустрия, но пък точно обратното за немския спестител и данъкоплатец.

Коментар на икономическата реалност

На фона на цялостната картина, изглежда логично заключението за несправедливо разпределение на благата в Германия. Както на много места, така и там, просперитетът е ограничен в малцинството, бедността е орис за мнозинството. Германия е прекасен пример за един от основните неписани закони на нашето съвремие: не икономиката е подчинена на хората, а хората на икономиката.

Всичко обаче си идва на мястото веднъж щом погледнем по-глобално на нещата. Капиталистическият дух, намерил своите силни представители в Германия, неизбежно изсмуква силите на обикновения работник. Още Маркс, съвсем на място, е установил, че целта на капитализма е от пари да прави повече пари. Интегриран в обществото, този принцип може да се спазва единствено за сметка на работника.

Тази икономическа система благоприятства появата на неолиберазмът – система от политики, които водят до отчуждаване на общите блага от обществото, целят намаляване на социалните грижи за гражданите и така добавят една непосилна тежест към вече несправедливата действителност, в която стойността на труда не е реално заплатена. Капитализмът и неолиберазмът са най-силни именно в Западна Европа и САЩ. От тази гледна точка, немските проблеми далеч не са уникални, но по-неизвестни за мен причини, съществуването им често е неглижирано от политици и анализатори у нас. Германия не е само бляскава икономика. Единствено, пример за нас и вдъхновение може да потърсим в чувството за ред на обикновения германец, което е добило международна известност.

---

[1] Bundesbank

[2] Система на Европейската централна банка (ЕЦБ) за уреждане на междубанкови плащания за трансгранична търговия, услуги и капиталови трансфери в рамките на еврозоната.

Германия на два полюса

Известна с желязната си дисциплина, Германия е страна със стабилна икономика и силна индустрия. Въпреки икономическата криза, германците сякаш нямат много сериозни поводи за притеснение. Тази статия, в две части, ще разгледа какви са реалностите за германското население в контекста на реформите от началото на миналото десетилетие, екпортният бум, започнал през 1998г. и икономическия климат в страната.  

Експортен бум, магнит за инвеститори, стабилна икономика – Германия изглежда се справя страхотно в контекста на икономическата криза в Европа. Въпреки поводите за оптимизъм, истинските оптимисти в страната все повече намаляват. За голяма част от германците, заплащането и стандартът на живот през последните 20 години не са се повишили.

Германия преодоля огромния си проблем с безработицата от 90те години на ХХв. (днес – 5,5 процента обща безработицата), наранявайки облика си на социална държава. Все повече работници се трудят за все по-ниско заплащане, повече от 12,5 млн. души (~81млн. население) са под прага на бедността, социалното неравенство се изостря. Сигурна икономика, но несигурно съществуване – как е възможно?

„Дневен ред 2010“[1]

„Трябва да ограничим държавните помощи, да промотираме социална отговорност и да изискваме повече инициативност от всеки индивид“. С тези думи, на 14 март 2003 бившият канцлер Герхард Шрьодер полага пътя за голяма реформа на социалната система и пазара на труда в Германия.

Възрастта за пенсиониране се вдига на 67 години, изискват се по-високи здравноосигурителни вноски, а социалните и помощите за безработни се обединяват в една категория под името Hartz IV.

За много безработни, това означава по-малко държавна подкрепа. Освен чести посещения в работническите офиси, приели условията на помощта, подпомаганите са задължени да приемат слугински работи. Последното неминуемо предизвиква недоволство сред опитните работници, изправени пред дългосрочна незаетост. Някои хора избягват програмата, сравнявайки я разпит, нежелаещи да разкриват всякакви детайли от живота си.

Специалисти като Улрих Шнайдер (Асоциация за социално равенство[2]) вярват, че „Дневен ред 2010“ всъщност засилва пазара на евтина работна ръка. Защитниците на реформата твърдят, че без нея днес Германия е щяла да страда икономически редом с Италия, Франция и Испания.

