Лекция: „Какво представлява доминиращата икономическа система? Отражения в България.“

Лекцията се състоя в Социален център „Аделанте“. Благодаря за поканата и организацията на мероприятието!

the system

Защо е важно да разбираме (поне основно) икономическата система?

Икономиката се е превърнала в основен критерий за развитието на всяка една държава. БВП, икономически растеж, размер на инвестициите, безработица и прочие, са сред основните данни, които ни предоставят при оценката на нечие на развитие. Основни цели пред всяка държава следва да са производството и консумацията. За сравнение, в Бутан – намира се в Южна Азия – имат „Брутно национално щастие“[1]. То измерва главно – психологично здраве, жизненост на обществото, културно разнообразие и устойчивост, здраве, образование и т.н. Страната е сред най-слабо развитите в Източното полукълбо, но на 8-мо място при най-щастливите 20 в света.

Днес, почти всичко се е превърнало в стока, т.е. можем да говорим за него от икономическа гледна точка. Това важи дори за самият живот, като някои хора се шегуват, че човекът е единственото същество, което плаща, за да живее на Земята. Едва ли ще сбъркаме ако заявим, че не икономиката е подчинена на човек, а точно обратното.

Традиционно, ролята на държавата е да прилага икономическа политика в защита на гражданите си, както и да осигурява възможности за тяхното развитие и подобряването на условията на живот в публичното пространство. Едва ли обаче може да приложим пример за успешната реализация на тази идея в последните десетилетия. Може би единствено ако съпоставим едно трагично с друго по-малко лошо управление. Затова за нас е важно да имаме поне основно разбиране по темата. Гражданското общество рядко коментира икономическите политики, вероятно поради налаганото от експертните среди мнение, че то не е компетентно да взема позиция по въпроса.

Коя икономическа система доминира днес и какви са основните й предписания за развитие?

70-те години в Чили и Аржентина, а в края на десетилетието и в САЩ и Великобритания, дават началото на нов тип икономическо развитие в рамките на капитализма. Негови основни идеолози са Милтън Фридмън и Фридрих фон Хайек. Те подкрепят политики, които минимализират ролята на държавата и увеличават тази на частния бизнес сектор. Теоритиците на новия модел изхождат от убеждението, че в частни ръце всичко е по-добре и това ще спомогне за благосъстоянието на нацията. Основните стремежи на системата са „свободни пазари“, дерегулация, повишена степен на приватизация и цялостно намален контрол върху икономиката[2] от страна на правителството. Това обикновено е придружено от орязване на социални помощи.

Дейвид Грейбър е писател и професор по антропология в Лондонското Училище по Икономика, свързан и с движението Окупирай Уолстрийт. Грейбър изследва задълбочено системата, която той, а и други, наричат „неолиберализъм“. Според него икономическата и политическата теория се свеждат до няколко прости предположения[3]:

1)      Правителствата трябва да минимализират участието си в икономическото планиране. Не са компетентни в ръководенето на големи индустриални и комерсиални предприятия; всъщност, частните фирми, опериращи чрез стремеж към печалба в пазарна среда, винаги се очаква да свършват по-добра работа доставяйки обществените услуги, отколкото обществените институции. Следователно, правителството трябва да се ограничи до осигуряването на правна среда, в която е достатъчно лесно за частните фирми да изпълняват това и да поддържат нужната инфраструктура.

2)      Намаляването на бариерите пред търговията е винаги добро и винаги двете страни печелят. Старите протекционистки политики трябва да се изоставят; вместо да се развива автономно, всяка страна трябва да преследва своето „конкурентно предимство“ в един глобален пазар. Било то евтина работна ръка, висококвалифицирана работна сила, природни ресурси и т.н.

3)      Правителствени политики на разходи в полза на бедните, независимо дали е ценова подкрепа за основни хранителни продукти, снабдяване с безплатни медицински услуги или гарантирани пенсионни фондове, са в основата си непродуктивни. Те трябва да бъдат намалени или премахнати, след като разстроиват работата на пазарите. Вместо това, правителствата трябва да ограничат харченето, за да поддържат балансирани бюджети и гарантират  стабилна валута. Така ще създадат благоприятна пазарна среда за чужди инвестиции и пазарът сам ще донесе решенията на тези проблеми.

