Част 3: Интересни публикации в интернет пространството

В третата част на тази малка поредица, бих желал да споделя нови три публикации. Този път една от тях е на български, от блога на един приятел и колега. На другите две се натъкнах в сайтовете на CCN International и Guardian. Темите са, както следва:

• Сирия – правителственото поведение под международната „лупа“
• Петролен разлив край бреговете на Китай
• Как британците гледат на престъпленията на бившата империя

Политика на отричането – от Руслан Трад

Международното наблюдение на ситуацията в Сирия променя нещата за сирийското правителство. Как реагира то на новите обстоятелства и засегнат ли е суверенитета на страната? Кое се премълчава и кое не? Отговорите може да потърсите в тази публикация.

ConocoPhillips има да плати още $191 млн. на Китай заради петролен разлив

снимка: CNN

Темата за греховете на енергийните гиганти почти напълно отсъства от българския печат и българското съзнание. Компаниите, от своя страна, не могат да се похвалят с безупречност. След големият разлив в Мексиканския залив през 2010, някои от енергийните компании продължават работа на други места. Такива са например Шеврон, за чиито „пакости“ в Бразилия писах миналия месец. CNN информира за текущото състояние на проблема с петролния разлив в Китай.

 

„Да отречем престъпленията на Британската империя? Не, ние ги игнорираме.“

Автор на публикацията в Гардиън е Джордж Монбайът

 

Както знаем, историята се пише от победителите. Една голяма империя, каквато е била Великобритания навремето, може да се похвали с бляскаво минало. Монетата обаче има и сенчеста страна, която обществото на Острова е склонно лесно да пренебрегне. Как един местен автор вижда нещата? Проверете сами!

След „Арабската пролет“ може ли да станем свидетели и на западен вариант?

Маската на Гай Фокс стоеше зад много от апелите и заканите на протестиращите по света

20 години след бунтовете в Лос Анджелис, 2 години след началото на Арабската пролет, почти 9 месеца след размириците в Англия, във времето на „окупиращото“ общество, „протестиращият“ човек, бил той в Гърция, Испания или САЩ може да се превърне в определящ фактор за бъдещето на западната система на управление. Какво се крие зад протестите? Какво е карало преди и какво кара хората сега да се събират по улиците в израз на своето недоволство?

Днес се навършват 20 години от бунта в Лос Анджелис. Южната част на града става сцена на недоволството от несправедлива присъда, оневиняващи четирима полицай за нападение над чернокож моторист. Една от най-бедните части на града, с по-висока безработица и по-голяма концентрация на малцинствени групи се заканва, че няма да има мир докато няма справедливост. Резултатът е около 60 убити, над 2000 ранени и щети за над 1$ млрд. Днес този район на града продължава да страда от безработицата, ниските заплати, които се предлагат, все още има изгорели сгради, които напомнят за бунта 20 години по-рано.

В Европа и в САЩ, няколко години след началото на икономическата криза, намаляващите перспективи пред младите хора ги тласкат към протести. Роди се движението „Окупирай“, което бързо получи световен отзвук сред много общества. Нестабилната банкова система стана повод за социални трусове, изострящи неравенството в обществото и обременяващи ниските и средни слоеве.

Съкращенията, увеличаването на безработицата, замразяването и намаляването на заплати и огромните бюджетни икономии на редица страни рискуват вдигането на бунтове и допълнителни загуби, вместо изплащането на дълга на банките. Обществото е приемано за гарант за погасяването на дългове, но вече отдавна гърците, а след тях испанци и италианци публично отказват да страдат за решения, в които нямат участие.

Отново протести с расов и социален оттенък, този път в Англия през август 2011. Убийството на човек, който се оказа чернокож – нещо, за което медиите мълчаха през целия ден на събитието, отприщи вълна от бунтове. Според премиерът Дейвид Камерън „протестите не са били за бедността“, но проучване на „Гардиън“ сочи, че голяма част от протестиращите са „млади, бедни и безработни“. Размириците продължават докрая на месеца, а фактите все повече сочат към социална несправедливост и репресии на расова основа. Наскоро лондонската полиция беше разследвана по обвинения в расизъм, като напрежението ескалира със станалия публично достояние запис на расова обида от полицай.

Не много по-далеч на юг, слънчева Испания стана арена на стачки срещу бюджетните икономии на правителството на Мариано Рахой. Безработицата в страната като цяло е около 24%, а сред младежите – около 50%. Това е повече от Гърция и най-високото равнище за целия Европейски съюз. Икономиката е в рецесия, а бюджетният дефицит около 8,3%.