От 18,7 процента през 2006, получаващите ниско заплащане нарастват до 20,6 процента през 2010. По-късно, Родерих Егелер – президент на Федералния статистически институт – заявява, че „с увеличаването, продължава една по-скоро дългосрочна тенденция“.

Липсата на минимална работна заплата

За разлика от много други европейски страни, в Германия няма минимална работна заплата. Изключение правят определени индустрии, където синдикалните организации договарят подобно възнаграждение. Истинските трудности обаче са най-чести за хората в сектора на услугите – най-голям в Германия (~71 процента), където възнагражденията са най-ниски[3]. Немското „чудо“ в увеличаването на заетостта често се проявява и под формата на мини-работа, чието заплащане може да бъде дори под 1 евро на час[4].

Държавата поема върху себе си задължението да осигурява оцеляването на най-закъсалите, но вече чрез по-слаба социална програма. Под предлога, че така се осигурява по-голяма гъвкавост на работодателите, всъщност пазара на евтина работна ръка се увеличава.

Това не би звучало толкова потресаващо, ако не бъде поставено на фона на 115-процентния експортен бум, постигнат между 1998 и 2011. Както е известно, Германия е производителка на много висококачествени и луксозни стоки. Именно последните се котират все по-добре в днешната икономическа криза.

В Германия се намират едни от градовете с най-висок БВП на глава от населението в Европа. Печалбите на главните администратори в най-големите немски компании са нарастнали с няколкостотин процента от 1998. Въпреки това, страната се е превърнала в икономика на евтиния труд, налице е бързо нарастващо неравенство и катастрофална демографска ситуация.

В Част 2 на статията ще обърнем по-специално внимание на демографското състояние, вносът на работна ръка и експортния бум, започнал в края на XXв.

---

[1] “Agenda 2010”

[2] Association for Welfare Parity

[3] Цена на живота в Германия – http://www.numbeo.com/cost-of-living/country_result.jsp?country=Germany

[4] Вътрешен поглед: Тъмната страна на работната заетост в Германия – http://www.reuters.com/article/2012/02/08/us-germany-jobs-idUSTRE8170P120120208

Протестът на Самуил – морален или противоречив?

Следващите редове са провокирани от автора на Не!Новините, Самуил Петканов – поп-звездата на протестите срещу кабинета Орешарски. Ще направя анализ на статията на моя интелигентен и остроумен връстник, публикувана вчера в OFFnews. „Имаме цялото търпение на света и два пъти повече мозък“ ме прeдизвика да изразя мнение, поради очевидната (за мен) липса на връзка на автора с реалността, в която се провеждат протестите в България.

В статията си Самуил говори за един страхотен надпартиен протест, чиято висша цел е да постигне оставката на кабинета Орешарски, „за урок“ (!). Там хората се лишавали от „сън, свободно време, немалко лични ресурси, нерви и енергия„, за да покажат, че няма да търпят управляващите да бъдат тъпи.

Това, благодарение на което февруарските протести запазиха част от достойнството си е, че тогава хората не забравиха партиината система като основна част от проблема (, макар в София да се пръкна партия на протестиращи, решили да се борят по правилата на кочината). Някои стигнаха до извода, че представителната демокрация като цяло е вредна. Тук бих казал, че за мен тя създава елити; олигархична структура, легитимирана на всеки четири години да действа, както намери за добре. За Самуил, партиите са част от протеста, и старите кукли на конци имат място там, защото и те се възмущават. Категорично не е против партиината система.

Авторът-протестиращ желае управляващите да получат „урок“. Звучи като очакване лошите да се покаят и срамежливо да се оттеглят в ъгъла, докато нови рицари дойдат на бели коне и любезно окачат нов клуп на вратовете ни. Не признава за наличието на алтернатива вътре в системата, но това не го навежда на мисълта да я критикува. Всъщност, както сме се уверили в последните две десетилетия, оставката не е наказание, нито пък стимул за следващите да влезнат в релси.