Как се налагат новите икономически политики?

Директно чрез управляващите

Популяризирането на новите икономически политики тръгва по-силно при управлението на Роналд Рейгън в Щатите и Маргарет Тачър във Великобритания.  Именно „Желязната лейди“ въвежда новото икономическо течение в Европа. Програмата й се състой от 4 точки:

– орязване на държавните разходи,

– орязване на социалните програми,

– приватизация на предприятията и

– дерегулация на производството

Макар и да не можем да отречем, че Тачър стабилизира икономиката след тежка криза през 70те, политиките и водят до други, шокови последици. Резултатите в първите 3 години не са особено успешни, поради удвоилата се безработица и редицата стачки в страната. Избухналата война за Фолклендските острови с Аржентина стабилизира рейтингът на Тачър и тя постига нова голяма победа на следващите избори.

През втория си мандат, Тачър се изправя срещу миньорските синдикати, заради затварянето на мини, като в крайна сметка, дори чрез насилие потушава едногодишните стачки. След това започва кампания по масова приватизация, която включва стоманената индустрия, водата, електричеството, газта, телефонни компании, въздушни линии, нефт, също разпродажба на държавни жилища и премахване на социални услуги. Всичко това в унисон с препоръките на новата икономическа система[4].

През 1986г. финансовите и банкови услуги се дерегулират. Наричат го „Големият взрив“. Във Великобритания преди Тачър, един изпълнителен директор (CEO) печели 10 пъти колкото един средностатистически работник. Към 2007г., същият изкарва повече от 100 пъти заплатата на средностатистическия работник. Същевременно, в Щатите преди Рейгън, CEO-тата печелят 43 пъти повече, към 2005г. – над 400 пъти повече от средностатистическия работник. Според Фрийдмън, това че Рейгън и Тачър са управлявали по едно и също време е било от основно значение за общественото приемане на новия икономически курс.

Края на тяхното управление почти съвпада със сривът на Съветския съюз и падането на Берлинската стена. Държавите от Източна Европа, включително и ние, се обръщаме към западната система като целим установяването на демократичен режим. Това, което хората у нас едва ли обаче са очаквали е икономическата система, която по това време вече се утвърждава в Европа. Тогава в ход е орязването на социалните защити за населението и оформянето на класа от много заможни частни предприемачи. Тук и в други страни от бившия Източен блок ги наричаме олигарси.

По това време в Русия, Михаил Горбачов говори за „трети път“ на икономическо развитие – между свободния пазар и комунизма, или по-конкретно – скандинавски тип демокрация. Макар и външно да изглежда сякаш Горбачов е спечелил симпатиите на Запада, на срещата на Г-7 през 1991г., финансова помощ за постепенен преход към свободни пазари е отказана, освен ако не последва новия икономически курс в Европа и Щатите.

Скоро срещу Горбачов има опит за преврат, за кратко той е под домашен арест в Крим. Борис Елцин идва на власт в Русия. Започва яростна приватизация, като противници на новата власт я обвиняват в евтино разпродаване на индустрията. Покупателната способност на руснаците пада с 40% с появата на свободния пазар. Милиони изпадат под прага на бедността, а корупцията и престъпността нарастват. Следващата година парламента решава да отнеме специалните правомощия на Елцин, който на практика следва предписанията на новия модел. Започва конфликт между двете страни, в който Елцин е гласно подкрепен от американската администрацията, заради прокарваните политики.

С помощта на военните, парламент и подкрепящите го протестиращи са нападните и държавният глава взима превес. Още повече предприятия се приватизират. Създава се нова класа бизнесмени-милиардери с голямо политическо влияние в Русия, познати като олигарси.  До 1998г. 80% от фермерите банкрутират, 70 хиляди държавни предприятия са затворени. За осем години бедните нарастват с 72 млн.