Дори и стабилният образ на Германия се „клати“ поставен до приблизително 10-те процента безработни в страната. Изнасянето на производство в Китай и други страни с по-евтина работна ръка, допълнително утежнява положението. Като прибавим и засилващите се крайно десни настроения в страни като Франция и социалното неравенство в световен мащаб, имаме няколко страхотни предпоставки за една бъдеща „Европейска пролет“.

Испания не е Либия, Гърция не е Египет, но в Европа и въобще в Западната цивилизация проблемите не са нито по-малко, нито по-маловажни. Богатите стават все по-богати, независимо от рецесията, бедните – все по-бедни. В САЩ например, данъците, които плащат богатите, прогресивно са намалявали последните десетилетия и днес не са процентно (15%-30%) много повече от тези за по-ниските слоеве.

В случая на Западната цивилизация, капиталът и банките са за хората, това, което Кадафи или Мубарак са били за либийци и египтяни. Правителствата изглеждат инертни пред лицето на проблема, докато безработицата и социалното равенство се увеличават. Съвременният расизъм е еволюирал и днес той не е насочен само срещу чернокожите в Европа и САЩ, но като цяло срещу бедните и обедняващите. Изглежда сякаш единственото решение за кризата е ниските слоеве да стиснат зъби и да платят дълга. Но както се убеждаваме от движения като „Окупирай“ и протестиращите в Гърция и Испания, това вече не се приема от обществото. Дали накрая ще бъде пътя на революцията или изплашени от подобна възможност, правителствата ще променят сами системата? А може би самата система отдавна е извън техния контрол и отговорът на въпроса е ясен…

Нов постоянен член на Съвета за Сигурност на ООН ?

А защо не 6 ?

В четвъртък (19.04) беше тествана индийската ракета-носител Агни-5, която ще може да „вози“ евентуална ядрена глава. Според официални данни обсега й достига 5000км, но това може би е по-скоро долната граница. Изстрелването на междуконтиненталната балистична ракета протече успешно.

Индия отделя $46млрд. за оръжия и е сред най-бързо въоръжаващите се страни. Тази сума рязко контрастира с $11.5млрд, които страната харчи за образование на 1.3 млрд. население и $6млрд. за здравеопазване. Едно заключение се оформя в главата ми: Индия поставя военната сила пред грижата за гражданите си.

С изстрелването на Агни-5 и политиката си на въоръжаване, Индия по-скоро иска да се утвърди като световна сила, а не като заплаха. Мнения, говорещи за надпревара с Китай, звучат несериозно. По вероятната цел на Индия и да се превърне в постоянен член на Съвета за сигурност на ООН и да стане член на т. нар. „Ядрен клуб“, където са САЩ, Русия, Великобритания, Франция и Китай.

Западните страни не показват притеснение от амбициите на Индия, а Китай, който се намира в непосредствена близост, не се чувства притеснен от евентуална заплаха. Изглежда Индия е на път да получи своето място сред големите и своя глас в определянето на сегашния Световен ред. За жалост, докато страната се бори да увеличи влиянието си чрез интензивно въоръжаване, индийското население остава най-бедното, с много нисък индекс на човешко развитие.

Индия е далеч от страни като САЩ и Китай по разходи за „отбрана“. Големите сили отделят много повече от „мизерните“ $46млрд. на Индия. Представете си дори само половината от тези пари да бъдат пренасочени към борбата с глада, развитие на здравеопазването, образование, грижа за околната среда. Дори след всички тези икономически, социални, екологични и енергийни кризи, през които минава светът, няма индикация за промяна на посоката от страна на големите сили. Всичко това става за сметка на обикновените хора, на които рано или късно ще им омръзне от наложеното статукво.

Фетва* срещу ядреното оръжие

снимка: БГНЕС

Вероятно сте чули, че Иран прави ядрено оръжие? Или не сте? Всъщност, държави като САЩ и Израел водят непреклонно противниците на бъдещ ядрен Иран и прави всичко възможно да предотвратят втора ядрена сила в Близкия Изток, която наистина ще дестабилизира региона. Борбата е безмилостна, чрез безкрайни санкции, заплахи от удари, от пълна изолация. Е явно „справедливата“ борба на Западните страни и Израел е успяла да вразуми някоя от онези луди глави в Иран, които са тръгнали да си развиват ядрена индустрия без тях!