Според Самуил, големият проблем на протестиращите, е глупостта на управляващите. Но нима ниската култура ( – моя формулировка на неговия проблем,) някога е пречила на властта, на куклите на конци, да спазарява интересите на малцина? Нима един политик като Костов например, видимо по-интелигентен от Пеевски, не нанесе огромни щети на обществото (чрез яростна приватизация)? Глупостта ли трябва да е основен приоритет на недоволството ни? Не виждам как подобни „протестни“ искания биха разтърсили едно статукво. Не това на БСП или ДПС или пък на ГЕРБ, които също не се ползват с доверието на Самуил, съдейки по мненията му в социалната мрежа Фейсбук. Проблемът е в партиината система като цяло, пуснала пипалата си дълбоко в различните власти.

Десетки социални бунтове избухват днес по света, не за да дадат някому урок, а защото хората повече не могат да понасят грабежът на труда и общите им блага. Все повече осъзнават, че несправедливата им съдба не идва случайно – тя е следствие от взаимодействието на олигархията в политиката, финансите и медиите. В България не сме изключение.

Не е случайно, че (реално) единствено София протестира в момента. Само там успяха да се съберат толкова суетни хора, които да „жертват“ своя „сън, свободно време, немалко лични ресурси, нерви и енергия„, за да покажат себе си като морално извисени. Морално извисен е дядо Добри, не онези на площада днес! Масите, смазани от „обикновената“ си работа, които не са на площада, ще бъдат обречени от умните и креативните на  още един продължителен цикъл в система на разрастващи се монополи и изострено неравенство.

Желанието за постигане на чуваемост сред страните от ЕС е осезаемо в статията на Самуил. Той отразява пресъздаването на картината на френската революция и бутането на символична Берлинска стена като установяване на контакт с големите Франция и Германия. Не е ли наивно обаче да считаме, че горепосочените не са наясно с положението в България? Не мога да си го обясня по друг начин, освен като произлизащо от вярата, че там са защитниците на демокрацията и ценности й. Големите обаче не надават вой за демокрация, култура или човешка права, освен ако не са засегнати нечии интереси.

Нима лидерите на ЕНП се притесняваха от личността на Борисов и връзките му с мафията? Нима лидерите на ПЕС се интересуват от жената на Станишев и нейните далавери? Да търсим помощ от Франция, чийто действия, в подкрепа на техния енергиен гигант „Арева“ и проектите им в региона, доведоха до затварянето на блокове на АЕЦ Козлодуй, които можеха да работят още поне десетилетие? Или пък от Германия, която в унисон с Тройката нарушава суверенитета на страни от ЕС в стремеж за налагане на нечовешки мерки за „справяне“ с кризата? Моралът и демокрацията са далеч от разцвета си в големите страни!

Този протест няма да уплаши никого. Както написа Васил Арапов, това са верноподанически протести, които – „не искат друг вид обществени отношения, на тях им е достатъчна смяна на мутрите и задниците в министерските кабинети. С портрети на революционери в тези кабинети.“

Самуил вижда във февруарските протести само ниската култура, безбройните провокатори, конфронтацията с органите на реда. Социалните протести са обаче са едно много по-емоционално, по-стряскащо за управляващите събитие. Стихия, която провокира нуждата от „мръсна игра“, което катализира разпада в протеста на неопитните. Защото тогава липсваше всякаква зрялост, както липсва и сега. Относно органите на реда, да не забравяме, че те изпълняват заповеди и вероятно причините да не бъдат използвани като сила, се крият по-скоро в безобидния за статуквото протест.

Дори хората от площад „Независимост“ наистина да имат цялото търпение и два пъти повече мозък, както твърди Самуил Петканов, това едва ли ще им помогне в красивата им борба. Със сигурност обаче ще навреди на мнозинството, което логично не стига до площадите под флага на ЕС и високия морал.