Друг пример за разпространение на гореспоменатите икономически реформи идва от още две направления – през Световната банка и МВФ, които отпускат кредити, придружени с условие за „структурни приспособления“. Другият начин е чрез предаване на правото над икономически въпроси на чужди тела, които служат за налагането на търговски споразумения. Такива договори са например НАФТА (икономическо споразумение за търговия в Северна Америка, подписано през 1994г.) и Лисабонския договор, който страните-членки на ЕС (чуждото тяло) са подписали. В България новата система навлиза освен по тези две направления, така и чрез самостоятелни действия на политическото управление след преминаването към т. нар. „свободни пазари“.

Лисабонският договор[5]

За да разберем как е възможно чужди тела да се налагат по икономически въпроси, ще кажа първо няколко думи за Лисабонския договор и за предхождащия го Маастрихтски договор,. Маастрихтският договор е подписан още 1993г. Европейската администрация тръгва по пътя на промяна на ЕОбщността – от икономически съюз към нещо като по-голяма държава, така че да се превърне в световна сила. Най-значителна промяна е въвеждането на обща европейска монета – евро. Вече има правителство, наречено Европейска комисия (ЕК) и Европейски съвет, но все още е само агломерат от държави.

Следва предложение за обща европейска конституция, която да притежава наднационална власт. Първият опит, първата написана конституция през 2002г., е отхвърлена на референдуми във Франция и Холандия през 2005г. Мотивите са главно, че тя дава неравностойни права в полза големите частни корпорации, банкови интереси и прочие, а социалната част, социални гаранции, работа и т.н., е силно неразвита. Европейското правило гласи, че само с одобрението на всички членки, конституцията може да бъде приета. Вместо това, през 2007г. е изготвена не конституция, а договор, в Лисабон, за който се решава, че не е задължилно допитването към народа чрез референдум.

Един от архитектите на тази спогодба – бившият френски президент Валери Жискар д‘Естен – два месеца преди подписването, през октомври 2007, казва:  „Договорът е същият като Конституцията (бел. ред. – конституцията, която беше отхвърлена), само формата му е различна, за да се избегнат референдумите.“ Единствено Ирландия е принудена от конституцията си да организира референдум – ирландците отхвърлят договора. На 2 октомври 2009г., организират втори референдум и спогодбата вече е приета.

Навлизат много правила, които имат наднационална власт и се отнасят до всичко. ЕС става последна инстанция. Европейските държави губят правото си да налагат вето по 68 въпроса. Решенията на Европейския съд стават задължителни за националните съдилища. ЕК се превръща в изпълнителната власт на ЕС – ние не гласуваме за членовете й, те се предлагат от различни държави, но ние не ги избираме лично. (3000 подкомисии!) ЕК пише законите, които се гласуват от законодателната власт – Съветът на Европейския съюз. Силата му е само да гласува вече написаните закони. Европейският парламент няма власт да създава закони. Няма право да изказва становища по 21 ключови въпроса, а решенията трябва да се взимат заедно с Съветът на ЕС.

Свободната конкуренция без намеса е защитена в Протокол 6 на Лисабонския договор, като той също има наднационална сила. Спогодбата застава зад принципи като интензивната приватизация, налагането на „гъвкави договори“ (т.е., по-голяма несигурност на работните места), орязване на социални разходи, дерегулация и т.н. Тоест именно същите принципи, за които говорихме по-рано. Друг интерес момент – ако държава от ЕС иска да води политика за отваряне на работни места, използвайки държавния бюджет, да създаде държавни работни места, според спогодбата това е забранено. Силите зад Лисабонския договор казват, че това е в разрез със „свободната конкуренция без намеса“. Т.е., ние например, можем да обявим търг и да дадем на концесионер да създаде работни места за извършването на определена работа, но не можем сами да ги създадем и да свършим работата.

Структурни промени, вследствие на заеми

След кризата от 1996-1997г., идва управлението на Иван Костов. То получава помощ от МВФ и се ангажира с реализирането на структурни промени в икономиката и широка приватизация[6]. Именно от този момент нататък, може да се говори с повече доказателства за присъединяването на България към доминиращата икономическа доктрина в Европа, а и в света.