Самият Върховен лидер на Иран – аятолах Али Хаменей – обяви фетва срещу произвеждането, съхраняването и използването на ядрено оръжие. Атомната бомба е забраненаот исляма в Ислямската Република Иран.

снимка: actualno.com
Али Хаменей издаде "фетва" срещу ядреното оръжие

Разбира се, всичко написано от мен в увода на тази публикация е пълна измислица, вдъхновена от Западната пропаганда. Като изключим реалните заплахи и санкции над Иран. Досега никой, дори Международната Агенция по Атомна Енергия (МААЕ), не е доказала за съществуването на опити за създаването на ядрено оръжие. Същата [МААЕ], днес се ръководи от близък на американските интереси човек. Това стана ясно след излизането наяве на секретна информация чрез Уикилийкс.

Какъв всъщност е проблема на Западния свят с Иран? От моя гледна точка, на преден план излизат два основни момента: неподчинението на Западната доминация и нуждата от общ враг.

Не само днес, но и в исторически план, Иран е трън в петата на САЩ и неговите подопечни. Още от революцията, довела до Ислямска република, до днес. Западният свят не можа да подчини Иран, нито да смени режима в страната. Последвалите опити за дипломация ако не изостряха отношенията, просто оставаха безплодни. Дори идеята на революционния президент Хатами за диалог между цивилизации не помогна. Присъдата на САЩ тогава, когато Иран търсеше преговори и след помощта срещу талибаните в Афганистан, беше определението на Джордж Буш за „оста на злото“ (the axis of evil). И днес, Западът поддържа един образ на „опасния“ Иран и пропагандира изкривени истини, за това как се подготвяло ядрено оръжие и за последствията за сигурността в Близкия Изток.

Създава се илюзията, че целият свят е срещу Иран. Това е позицията на Запада, който, според проф. Мохамед Маранди, обича да мисли за себе си като за представител на международната общност, но в реалността е едно малцинство. Мненията на страни като Русия, Китай и Индия не стигат до нас. Получават се огромни изкривявания в истината, като например един спорен превод на думи на президента на Иран Ахмадинеджад, че искал да „премахме Израел“, а всъщност изказването е било насочено срещу структурата на държавата Израел и системата на апартейд, която налага в Палестина.

Друга пречка пред разрешаването на проблема е нуждата от враг, от който да ни пазят. Според Шломо Занд, персона нон грата в Израел, „днес няма антисемитизъм на политическо ниво в Европа, както в миналото, но днес спокойно можеш да си ислямофоб, защото Европа се нуждае от нов враг“. САЩ също има нужда да противник, за да поддържа войната с тероризма – все пак това и осигурява и повече правомощия над собствените й граждани. Присъствието на американците в Ирак и Афганистан видимо се обезсмисля, което допълнително мотивира култивирането на негативен образ за Иран.

Още една мисъл на историкът Шломо Занд би спомогнала да опровергаем този образ: „Грешка е да се мисли, че понеже е тоталитарна страна, Иран е агресивен.” … „Днес Китай е най-тоталитарното общество и не е заплаха за мира.”
„САЩ е най-либералната страна в света и е единствената, използвала ядрено оръжие…“

И наистина, Иран не изглежда никак агресивен, ако погледнем картината по отблизо. Колко ли още доклади на МААЕ ще бъдат нужни, за да докажат това? Големите сили са наясно с фактите, но не подкрепят подобен прочит на ситуацията. Дори и фетва-та на Върховния лидер Хаменей очевидно няма значение за Западния свят.

Повечето от 30 години Иран търпи жестоки санкции, докато „всички опции са на масата“, според американската администрация. Заплахата, сама по себе си, е терористичен акт, твърди проф. Маранди. Рядко се чуват призиви за съдействие, и то най-вече заради скорошната среща в Истанбул на 5-те ядрени сили + Германия с Иран. Разговорите бяха възстановени след около година и половина мълчание.

Изглежда, че това ще бъде само началото на кръг от преговори с Иран за ядрената му програма, като следващата среща е в Багдад след около месец. Това вероятно, поне временно, ще охлади заканите на израелското правителство за предотвратяващ удар срещу Иран. Право, което Израел изглежда сама си определя, намеквайки, че може да не се допита до партньорите си от САЩ.

Въпреки всичко съм на оптимистичното мнение, че разрешение на ситуацията има и след като отново е ред на преговори, може би изходът не е толкова далече. Един възможен сценарии, който напоследък срещам на различни места, е да се работи заедно с Иран по ядрената му програма, като страната изнесе уранът, който е в повече и същевременно се осъществява постоянен мониторинг върху дейността. Време е Западът да направи крачка към разрешаването на проблема. Очевидно санкциите са преодолимо препятствие за Иран, а увеличаващата се цена на петрола – неблагоприятно развитие за западните страни.

*фетва – религиозен указ издаден от мюсюлмански лидер

Част 2: Интересни публикации в интернет пространството

Привет на всички! За тази седмица избрах нови 3 публикации, които искам да препоръчам (на хората, които четат на английски). Основните теми, към които искам да ви насоча и които предизвикаха любопитството ми, са:

 

• стачката в Испания
• ролята на Русия в преговорите със Сирия
• какво може да удовлетвори Иран и неговите противници

Пепе Ескобар: Цялата болка в Испания

снимка: aljazeera.com
"Вашият дълг - ние няма да го платим"

Мисля, че протестиращите в Испания, заслужават вашето внимание. 24% (по официални данни) безработни, с тенденция броят им да се увеличава, 8.3% бюджетен дефицит, притиснати между Европейската централна банка, Европейската комисия и Международния валутен фонд. Испанците имат проблеми, каквито ние в България не можем и да си представим. Публикацията на Пепе Ескобар заслужава вашето внимание – съдържа полезна информация, интересни разсъждения върху позицията на всички с отношение към стачката, както и разобличаващи сравнения между положението в Испания с това на други места.

Фьодор Лукианов: Важността да бъдеш Русия

снимка: en.rian.ru

Колумнист в Риа новости, Фьодор Лукианов всяка седмица публикува мнението си по настоящи въпроси, свързани с Русия и като цяло с международна политика. Тази седмици в центъра на събитията е положението в Сирия. В статията има информацията за настроенията в самата страна. Лукианов анализира опитите за намеса на Съвета за Сигурност на ООН и прави сравнение със станалото в Либия. Отразено е и отношението на Западните сили към позицията на Русия и острите критики, които й биват отправени. Погледът на Лукианов използва фактите, без да ги изкривява в името на някаква теза, а напротив – от неговите думи става ясно кой ги изкривява и в каква насока.

euractiv.com: Нова платформа за преговори за ядрената програма на Иран

снимка: money.bg

В тази публикации ключово е не обясняването на проблема, а търсенето на неговото решение. Няма как да има развитие в отношенията между Запада, Русия, Китай, Израел и Иран без взаимодействие. Подобни предложения на тези, описани в публикацията, срещнах и на други места. Това не е учудващо, предвид предстоящата среща в Турция на 14 април между Иран и шест световни сили.

Гюнтер Грас: Каквото трябва да се каже

снимка: guardian.co.uk
Гюнтер Грас

Германският поет и Нобелов лауреат (1999г.), Гюнтер Грас, излезе с поема за Израел и ролята й около бъдещето на Иран. Засега ще оставя на вас разсъжението, като предоставя единствено превода на поемата:

Каквото трябва да се каже

Защо пазих мълчание, отдръпвайки се толкова дълго,

за нещо практикувано открито

във военни игри, накрая на които тези от нас,

които оцелеят ще бъдат най-много „бележки под линия“?

Това е предполагаемото право на първи удар,

който би могъл да унищожи иранците,

под игото на гръмогласни хора

и сбрани в организирани митинги,

защото атомна бомба може би вероятно

се разработва в дъгата на властта им.

И все пак защо се колебая да назова

тази друга земя, в която

от години – въпреки, че пази се във тайна –

въздигаща се ядрена сила е съществувала,

извън наблюдение или потвърждение,

предмет на никаква инспекция от никакъв порядък?

Това всеобщо мълчание за фактите,

пред което моето собствено мълчание се поклони,

прилича ми на изтормозена лъжа, и ме заставя

към вероятно наказание,

спазено на момента, независимо от нея:

присъдата „Антисемитизъм“ се слага лесно.

Но сега моята собствена страна,

подлагана отново и отново

на разпити за своите собствени престъпления,

се говори, че е изходна точка,

(на нещо, което е по-скоро бизнес,

въпреки това лесно да е обявявано за действие на обезщетение)

за още една подводница, заредена

да превозва ядрени глави

за Израел, където нито една атомна бомба

още не е доказано да съществува, само със страх

като единственото доказателство, ще кажа каквото трябва да се каже.

Но защо пазих мълчание до сега?