В седемте години преди това, търговията и цените на основните стоки се освобождават от държавен контрол, т.е. формират се по пазарен механизъм. Цените скачат 30 пъти, а тогавашният премиер Димитър Попов призовава: ”За Бога братя, не купувайте, защото след 30 – 40 дни цените ще паднат, а вие ще сте изхарчили парите си и няма да може да купите най-необходимото.” След малко повече от месец, увеличението е само 3-4 пъти. Приватизацията в този период е слаба, големи дружества са криминално присвоени, държавните предприятия биват източвани от поставени лица, появяват се първите олигарси. До този момент не може да се говори за някаква системна политика, освен може би системен грабеж.

При правителството на Костов, икономиката се възстановява чрез валутен борд и приватизация, но за сметка на увеличаващо се неравенство, както и в ущърб на средния бизнес, който не успява да навакса и в годините след това. Приватизира се и банковата система – това дава възможност за доминиращо участие на чуждестранния капитал  в търговските банки. В тези условия, държавата трудно да може да играе някаква роля във взаимодействието между фискална и парична политика или да влияе върху лихвеното равнище в интерес на определена структурна политика за развитието на икономиката[7].

Примери за прилагане на новите икономически политики в България

Приватизацията е основен елемент на икономическата система днес, но нерядко – у нас и по света – е осъществявана много неизгодно. Пример за това е продажбата на „Авиокомпания Балкан“ за 150 хил. лева и обещани инвестиции за 100 млн. лева. Скоро след това полетите на компанията са спрени, от 18 самолета е останал само един[8], други пътнически и товарни самолети също са разпродадени, както и слотове по международни летища, а държавата се измъква от искове за неустойка от 250 млн. лева, предявени от купувача. Има и ред други сделки, поставени под въпрос или доказано неизгодни.

Извършени бяха реформи в данъчното облагане: 2007г. е въведен корпоративен данък от 10% – един от най-ниските в ЕС; 2008г. е въведен плосък данък от 10%, който също е в полза на по-заможните. Много хора не бяха доволни от последната мярка, която беше въведена от същите, които управляват днес. И двете реформи не са типични за леви партии, каквото БСП очевидно не е. Тя, както и предишните управления от ‘97г. насам се придържат към икономическата идеология в Европа, за която говорихме и която можем да определим като дясно-ориентирана.

Друг типичен пример за прилагане на доминиращата икономическа идеология са политиките на строги икономии. От началото на кризата, в Европа и у нас бяха ограничавани всякакви социални разходи, съкращаваха се бюджетни харчове. Разликата най-вече между нас и Запада беше, че там не можеше да става дума за повече дерегулация – т.е. по-малко контрол от страна на държавата, допълнителни улеснения за инвеститорите и т.н. Приватизацията – основен инструмент на съвременната система – отново беше на дневен ред у нас (БДЖ „Товарни превози“, ВМЗ – Сопот). Същото „лекарство“ се пробутва доста настоятелно на съседите ни в Гърция в пакет с „помощите“, които им предлагат.

Критика на инструментариума

Тук е момента да кажем, че по-рано през годината, изледване на студент от Масачузетския университет опровергава[9] основните теоретици на политиките на строги икономии. Томас Херндън, заедно с двама свои преподаватели, откриват множество грешки и пропуски в теорията на Кен Рогоф и Катрин Райнхарт. Те твърдят, че страна, с публичен дълг от приблизително и над 90 процента от БВП, не може да реализира икономически растеж. В България, чийто публичен дълг е много под това равнище, Симеон Дянков все пак реши, че вместо държавата да инвестира в населението си, трябва да затягаме коланите още повече. Няма нужда от коментар.

Второ, и също важно, приватизацията като инструмент много често се е проваляла дори и в най-развитите държави. Приватизацията на фирми в Източна Германия след Обединението, оставя на улицата 3 милиона души, БВП в района спада с 30%, а приватизационият фонд на едно от най-големите промишлени предприятия – „Тройханд“[10] – обявява дълг от 300 милиарда марки. Печалбата е само 60 милиарда марки, при очаквани 600. В края на века, Германия има много тежък проблем с безработицата, а политиците й решават проблема, жертвайки социалния характер на страната и чрез появата на много нискозаплатени работи[11]. Всичко това представя нагледно логиката на действие на системата.