Защото мислех, че собствените ми корени,

помрачени от петно, което е никога неизлечимо,

означава, че не мога да очаквам Израел, земя

към която съм, и винаги ще бъда, свързан,

да приеме тази открита декларация на истината.

Защо само сега, остарял,

и с каквото мастило е останало, казвам:

атомната сила на Израел застрашава

и без това крехкия световен мир?

Защото, каквото трябва да се каже,

може утре да бъде късно;

и защото – достатъчно обременени като германци –

ние може да осигуряваме средство за престъпление,

което е предвидимо, така че нашето съучастничество

няма да бъде заличено

от никое от обичайните извинения.

И се отпуска: Аз наруших своето мълчание,

защото ми омръзна Западното лицемерие;

и се надявам също, че много, които могат се освободят

от тяхното мълчание,  ще изискват

тези, отговорни за откритата заплаха,

която срещаме, да се откажат от използването на сила,

ще настоят правителствата

на Израел и на Иран да допуснат международна институция

свободно и открито да инспектира

ядрения потенциал и възможности на двете.

Никой друг път не предлага помощ

на израелци и палестинци,

на всички тези, живеещи рамо до рамо във враждебност,

в този регион, окупиран от илюзии,

и най-вече, на всички нас.

Гюнтер Грас

превод: Николай Савов

П.П.: Извинявам се предварително, ако някъде не съм успял да постигна смисъла на поемата в превода си.

Прелюдия към абитуриентски бал

снимка – в. „Сега“

Aприл – след около месец абитуриенти ще залеят България. Ще завладеят улиците, ще напълнят заведения и дискотеки, а после ще настъпят и към курортите. Да не забравяме, че преди това са превзели успешно магазините за костюми, обувки, бельо, бижута и още куп луксозни стоки за завършването си. Понякога се замислям дали си струва да изкарам още едно средно образование и да си направя още един бал! Само че надали някой друг ще ми го плаща този път.

снимка – sportal.bg
„Сексбомби „кавалерстват“ на абитуриентски балове“

Абитуриентският бал е една прекрасна вечер. Поне така знаем. За повечето сигурно е. Но абитуриентският бал е и една инжекция за икономиката, празник за идеалите на Симеон Дянков, когато всички излизат и харчат с размах. Баловете на завършващи не са били такива в своята ранна история. Днес обаче, те подтикват към огромни, практически безсмислени, харчове. За какво са на 18-годишни хора скъпи костюми/рокли, обувки, бижута? Истината е, че те няма да се забавляват без тях, няма да са като другите. Родителите, дори и финансово затруднени, трудно биха отказали на децата си необходимите неща за бала. Никой не иска детето му да бъде изолирано от своето собствено общество, където критики и присмехът са мигновени и безпощадни. За мен, абитуриентските балове са прекалени не само в суетата и разходите около тях – те не отговарят на възможностите на обществото, нито пък допринасят за истинското самочувствие на абитуриента.

Много от нас вече сме били абитуриенти, но вероятно след това сме се замислили за стойността на похарченото от нашите родители. При положение, че мнозинството от хората са на най-ниската или на средна работна заплата, има поне 10% безработица и всичко постоянно поскъпва, всеки май се „наслаждаваме” на вълни от абитуриенти в скъпи дрехи и скъпи автомобили, които се дерат (викат) по улиците и заведенията. Как повечето хора плащат за една вечер – досега не съм чул подобен въпрос. Ако следваме протокола и си набавим всичко за бала – то тогава трябва да се надяваме сумата да не е 4-цифрена. От куверта и фотоалбумите, до костюма/роклята и обувките, от бижутата до колата, от почерпката на близки и приятели до нощните клубове. Безсмислено е да смятам. А и не ми се налага – нали завърших!

В ранната си история баловете (, които произлизат от Америка,) са били сбирка на завършващите с чай и танци, целяща да ги сплоти веднъж за последно. Никой не го е приемал дори като повод да си купи нови дрехи. След 50те години облеклото обаче придобило по-голямо значение първо сред момичетата. След това можем само да си представим как умелите търговци са „надушили” възможността да направят от този празник – един повод да се купят една дузина нови артикула, които днес смятаме за задължителни. Поне аз така си представям последната част, което не е далече от истината за харченето по празници като Коледа и Св. Валентин например. Да не говорим дори за чувството, че трябва да имаш и дама/кавалер на бала, което задължително те натоварва с очаквания.

Тежестта на абитуриентския бал в главите на нашите ученици понякога измества тази на кандидат-студентските изпити. Не го казвам, за да защитя теза за премахването на баловете, а с цел да сравня приоритетите на завършващите. Не мога да го докажа с цифри, но и аз и вие познаваме много такива хора, и аз и вие знаем колко лесно се става студент. Важността, която се придава на това събитие, е причина и за редица разочарования по време и след бала. Ако другите не са харесали дрехите ни или прическата ни, не сме имали дама/кавалер – били сме самотни, не сме излезли добре на снимките, нямали сме достатъчно пари в заведението и т.н. и т.н. Редица проблеми когато единствената цел на мероприятието е забавление и социализиране.

Проблемите не спират и тук. Друга страна представляват многото алкохол и нулевият контрол. Самите абитуриенти отиват с нагласата да се „надивеят“ и с мисълта, че е тяхно право да правят каквото си искат. Гледали сме и репортажи по телевизията за мизерии по баловете. Лошото е, че даденото по телевизията не е най-лошото. Празненството е извратено и за това се плаща с парите на родителите ни, което ние приемаме съвсем радушно, защото и ние искаме да празнуваме като всички останали. Не си даваме сметка, защото още не знаем или не сме знаели стойността на нещата.

Следващият месец пак ще гледаме нашите абитуриенти да си „пръскат панаира“, както много обичам да казвам. За мен беше едно страхотно прекарване, целият ми бал с моя випуск, всички в ресторанта. Но до там свършва и частта, в която всички са адекватни и празнуват умерено. След това вече на малко им пука за някакъв ред или че ще пречат и дразнят. Не мисля, че и абитуриентските балове наистина имат смисъл за нашето самочувствие. Да, не искаме да бъдем изолирани от останалите, искаме те да ни харесват и приемат. Но тази роля на „изтупани” джентълмени и дами в бални рокли не е за нас. Хубавите дрехи отиват на всеки, но тогава защо не носим всеки ден рокли и костюми? Безсмислено. Рекламират ни какви трябва да бъдем и какъв е образът на щастието, но за него не ни трябва костюми, а просто хора, с които да го споделим. Предпоставките на дрескод, фотограф, куверт в заведение, прическа и други не гарантират страхотен празник.

Всеки млад човек има нужда от поощрения и подаръци за своите постижения, но балните придобивки излизат извън рамките на нормалното. Резултатът от абитуриентските балове не е нищо повече от един приятен спомен (при това не винаги) и много снимки от вечерта. Трябва ли да се плаща тази цена, да минаваме през огромни натоварвания за намерим всичко нужно за празника? Сравнявайки плюсовете и минусите, материалните и нематериалните неща, винаги стигам до извода, че нещо не е както трябва около баловете. Може би в бъдеще отнякъде ще тръгне друга, по-подходяща идея за празник за завършване на училище. Абитуриентската вечер да не бъде издигана в култ, да бъде освободена от тежестта на големите очаквания. Може ли?

Интересни публикации в интернет пространството – 1 част

Докато се рових из интернет пространството намерих доста интересни публикации, които реших да споделя. Ето ги и тях, както и кратка информация относно съдържанието:

Western partners in UN try to downplay NATO’s victims in Libya

Западните партньори в ООН се опитват да омаловажат жертвите на НАТО в Либия

Русия продължава да свързва тясно въпросът за цивилните жертви в Либия с бомбардировките на НАТО. Това мнение е изразил руският представител в ООН- Виталий Чуркин. Тези обвинение срещат сериозна съпротива в Съвета за Сигурност на ООН. Западните партньори на Русия се опитват да омаловажат фактите и доказателствата, изведени в последствие от различни организации като Amnesty International например.

Recording surfaces of alleged racial abuse by London police

Запис изкарва на повърхността предполагаема расова злоупотреба от страна на лондонската полиция

Напрежението в Англия може отново да ескалира и да доведе до нови бунтове, ако подобни случай зачестят. Не се знае колко други стават жертва на подобен сценарий, но е факт, че не могат да бъдат скрити всички престъпления от подобен характер.

Uncertain World: Sovereignty as the Foundation of BRICS Unity

Несигурен свят: Суверенитет като основата на единството на БРИКС

Руският колумнист, Фьодор Лукианов, коментира нарастващото значение на БРИКС. Колумнистът изразява мнението си относно различията между петте страни и техните допирни точни. Интересът, който предизвиква БРИКС с всяка следваща среща не спира да расте. Този съюз залага в себе си нов основен принцип на взаимоотношения между страните, основан на суверенитета на всяка една от тях.