До колко свободни са самите пазари? (изследването)

Частната икономика не означава свободна икономика. Означава просто, че се контролира от някой, когото не сте избрали.“ Поддръжниците на свободния пазар и дерегулацията ни убеждават, че следвайки тези принципи, ние допринасяме за появата на конкуренция и по-бързо и ефикасно развитие на икономиката, от което всички ние ще имаме полза. Това, което трябва да отвори пазара за всички обществени слоеве, всъщност резултира в концентрирането му в ръцете на малцина във всяка една сфера на обществения живот.

Въпросът с концентрацията на сила е много интересен. През 2011г., трима учени от Швейцарския Федерален Институт по Технология в Цюрих излезнаха с изследване[12] на глобалната финансова система, изводът от който гласи: „Анализ на връзките между 43,000 транснационални компании идентифицира относително малка група от компании, главно банки, с несъразмерна сила над глобалната икономика“.  Използвайки база данни, която изброява 37 милиона компании и инвеститори по света, изследователи изучават всички транснационални компании, така и връзките между тях.

Картата на „силата“ показва модел, в който едни компании контролират други чрез акции. Мрежата на собствеността разкрива ядро от 1,318 компании с връзки към други 2 или повече. Ядрото притежава около 80% от глобалния оборот на всички трансконтинентални компании. Тогава се появява нещо, което изследователи наричат „супер-тяло“ от 147 тясно-свързани компании, които се притежават взаимно и разполагат с 40% от богатството в цялата мрежа. Т.е., отбелязват наблюдателите, „по-малко от 1% от компаниите контролират 40% от цялата мрежа“. Финансовата криза уби някои банки, но също така сля други, обогатявайки това „супер-тяло“.

За някои от големите банки казват, че са „твърде големи, за да пропаднат“, но подобна зависимост меко казано връзва ръцете на всякакви контролни органи и принуждава държавите да отделят парите на данъкоплатците за спасяването им, когато оплескат нещата. При това положение колко наистина е свободен „свободният пазар“?

Дейвид Грейбър, когото цитирахме по-рано, припомня, че реформи в посока на освобождаване на пазарите е трябвало да служат като реакция към недостатъците на държавно спонсорирани стратегии за развитие пред 60-те и 70-те. Тогава средният глобален растеж е съответно 3,5% и 2,4% на година през десетилетията. При новите реформи от 80-те пада до 1,4%, а по време на „Вашингтонския консенсус“ от 90-те – до 1,1%. Процентите са още по-лоши, ако гледаме само развиващите се страни, като след налагането на новата система средния растеж за първите две десетилетия е 0.7%. Много икономики се свиват, а ниските растежи водят до все по-увеличаващо се неравенство. Важно е да отчетем, че подобни данни са напълно ясни за икономистите, но нов курс в икономиката не е търсен.

Основни източници:

– Катастройка (филм)

– Шоковата доктрина (филм)

– Дейвид Грейбър – Неолиберализъм: екстремно кратко въведение / Neoliberalism: an extremely brief introduction

– Лисабонският договор / Il trattato di Lisbona (филм)

http://www.globalissues.org/article/3/structural-adjustment-a-major-cause-of-poverty Structural adjustment: a major cause of poverty / Структурни приспособления: главен причинител на бедност


[1] http://saprotiva.org/brutno-nacionalno-shtastie/ – статия + видео.

[3] Neoliberalism: An extremely brief introduction (David Graeber)

[4] The Shock Doctrine / Шоковата доктрина (Наоми Клайн).

[5] http://www.dokumentalni.com/?p=991 – „Лисабонският договор“ – разследване на италианския журналист Паоло Барнард.

[10] http://www.dokumentalni.com/?p=1882 – Катастройка.

[11] https://nnsavov.wordpress.com/2013/08/04/germania-na-dva-poliusa/ – Германия на два полюса. Авторско изследване в две части.

, , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , ,

  1. #1 by Boris on ноември 28, 2013 - 12:07 am

    Много добра сентенция на неприятни факти… Но масите не си дават никаква сметка така или иначе

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: